Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Невяна Розева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Синята брада
Преводач: Невяна Розева
Година на превод: 1967
Език, от който е преведено: френски
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник; приказки
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 25.II.1968 г.
Редактор: Надя Трендафилова
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Мария Трендафилова
Коректор: Ана Ацева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17177
История
- —Добавяне
Седял веднъж замислено един рибар край реката и гледал как плувката на въдицата му се носи по водата и никак не потъва.
— Няма полза да си свестен човек — мислел си той. — Злата слука върви по петите ти. Тръгнал съм за риба, а рибата от цял месец вече сякаш е избягала от нашия край. Милата ми женица пък копнее за дете, но и то, напук на молитвите и обетите й, се мярка колкото и рибата… Аха-а! Тоя път плувката потъна!
И зарадваният рибар изтеглил от водата една едра синя риба.
— Ох, рибарю, рибарю! — извикала рибата, като се мятала по тревата. — Пусни ме пак във водата, не съм си направила завещанието и наследниците ми ще се избият помежду си, ако не оправя работите навреме. Пусни ме във водата, а пък аз ще ти кажа едно място, дето ще можеш да уловиш двайсет пъстърви.
Рибарят се съгласил на тая спогодба и се прибрал радостно с двадесетте пъстърви.
След два дни уловил пак едрата синя риба.
— Тоя път, рибарю, съм готова да вървя с тебе! Само че ти ми направи добро. Затова, ако отидеш еди-къде си, под еди-кой си мост, ще наловиш колкото си искаш риба; но ще трябва винаги да постъпваш точно както ти казвам.
— Слушам, синя рибо.
— Ще имаш всеки ден ядене, а освен това и още нещо, за което копнееш… ще видиш! Като се прибереш, кажи на жена си да ме свари в червено вино, разрежи ме после на три и дай главата на кобилата си, опашката на кучката, а корема на жена си.
Така и станало. Кучката родила наскоро две палета, а кобилата два жребчета. Най-после за голяма своя радост и жената родила две близначета, закръглени като стомнички и весели като врабчета.
Близначетата толкова много си приличали, че съседите не можели никак да ги различат, пък и самите родители понякога се двоумели. Но като започнали да растат, разликата в нрава им все повече проличавала. Бернаде бил ту замечтан, ту палав, непредпазлив и щедър. Белтраме бил спокоен, сдържан и предан. Братята се разбирали чудесно и хората из целия край познавали и тях, и неразделните им другари — техните кучета и коне.
Като станали на двадесет години, близнаците се сбогували с родителите си, яхнали конете, подсвирнали на кучетата и тръгнали по света.
Стигнали с песни до един кръстопът, гдето бил побит каменен кръст.
— Братко — рекъл Бернаде, като спрял коня си, — поеми към изгрева, аз ще тръгна пък към залеза. И да се намерим пак тук подир шест месеца. Като пристигнеш, чукни кръста със сабята си. Ако потече кръв, да знаеш, че ме е сполетяло нещастие; инак няма да ме чакаш много.
Белтраме смятал, че ще бъде много по-разумно да продължат пътя си заедно. Пък не му харесали и тайнствените приказки, каквито брат му обичал впрочем да си дрънка от съмнало до полунощ, та и насън дори.
— Слушай, магьоснико — засмял се той, — защо да се разделяме? Нима няма да сме по-силни, ако бъдем двама? Останеш ли с мене, давам ти дума, че няма да те сполети зло.
Но Бернаде бил непреклонен. И така, разцелували се те и тръгнали — единият към изгрева, другият към залеза на слънцето…
Яздил Бернаде няколко дни, догдето стигнал в един град колкото Ажен[1], че и още по-хубав. На площада, на сянка под камбанарията, се били проснали ничком много хора; камбаната проплаквала всяка минута, органът ридаел, а през разтворената врата на черквата долитал горещ молитвен шепот.
Бернаде слязъл от коня и се приближил полекичка до една старица, която мърморела под черната си дантелена шапчица.
— Какво се е случило, добра майко? — прошепнал той.
— Ох, моето момче! Седмоглавият звяр с четиринайсетте рога иска всяка година от нас да му даваме данък. А данъкът е все най-хубавата девойка, току-що навършила двайсет години. Тоя път се случи дъщерята на един богат търговец, невиждана хубавица. Ох, тежко ни!
— Хей вие, гдето се молите и плачете! — провикнал се Бернаде. — Станете да ме чуете. Аз ще убия седмоглавия звяр с четиринайсетте рога. Не бойте се.
Всички го наобиколили в един миг. Едни започнали да му целуват ръцете, други му се подигравали, ругаели го, трети го молели да се пази, блъскали го, милвали го. Той се освободил, яхнал коня, подсвирнал на кучето си и тръгнал към посоченото място, без да се обърне назад. Като наближил градските стени, чул сърцераздирателни ридания. Щом излязъл през крепостната врата, видял вързана за един крайпътен бор разплакана чернокоса девойка с извезана рокля и скъпоценни накити.
