Удон върколака (Гасконска приказка)

Бащата на Удон бил от петнадесетина дни на легло, кожата му посивяла, очите му святкали като жарава, косите му изсъхнали като лоза през януари. Съседите влизали един подир друг на пръсти, съвсем, съвсем тихичко, но болният не познавал никого.

Добрите съседки казвали:

— Вземи, Удоне, нося ти стиска мъжка папрат, пъхни я в сламенника и треската ще мине.

— Вземи, Удоне, тия седем корена омайно биле, размеси ги с девет трохи хляб и пет зърна сол, става чудесен цяр.

— Изгаря от треска, горкият, а разправят, че растяла някъде синя трева, която денонощно пеела и разломявала желязо. Всички болести лекувала. Ама кой я знае где се спотайва…

— В Беарн разтриват болния преди полунощ с бяло разковниче, като казват: „Дива болко, магийо, господ да те убие“. Жената на клисаря е от Беарн и разправя, че така я спасили, като била малка…

Горкият Удон не знаел какво да прави, кой цяр да избере измежду толкова много надонесени от целия край. Постоянното шушукане на старите жени му додявало, сърцето му се свивало от мъка. През това време старият колар охкал и се въртял в постелята си, сякаш лежал на тръне.

Ненадейно дошла Треперка. Тя била стара, сбръчкана, само с два дълги, дълги зъба в устата, като колове пред врата в плетище.

— Удоне, синко — рекла тя, — чувал ли си за магьосника, дето живее във Вълчата пещера? Чувал ли си? И сигурно се боиш от него като всички селски глупци? А пък само той може да спаси баща ти. Вземи едно гърне сметана, една бяла ярка, един пшеничен хляб и му кажи, че аз те пращам. Не бой се, аз ще стоя при баща ти.

Всички в тоя край почитали Треперка, макар че се бояли малко от нея. Затова Удон я послушал, без да каже пряка дума. Целунал горещото чело на баща си и тръгнал на път.

Доста време вървял, догдето стигне до тръстиковата колиба на магьосника. Мръквало се. Чувало се само шуртенето на близко изворче. Магьосникът се показал на прага и извикал:

— Кой ходи по червената ми пръст, по зелената ми трева и по белите ми камъни?

Удон му се поклонил дълбоко, малко разтреперан, защото видът на другия не вдъхвал доверие. Магьосникът бил едър, мургав, със заострени уши. Чорлавата коса стигала до пояса му.

— Нося ти три подаръка, съвсем малки в сравнение с това, за което съм дошъл. Праща ме Треперка. Смили се над мене, баща ми умира.

— Много сърцат трябва да си, щом си се осмелил да дойдеш при мене — рекъл малко по-кротко магьосникът. — Драго ми е, като виждам, че си храбрец. Още повече храброст ще ти трябва, ако искаш да спасиш баща си.

— Казвай, магьоснико, какво трябва да сторя?

— Баща ти ще може да оздравее само ако изяде опашката на вълчия главатар. Но никой не е смогнал досега да я отреже, защото изглежда, че той е неуловим. Ти може и да сполучиш, ама само с моя помощ. Аз ще те преобразя на вълк. Ще вървиш подир глутницата шест дни и шест нощи. Като мине това време, вълците ще те сметнат за свой брат, ако се покажеш силен, безстрашен и кръвожаден. Тъкмо тогава, на свети Силвестър, вълците ще се съберат, както всяка година, в някоя гора. Главатарят им ще се предреши като кюре и ще отслужи литургия. Докато той се намира пред олтара, опашката му придобива сила да лекува всякакви трески; тогава трябва да го издебнеш и да я отрежеш. Съгласен ли си, коларю? — попитал магьосникът.

— Съгласен съм — отговорил Удон, след като помълчал малко.

Било вече съвсем мръкнало. Магьосникът влязъл в колибата си и много скоро излязъл с кръгло глинено гърненце, гдето пазел някаква дяволска мазилка. Накарал Удон да се съблече и го намазал с нея от главата до петите. После запял тихичко:

Вълко, вълко, вълко,

тичай по света,

с празен търбух, с пълен търбух,

тичай навред, само не у мен.

Да душиш овце и овни,

телета, мулета и жребци,

вълко, вълко, вълко,

тичай по света.

Удон забелязал, че в миг му порасла корава гъста козина. И веднага тръгнал на четири крака.

— Хайде, момко, на добър час! — извикал магьосникът.

Удон поел по пътя. Вървял леко, без да се уморява. Очите му виждали в тъмното, ноздрите му усещали разни миризми, каквито не бил усещал досега. Обнадеждил се той.

— Ами! — рекъл си. — Магьосникът преувеличава. Това преобразяване не е толкова страшно. Колко ми е хубаво в новата кожа! Хоп, хоп, хоп!

И прескачал весело шубраките като козле. Но изведнъж някаква нова, тежка миризма на див звяр парнала муцуната му.

