Бернар Рибаря (Гасконска приказка)

В Кастера, край брега на Жер, живял в старо време тъкачът Бернар. Тъчал той и си пеел цяла седмица, а в неделя нямало по-весел човек от него: никой не го бил виждал натъжен или уморен. Макар че и той си имал мъки: жена му била бъбрива като воденица. Но щом му дотегнело да слуша непрестанните й приказки, той чисто и просто ходел да лови риба. Затова донасял много риба и я продавал на цялото село. После оставал да тъче до късно през нощта, когато жена му спяла, и така наваксвал загубеното време.

Всички ги знаели — и него, и жена му. Из целия край казвали: „Весел като Бернар Рибаря“ или „бъбрив като жената на Бернар Рибаря“.

Една нощ към три часа тъкачът слязъл до реката да пусне въдиците си. Времето било топло, небето ясно. Като наближил върбите покрай брега, Бернар чул женски гласове и смях.

„Дявол да го вземе — помислил той. — Оставих една бъбрица, дето говори и насън, та налетях тук на сто други. Дали девойки от Кастера не са дошли да се къпят? Трябва да са полудели, за да дойдат толкова рано. Както и да е. Изплашили са сигурно рибата и заради тях ще се върна с празни ръце. Проклети бъбрици! Ще се приближа полекичка да ги уплаша.“

Промъкнал се той безшумно като бялка из високата трева и проврял глава между клоните.

Какво да види! Цяла дружина девойки с дълги светли коси плуват и се гонят из водата под лунните лъчи. Смаял се човекът.

— Гледай ти чудно сборище! Ни една не познавам. А пък хубаво плуват! И такива едни… чудновати!

Гледката била наистина странна и чаровна. Всички девойки били русокоси — нещо рядко за гасконския край, — само че различно: златисто или сребристоруси, пепеляво или огненоруси, въззеленикаво или възчервеникаво руси. Дълги по няколко аршина, леки като перушина, тия коси сякаш не се мокрели от водата.

Бернар Рибаря се мъчел да разбере приказките им, които се кръстосвали, прекъсвани от звънки смехове. Девойките не говорели на някакво наречие, но не било и на френски. Той погледнал на брега — да види какви са дрехите им. Не видял никакви дрехи, само на камъните лъщели златни гребени.

И ето че една девойка излязла наполовина от водата и взела да се вчесва. Голите й ръце се подавали сякаш от златна рокля — толкова гъсти и дълги били косите й. След малко тя се хванала за скалата, понадигнала се и седнала удобно. Тогава Бернар Рибаря видял, че долната половина на тялото й била зелена и луспеста като опашка на риба.

„Проклятие! — помислил той. — Попаднал съм на дружина русалки“.

И се дръпнал назад, за да избяга от опасността. Знаел той, че русалките притеглят мъжете във водата, изсмукват им кръвта и ги удавят.

Като чула изшумоляването, русалката на скалата захвърлила гребена си и се провикнала на гасконски:

— Мъж! Мъж!

Тогава всички русалки протегнали ръце и започнали да го викат:

— Ела, ела да плуваш с нас!

Напразно! Тъкачът мислел само как да офейка. Копнеел да се озове отново при нетърпимата си жена и милите си съседи. Покатерил се тичешком по стръмния бряг, само че русалките запели в един глас и неговите нозе натежнели като олово. Гласовете им били толкова нежни и прекрасни, че никой не би могъл да им устои. Бернар Рибаря си запушвал ушите, но плавната мощна песен се процеждала като дъжд между пръстите му. Русалките пеели:

Идваме от дълбокото море,

преплувахме Жиронда,

преплувахме Гарона,

накрай преплувахме и Жер.

Морето е зелено и горчи,

Жиронда е мека и солена,

Гарона е сладка и лека,

Жер е лек и лютив.

Неговата вода най обичаме.

Вкусвал ли си я, тукашни човече?

Бернар Рибаря слязъл полекичка. И стигнал близо, съвсем близо до реката… Завило му се свят.

По това време камбаните от Кастера започнали да бият за утринна, русалките изпищели, хвърлили се презглава и изчезнали в миг във водата.

Бернар Рибаря останал сам, с разтуптяно сърце. Като се поуспокоил, решил да си тръгне. Тогава именно зърнал на скалата забравения лъскав златен гребен. Прибрал го и се върнал в селото. Жена му го чакала.