— Върви си по пътя, чужденецо! — извикала тя. — Седмоглавият звяр с четиринайсетте рога ще дойде да ме изяде, а ще изяде и тебе, ако не избягаш.
— Няма да избягам, девойко. Ами ще убия седмоглавия звяр с четиринайсетте рога.
Настанил се той здраво на седлото и изтеглил от ножницата дългата си сабя. В същия миг земята се затресла, от всички стъбла на дърветата бликнала смола, листенцата на цветята изкапали и зверът се показал.
— Дръж се, конче! Хапи, куче! — викнал младежът.
И се хвърлил връз чудовището. Цели три часа битката не стихнала. Когато слънцето клоняло да залезе, седмоглавият звяр с четиринайсетте рога се строполил в кърви на земята.
Бернаде скочил от коня си, прерязал въжето, с което била вързана девойката, и я настанил на седлото. А кучето излаяло два-три пъти и задърпало господаря си към трупа.
— Разбирам! — рекъл момъкът. Отрязал седемте езика от седемте уста на звяра, увил ги грижливо в кърпата си и отишъл при дъщерята на търговеца.
Като влезли в града, всички го понесли на ръце. Разплаканият търговец прегърнал Бернаде и го попитал:
— Кажи сега, каква награда искаш?
— Никаква. Или, с ваше позволение, искам да се оженя за дъщеря ви.
Всички започнали да ръкопляскат. Приготвили се набързо за сватба и цели три дни и три нощи яли, пили и се веселили.
Няколко дни след женитбата Бернаде излязъл да се поразходи на кон, като взел отзад на седлото и жена си. Кучето му вървяло както винаги подир него. Минали покрай една къща с дебели стени, без прозорци. Тревата наоколо била изсъхнала, а пръстта напукана.
— Как ми се иска да вляза вътре! — извикал Бернаде и подскочил весело на седлото.
— Не разбирам любопитството ти, мили мъжо, а пък и изгледът на тия стари стени не буди у мен желание да се бавим из тия места. Откажи се от намерението си! Това е Прокълнатата къща, всички в нашия край я знаят. Който е влязъл вътре, не е излязъл вече.
Младежът се престорил, че се е замислил за нещо друго, и продължили разходката си. Само че на другия ден пристигнал пак до тайнствената къща, почукал на вратата и извикал:
— Може ли да вляза?
— Върви си по пътя, нещастнико! Вратата е от дъбова сърцевина, ключалката и пантите от чиста стомана! — обадил се един груб глас.
— Отвори ми, искам да вляза!
— Щом не се боиш от нищо, отскубни един косъм от главата си, пъхни го в ключалката и вратата ще се отвори.
Момъкът си отскубнал един косъм и го пъхнал без колебание в ключалката. Вратата се раззинала безшумно пред тъмна бездна… Бернаде смушил коня, който се дърпал пред входа. Още не влезли, и тримата — конник, кон и куче — били погълнати от земята, която се пропукала ненадейно и също така ненадейно се затворила. Гръмки смехове прокънтели като камбани из целия дом, а вратата бавно се затворила. Слънцето продължило да припича над изсъхналата трева, над напуканата пръст, над слепите стари зидове и всичко потънало отново в тишина.
Младоженката чакала съпруга си отначало с тревога, после с отчаяние. Минали дни, недели, месеци. Облякла тя черно кадифе и скрила косите си под дълго було. Баща й я прибрал у дома си, гдето почти не я виждал, защото тя не се показвала от стаята си.
През това време Белтраме си пътешествувал спокойно. На уречения ден и час, точно след шест месеца, той пристигнал за срещата с брата си.
Било много горещо, момъкът слязъл от коня и седнал на сянка под кръста. Макар че бил спокоен и не особено суеверен, чувствувал, че нещо не е в ред. Какво ли е станало с лекомисления му брат? И наблюдавал замислено кучето, което ръмжало заплашително и обикаляло кръста.
— Какво има, кученцето ми?
То започнало да лае глухо и да тегли господаря си за ръкава, за косите, после се опитало да измъкне сабята от ножницата.
— Разбирам какво искаш! — отговорил усмихнато Белтраме.
Подвоумил се малко, свил рамене и накрай решил да удари здраво кръста със сабята си. Но пребледнял като месечина, щом видял, че от камъка протекла кръв и започнала да се процежда капка по капка. Яхнал той отново коня със свито сърце и поел пътя, по който брат му тръгнал преди шест месеца.
Когато стигнал града, по улиците играели хлапета. Щом го зърнали, всички се развикали радостно.
— Бернаде си дойде! Жив е, жив!
И повели коня към къщата на търговеца. Белтраме не се противил, защото смятал, че щом познават толкова добре брат му, все ще научи нещо, за да открие дирите му.
Търговецът ахнал от радост и заситнил полека към него, защото му пречел големият търбух.
— Мили зетко! Ах, каква ненадейна радост! Ах, какво неочаквано чудо!