— Вълците… — помислил той и лека тръпка пробягнала по гърба му, кое от нетърпение, кое от страх.

Хукнал, подгонен от вятъра, и скоро чул вълчи вой. Наближил…

Видял глутницата, щом излязъл на широката поляна. Вълците били десетина-петнадесет, всичките яки, сиви, едри като магарета. Разкъсвали един умрял вол. Удон се приближил, посрещнат от червеникавите им погледи, и се спрял нерешително.

— Какво ли да сторя — помислил той, — за да заприличам на вълк като тях?

Вълците го наближили и взели някак неспокойно да го душат. Горкият колар потреперал, докосването им го ужасявало.

Оставили го все пак да тръгне с глутницата, но един звяр помислил, че Удон иска да му вземе месото и мълчешката забил зъб в гърдите му. Слисаният Удон извикал и без малко не хукнал на четири крака. Ала щом се сетил за баща си, останал да ближе раната си и да гледа, без да мигне, отвратителната вечеря. Най-едрият вълк като че се възхитил от това скромно държане и започнал приятелски да го блъска и хапе. На тръгване цялата глутница го смятала вече за свой, щом главатарят го приел.

Но през следващите шест дни и шест нощи на нещастния върколак се паднало да изтърпи такива мъки, каквито не бил виждал дотогава, и да разбере колко прав бил магьосникът. Краката му не били заякнали дотолкова, та да издържат адския бяг на глутницата, и много често му се струвало, че ще умре от умора. Целият бил в рани, защото всички го подмятали и хапели заради слабостта му, а приятелството на главатаря се изразявало все по един и същи начин — блъскане, събаряне, хапане.

Но най-голяма мъка за него бил ловът и разкъсването на жертвите. Трябвало да тича с часове заедно с другите подир сърни и елени; трябвало да издебва телета, овце и кози, трябвало дори да изяжда нещастните животни, ако не искал да умре от глад.

Никой не бил виждал досега такъв чувствителен, нежен, страдащ вълк. А за всичко това трябвало да си плаща…

Дошъл най-после и свети Силвестър. Била студена лунна нощ. След като тичала няколко часа из снега, глутницата пристигнала в една голяма гора и спряла сред заледена полянка. В единия й край имало голям камък, който приличал на олтар, и Удон разбрал, че точно там ще се отслужи прочутата литургия, за която му споменал магьосникът.

Главатарят поизровил пръстта под камъка и извадил от скривалището свещенически одежди. Докато той се мъчел да се докара с тях, другите вълци бутали Удон с муцуните си и го тикали към олтара.

„Искат да им служа литургия! Добре, ще изпълня желанието им и дълго ще има да ме помнят!“ — помислил си Удон.

Заел се той да помага на кюрето, което се препъвало в дългите одежди. Наредени чинно, вълците чакали с наведени очи.

Удон пипал така умело, че попът вълк, който само ритал и пръхтял, се видял в един миг омотан и стегнат в одеждите. Само рунтавата дълга опашка останала отвън и ядно се размахвала.

— Хоп, хоп, Кумчо! Хоп, хоп! Я ми дай перчема си!

Отхапал Удон желаното парче и хукнал колкото му силите държали.

Чувал той как зад него главатарят реве от болка, но малко искал да знае! Препускал като стрела и дори не се обръщал да види гони ли го някой. Не усещал никаква умора. До звездите можел да стигне с плячката в уста. Очите му святкали като фенери. Ах, какъв хубав вълк бил той!

Пристигнал запенен пред колибата на магьосника, който го чакал.

— Добре, момко, юнашки потича. Ела сега да те преобразя.

Махнал магьосникът с ръка и вълчата кожа се разцепила от горе до долу. Удон се изправил на два крака, но все още стискал със зъби плячката си.

Магьосникът се разсмял:

— Какво си захапал тая вълча опашка? Хвани я с ръка! Нали стана човек?

Удон се облякъл и благодарил горещо на магьосника, който го изпратил за село.

— Бързай, момко. Треперка сигурно ти се е изпренадявала.

Старата наистина чакала, седнала до нозете на болния. Той изглеждал още по-бледен. Едно котле къкрело на огнището. Без да каже на Удон добре дошъл, Треперка грабнала вълчата опашка и я хвърлила във врялата вода.

След един час супата била готова. Момъкът поддържал баща си, а старата му давала полекичка да пие. Колкото повече канчето се изпразвало, толкова повече болният се съживявал; като изпил всичко, се отпуснал на възглавницата и рекъл:

— Синко, досега не бях ял такава хубава пилешка супа… Ти ли я свари, съседке? Чудесна готвачка си! Само че защо ме оставихте толкова време да спя? Нали трябваше да довърша колелото на Жакен?

Удон не отговорил. Излязъл на двора и взел да пее и да играе.

Баща му го чул.

— Ама че луда глава е това момче! — рекъл той. — Няма да се промени! Все за щуротии мисли. Кога ли ще поумнее най-сетне?