— Откъде идваш толкова късно, къде са въдиците ти, къде е рибата, нищо ли не си уловил, чакам те, откато е съмнало, и работата ти изостана през това време, а какво ще сготвя за обяд, като не носиш нищо и ме гледаш като слисан?

Бернар Рибаря се опитал да спре тоя порой от думи, но не успял.

— Палтото ти е цяло в пръст, да помисли човек, че си се търкалял из тревата, дай да го изчистя, хайде, давай го по-скоро, ето, аз държа, събличай го, ах! Я гледай, какво има в джеба?

И за пръв път в живота си добрата женица онемяла, ококорила очи, със златния гребен в ръка. Накрай промълвила:

— Да речеш… гребен на самодива… или на русалка…

Смутил се Бернар Рибаря и, ще не ще, разправил преживелицата си. По-доволен щял да бъде, ако можело да не я разправи. Жена му си възвърнала изведнъж силата и красноречието.

— Аз ще скрия този гребен, разправят, че русалките много държали за всяко свое нещо и тази ще поиска да си върне гребена, аз ще й го занеса и ще й поискам да ми даде повечко пари за него, а тя няма да ми откаже…

— Жено, тия приказки не ми харесват. Да върнем гребена, щом искаш, ама да не искаме пари.

Злополучна дума! Стопанката така се разсърдила, че къщата затреперила и Бернар Рибаря се съгласил на всичко, без да спори повече.

През следната нощ бъбрицата отишла и седнала на видно място край Жер с гребена в ръка. Не чакала дълго. Скоро видяла, че една руса глава се подава из водата и се плъзва към нея. Била русалката.

— Върни ми златния гребен, жено. Много си го обичам.

— Знаех, прелестна девойко, и виж колко съм честна и милостива, не исках да те карам да чакаш, макар да се подвоумих малко, защото ние сме хора бедни, а гребенът е златен…

— Разбрах, разбрах. Какво искаш срещу него?

— За себе си искам руса коса като твоята, а за къщата си искам богатство.

— Добре. Погледни в краката си, ще намериш пет жълтици. Всяка нощ ще намираш по толкова, ако идваш, преди да съмне, и ако не разправяш никому тайната. Помни, че щом научи някой как сме се спогодили, няма да получиш вече ни петак.

Жената обещала, върнала гребена, взела парите и се прибрала тичешком, да погледне по-скоро в огледалото новата си коса. Като я видял, Бернар Рибаря се провикнал:

— Ай, жено, какво е това? Повече ми харесваше чернокоса.

Но тя малко искала да знае и просто лудеела от щастие. А как се радвала и в следващите дни, когато си накупила хубави рокли и чудесна покъщнина.

Работите не вървели все пак съвсем гладко. Особено косата, противно на очакванията, й създала повече неприятности, отколкото задоволство.

Съседките намерили за какво да приказват, селските хлапета й се подигравали и тя самата била принудена да признае, че на нейното потъмняло и доста набръчкано лице тази коса не приличала кой знае колко. Би рекъл човек покрив от слама над къща от червеникавокафяви камъни. Най-мъчното било обаче да опази тайната въпреки досадните разпитвания.

— Торба с пари ли е уловил Бернар в Жер?

— Наследство ли получихте?

— От болест ли ти изсветляха така косите?

— Толкова много ли печели мъжът ти от тъкачеството?

Нея не я сдържало на едно място. А на Бернар Рибаря му било весело, като я гледал. Какво мъчение за такава бъбрица!

Една сутрин женицата гледала в кухнята си петте жълтици, които била току-що донесла от брега на реката.

В това време влязла ненадейно жената на клисаря и рекла:

— Съседке, имаш ли малко жар? Ах, какви хубави нови жълтици! Откъде са?

Зачервена, запъхтяна, жената на тъкача разправила всичко най-подробно и от бързо по-бързо. От край до край. Но помолила гостенката да не разправя никому и тя й дала честна дума, че ще си мълчи. Щом излязла, клисарката отишла на гости у дъщерята на коларя, оттам у годеницата на хлебаря, после при икономката на кюрето, а те пък цял ден след това тичали нагоре-надолу по приятелки и съседки.

Когато жената на Бернар Рибаря отишла пак призори на брега на Жер, вместо пет жълтици намерила само пет почернели костеливи ореха.

Така обеднял отново тъкачът от Кастера, който имал само един-едничък недостатък: прекалено бъбрива жена.