Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Невяна Розева, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Заглавие: Синята брада
Преводач: Невяна Розева
Година на превод: 1967
Език, от който е преведено: френски
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник; приказки
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 25.II.1968 г.
Редактор: Надя Трендафилова
Художествен редактор: Иван Стоилов
Технически редактор: Георги Русафов
Художник: Мария Трендафилова
Коректор: Ана Ацева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17177
История
- —Добавяне
Имало едно време една гасконска лисица, по-хитра от всичките си провансалски и нормандски посестрими, но и на нея било съдено да си намери майстора.
Една вечер тя си плюла на петите и тръгнала за Ош.
Стигнала до някаква бяла къща. Откъм кухнята се чували гласове и тракане на съдове. Навън било мирно и тихо. Портата била още отворена и лисицата се озовала с един скок в двора. Позатулила се някое време зад кичур жълти подрумничета. Дали ще смогне да схруска някоя заспала кокошка от залостен кокошарник? Мръквало се вече и лисицата усещала, че се вкочанясва. Поразмърдала се полекичка. В същия миг я стреснал един силен глас.
— Ей, разбойнице, махай се веднага, докато не съм забил нокти в червения ти кожух!
Било домашното куче, довтасало с вирната муцуна.
— Добър ден, куче! — рекла мило лисицата. — Никак не си любезно. Нима уморените пътници нямат право да си отпочинат?
— Уморена ли? Никак не си уморена ти. Изпънала си се като струна, муцуната ти души вятъра, ушите ти щръкнали. Знам те аз и тебе, и посестримите ти: намислила си някоя пакост.
— Не съм, миличко. Не съм намислила никаква пакост. Чудя се само къде ще нощувам. Имам ревматизъм и влагата ми вреди.
Кучето я погледнало недоверчиво. Лисицата наистина изглеждала вдървена, като червена дървена играчка, забравена зад жълтите цветя.
— Слушай, Лисо, ако ми направиш едно добро, ще те пусна да спиш в хамбара.
„Работата се нарежда — рекла си лисицата. — Ще сполуча да изиграя тоя глупчо и ще се измъкна призори, щом отворят портата. Кой ще ме зърне! И с пълен търбух пилета мога да тичам.“
И започнала Лиса любезно:
— Какво добро искаш, мило кученце?
— Ти си по-ловка и по-тънка от мене, ще можеш да се провреш през прозорчето на зимника. Там ще намериш в пръстен гювеч голямо парче печено говеждо с червени пиперки. Остави пиперките и гювеча и ми донеси говеждото.
— Пфу! Ама че вкус! Да ядеш печено месо!
— Ех, аз пък така го харесвам. Ако беше по твой вкус, кума, нямаше да те пращам да ми го донесеш! Нямаше да ти имам вяра!
— Право си, все е по-хубаво да си предпазлив. Почакай, ей сега ще свърша тая работа.
Лисицата се вмъкнала в избата. Там нямало нищо за нея; затова въздъхнала и излязла с месото. Кучето й благодарило, завело я в хамбара и й рекло:
— Само да не си се опитала да се измъкнеш оттук. Аз ще те гледам какво правиш. Утре заран можеш да избягаш. Лека нощ.
Лисицата се сгушила до открехнатата врата — да наднича през пролуката. Видяла как кучето изяло месото, как отишло да пие вода на чешмата и как накрай заспало, свито на кълбо. От време на време се стряскало, поотваряло око и се опитвало да погледне към хамбара. Но скоро се укротило съвсем, отпуснало муцуна и заспало с клюмнали уши. Всичко стихнало. Лисицата излязла от скривалището си и поела към кокошарника.
— Хей, Лисо! — извикал един дебел глас. — Накъде така?
Лисицата се обърнала и видяла коня, подал високомерно глава над ниската вратичка на обора.
— Отивам да пия вода на чешмата, уважаемо конче. Страдам от безсъние и усещам, че гърлото ми пресъхва.
— Ако мръднеш по-нататък, почвам да ритам по вратата, тя ще загърми като двайсет барабана и ще събуди стопанина; но ако се съгласиш да ми направиш едно добро…
— Какво добро, уважаемо конче?
— Прехвърли се в обора и ми домъкни някак торбата с овес от оня ъгъл, защото сам не мога да го стигна. А пък огладнях.
Лисицата въздъхнала. Опака вечер, наистина. Подскочила тя, прехвърлила се през вратичката, отишла да вземе овеса от ъгъла и попитала:
— Мога ли да си отида вече?
— Не можеш, то се знае, защото ще идеш право в кокошарника. Стой тук, докато съмне. Аз ще те гледам какво правиш.
Само че овесът в торбата бил много и като го изял, на коня му се доспало. Опитал се някое време да се бори с дрямката, но накрай заспал. Лисицата се засмяла под мустак и се прехвърлила през вратата навън. Като стигнала до кокошарника, взела да рови пръстта под прага. Била изровила вече доста дълбока дупка, когато един кротичък глас зашепнал:
— Ах, Лисо! Пипнах ли те? Да не вземеш да ми разправяш, че си имала ревматизъм или че си била жадна! Не се опитвай да се оправдаваш!
Приказвала котката, както си седяла и гледала подигравателно от пейката. Зелените й очи святкали като фенери в тъмното.
— Ех, Мацо, и ти не ми разправяй, че ще забиеш нокти в червения ми кожух или ще зариташ по вратата! Не си толкова силна! Остави ме на мира да си гледам работата.
— Не мога нито да хапя, нито да ритам, а пък и стопанинът толкова е свикнал с мяукането ми нощем, та знам, че няма и да се помръдне. Но мога да събудя кучето. По-пъргава съм от тебе — ще стигна първа до къщурката му. Виждаш, че аз излязох отгоре. Затова на твое място бих била по-благоразумна и готова да услужа…
„Няма що! — помислила примирено лисицата. — Тая вечер ми било писано да правя услуги.“
— Виждаш ли оная врата в стената? — продължила кротичко котката. — Оттатък е гюмът с млякото. — Ще бъдеш ли тъй добра да се изправиш и да бутнеш с муцуна резето? Така ще мога да вляза и да си пийна малко млечице.
— Добре, ще ти отворя — рекла лисицата.
— Безкрайно ти благодаря — отвърнала учтиво котката. Скочила леко от пейката и добавила: — Искаш ли да дойдеш и ти с мене да си пийнеш малко мляко?
Поласкана от тази любезност, Лиса отговорила, че на драго сърце ще влезе.
— Мини пред мене — поканила я котката, щом вратата се поотворила.
— Нищо подобно, ти ще влезеш първо! — рекла лисицата, за да покаже, че и тя е възпитана.
— Не, мила, само след тебе! — рекла котката и примижала.
— Щом настояваш! — съгласила се Лиса.
И се провряла доверчиво. Но изведнъж се намерила на пътя. Докато се съвземе от слисването, вратата се затръшнала подире й. Лиса изквичала от мъка и яд и се нахвърлила върху здравата дъбова врата. Напразно. Опитала се да прескочи зида — невъзможно; бил много висок. А портата била затворена преди повече от час. Разбрала Лиса, че е изиграна и ще остане без вечеря.
Откъм двора се чул сладкият глас на котката:
— И така, мила, как ти се струва млякото? Отсега нататък ще знаеш, че трябва да се пазиш от затворени врати и прелюбезни хора! Лека нощ, отивам да спя.
Така котката надхитрила лисицата.