Изабитският змей (Гасконска приказка)

Някога си, много, много отдавна в долината Аржелес върлувал един звяр, който от година на година ставал все по-грамаден и по-свиреп. Бил такъв едър змей, че за всяко ядене му трябвали по петнадесетина овни и още толкова кози. А често за приядка изгълтвал и овчаря с кучетата.

Но никога не слизал в самата долина. Прострял се по върховете, пуснал глава до половината нанадолнище, той чакал и червените му очи святкали като огньове. Дебнел пръснатите из долината стопанства и щом някое стадо се покажело долу, отварял пъпчивата си паст и поемал дъх с все сила. Нищо не можело да устои на този вятър, който грабвал хора и животни и ги захвърлял в зиналата уста.

Щом опустошел някой кът от долината, змеят пропълзявал полека по върховете и се настанявал другаде. Селяните не смеели вече да се отдалечават от стопанствата си. А онези, които живеели по-близо до планината, напускали домовете си и се преселвали у приятели по брега на пороя.

Един ден змеят се смъкнал до местността Изабит. Малко по-надолу по планинските върхове се намирало селцето Арбуи. Този път змеят изгълтал на един дъх тридесет овни заедно с доста слама — толкова близо били покривите на най-високите къщи. Щом усетили дъха му, жителите на селцето се затворили по домовете си, мъжете взели да ругаят, жените палели свещи. Какво можели да сторят на страшния змей?

Една от пострадалите къщи била на майстор Лабюрт, най-богатия стопанин в селото. Той чакал да се мръкне, сгушен в развалините заедно с жена си и дъщеря си. Точно тогава пристигнал мирандинецът Жуан, като се промъквал тихичко с въжените си подметки покрай стените, за да не го усети змеят.

— Биеб, Биеб — извикал момъкът, — да не си ранена?

— Никой не е ранен, слава богу — изръмжал недоволно майстор Лабюрт. — А много е учтиво от твоя страна да питаш най-напред за дъщеря ми.

Жуан мирандинецът се изчервил. Обичал той Биеб, но бил беден вдовишки син, а при това и от друг край. Майстор Лабюрт отказвал да му даде дъщеря си. И сега дори, клекнал с търбуха си напред, с отломки от покрива по главата, той си бил все така господарски важен. Жуан усетил, че се смущава.

— Много се радвам, майстор Лабюрт, като ви виждам всички живи и здрави. Дойдох да ви кажа, че майка ми ви кани. Нейната къща е най-близо до вашата. Щом се стъмни, ще излезем и ще идем у дома. Бедни хора сме, но ще ви посрещнем с радост. А утре ще отидете у приятелите си в селото.

Догдето живеел охолно, майстор Лабюрт не стъпвал у Тиенета мирандинката, но сега поканата го трогнала и той се съгласил да отиде.

Щом се мръкнало съвсем, четиримата се промъкнали покрай стените на къщата без покрив и скоро стигнали у Жуан. Тиенета посрещнала колкото може по-добре богатите си съседи. Нощните часове минавали бавно, отмервани от тиктакането на часовника. Само Биеб, с провиснала до пода коса, спяла дълбоко в леглото на стопанката.

На заранта майстор Лабюрт отишъл до прозореца. Змеят бил още на Изабит, а влажният му език се мятал и блестял като светкавица от утринните зари.

Майстор Лабюрт се изчервил като резняк.

— Ах ти, дяволско изчадие! — викнал той. — Ще ми върнеш ли къщата и стадата? Ще ме оставиш ли да си ходя на воля по божия свят? Или ще трябва да стоя затворен като плъх с мишката и мишлето си? Готов съм да дам и най-скъпото си благо, само да се отърва от тебе.

— Майсторе — обадил се плахо Жуан, — дали ще дадете дъщеря си на тоя, който убие змея?

— Ех, клето момче! Само нечовешка сила може да го убие него. Не знаеш ли колко нещо е изгълтал, откато е дошъл на тоя свят?

— Ще я дадете ли?

— Ще я дам, то се знае.

Жуан се засмял до уши. Жените скръстили ръце.

— Не се опитвай, Жуан. Смъртта ти е сигурна.

Жуан продължавал да се усмихва. Отишъл под навеса и скоро го чули, че приготвя нещо.

Денят минавал бавно. Слънцето припичало, навред било спокойно, чувала се само песента на щурците, които не усещали каква беда застрашава Арбуи. Вцепенено под погледа на змея, селото чакало нощта, за да си поеме дъх.

Щом се стъмнило съвсем, Жуан излязъл с голям чувал стари железа на гръб. Вмъкнал се в ковачницата, изтеглил тежката наковалня и я завлякъл до над селото. Един здрав гасконец може да носи без умора цяла наковалня. Скрил я до една скала и запалил огън. Цяла нощ селяните чували ударите на чука. През замъглените малки стъкла на прозорците си те виждали как отраженията на пламъка играят, а на стотина стъпки по-нагоре очите на змея святкали като огромни искри. Зверът гледал в тъмната нощ стихналото село и чудното сияние, излъчвано сякаш от самата скала. Но не се и опитвал да разбере какво може да е наистина. Огромното тяло му пречело да се размърда, а бил и толкова сит, та не му се искало много-много да мисли. И заспал.

Събудил се призори от страшен шум. Един мъжки глас викал зад скалата:

— Червена овчице, златна овчице, огнена овчице, не бягай, да не те изяде змеят!

Змеят понадигнал натежнялата си глава и очите му светнали.

— Червена овчице, златна овчице, огнена овчице, стой си при мене, да не те изяде змеят!

Изведнъж из мрака зад скалата се подало огромно пламтящо кълбо. Затъркаляло се то в утринната дрезгавина по нанадолнището към селото, обвито в облаци от искри.

Раззинал змеят грозната си паст и погълнал с хиляди камъчета и стръкчета трева огромното нажежено желязно кълбо, което Жуан изхвърлил от огъня. Но още в същия миг зверът хукнал сред лавина от камънаци и изкоренени дървета, а планинският ек повтарял рева му.

Цял ден го слушали как се търкаля от връх на връх. Планинските поточета пресъхнали, изгълтал той и последната капка вода в последния ручей, за да угаси пламъка, който изгарял снагата му.

Привечер се довлякъл с мъка до Изабит. Дали нямало да се смъкне в долината? Селяните грабнали сърпове и колове да го довършат, но изведнъж видели, че се изправил към небето, строполил се и се пръснал като препълнен мях. Из останките му дълго текла вода. И се събрала в голям планински дол все така чиста и сладка, каквато била и по-рано.

Така изникнало езерото Изабит и така Биеб се омъжила за мирандинеца Жуан.