Чула тая олелия, младоженката излязла от стаята си и застанала на горния край на стъпалата в жалейната си дреха. После притиснала с ръка сърцето си, изтичала долу и се хвърлила в обятията на момъка. Така, със смехове и възклицания Белтраме бил отведен в салона, гдето му поднесли закуска. Баща и дъщеря приказвали безспир, пресичали се, забравяли да ядат. Белтраме не смеел да ги разубеди, като виждал колко са щастливи. Пък и защо да им създава нови страдания, щом нямал доказателство, че брат му е умрял? Но без да пропусне нито хапка, нито глътка, слушал най-внимателно с надежда да научи как и кога е изчезнал Бернаде. И скоро узнал.
— Облякох и жалейни дрехи, както виждаш, мили мъжо. Наистина повярвах, че си умрял.
— Малка ти е била вярата в мене, миличка! Как си помислила, че ще се оставя толкова млад да загина?
— Повярвах, уви! Нали, татко?… Помислих, че си пожелал да влезеш в Прокълнатата къща. Толкова ти се искаше! А всички знаят, че който влезе там, ще го сполети беда. Ти си излязъл, защото си по-умен от другите хора и не се боиш от нищо. Това вече знаех — нали ме спаси от седмоглавия звяр с четиринайсетте рога?
Белтраме прехапал устни, без да продума. После станал, прозинал се и се протегнал.
— Миличка, посред бял ден умирам за сън. Ще ида да подремна малко. След два часа ще дойда пак при тебе.
Булката го завела до стаята му. Той останал да спи, а тя изтичала в кухнята да приготви вечеря, още по-вкусна от закуската.
Но вместо да си легне, Белтраме отворил прозореца и се прехвърлил в градината. След малко препускал стремглаво подир кучето си. Стигнали до една къща с дебели стени, без прозорци. Тревата наоколо била изсъхнала, а пръстта напукана. Момъкът скочил на земята, почукал силно и извикал:
— Мога ли да вляза?
— Върви си по пътя, нещастнико! Вратата е от дъбова сърцевина, ключалката и пантите от чиста стомана!
— Отвори ми, искам да вляза!
— Щом не се боиш от нищо, отскубни един косъм от главата си, пъхни го в ключалката и вратата ще се отвори.
Белтраме поразмислил няколко мига, отскубнал един косъм от коня си и го пъхнал в ключалката. Вратата се раззинала широко пред тъмна бездна. В същия миг почвата се пропукала под нозете на коня и го погълнала. Белтраме извадил сабята си, прескочил прага и извикал:
— Дръж, кучето ми! Хапи и късай каквото ти попадне!
Яростни викове закънтели отвред, тайнствени същества нападнали в тъмното нашия младеж. Удрял той наляво и надясно, подкрепян от верния си другар, който хапел и късал каквото му попадне. Полека-лека тъмнината започнала да се разсейва и той видял неясни фигури, които бягали, провирайки се сякаш направо през стените. Там гдето потъвали, пламвала звездица, вдълбана в камъка като елмаз в метал. Накрай в безлюдната и пуста стая нахлула дневна светлина.
Белтраме изтрил челото си и въздъхнал с облекчение. Като си поел малко дъх, той се заел да вдига настилката на пода. Лъхнала го миризма на влажна изба, а през отвора чул с радост гласа на своя любим брат.
— Дойде най-после! Знаех си аз, че ще дойдеш да ме отървеш, и те чаках, както сухата земя очаква дъжд!
След няколко мига двамата братя били вече навън и се гледали един друг на слънцето… Бернаде не бил никак променен; да не повярва човек, че е прекарал шест месеца в изба. Яхнали освободените си коне, край които кучетата радостно подскачали.
В града стигнали тъкмо пред вечеря. Като видяла Бернаде и Белтраме да влизат в гостната, дъщерята на търговеца извикала:
— Трапезата е сложена!
После облещила очи и изпуснала с вик голямата дървена лъжица.
— Господи! Каква е тази магия? Полудях ли? Двама мъже ли имам? Татко, татко; ела да ми помогнеш!
Бащата, който тъкмо влизал, без малко не глътнал побелялата си брада. Дотичалата прислужница счупила една саксия.
Бернаде и Белтраме се разсмели.
— Не виждаш ли, че аз съм съпругът ти? — рекъл Бернаде.
— Нищо подобно, аз съм! — възразил Белтраме.
Горката жена не знаела кому да хване вяра. Тогава Бернаде извадил кърпата си и показал седемте езика на седмоглавия звяр с четиринайсетте рога. И младата жена се хвърлила в обятията му, всички седнали на трапезата, приказвали едновременно и си честители радостта. Вечерята била отлична, смеховете и виното се леели неспирно.
Когато поднасяли сладкишите, Белтраме заявил, че ще се върне при родителите си, които сигурно очакват с нетърпение вест за своите синове.
— Но често ще ви идвам на гости, а следния път може да дойда и аз с булка, която също така хубаво ще готви! Дотогава бъдете живи, здрави и щастливи. Няма вече Прокълната къща из тоя край, нито седмоглав звяр с четиринайсет рога!
И препуснал с коня си, а кучето хукнало да ги догонва.