Яцек Дукай
Лед (56)

За най-студения баща

13 декември 1924 година — нека бъде този ден.

Замръзнало.

Раменете на бащата — крила от сталактити. Краката на бащата — ледени колони. Гърдите на бащата — ледена броня. Мъжкото му достойнство — соплицов рог, тъмен. Главата на бащата — хилядопудова експлозия от кристални тръни, разкъсала половината небе. Показалецът му — стъклена рапира, пронизваща земното кълбо. Отвореното му, гледащо око — перла от ангелска синева.

— Татко?

Никаква реакция.

Приближава се. Не го поглежда.

Протяга ръка. От него лъха студ.

Страхува се да го докосне, та нали това е смъртоносен лед.

Сяда в снега, в краката на баща си.

Бащата стои мълчаливо, монументална ледена фигура.

Разпрострял се изпод земята в крило от захарна смръзлина на цели пет аршина, той закрива последните цветни дъги на соплицовото с дългата си, дълбока сянка; седи в тази сянка, обхванал с ръце отпуснатата върху коленете глава, като някое малко дете.

Той гледа отгоре, от височината, на която виси смръзналата в блока ледена фигура, вълшебството на соплицовото е уголемило всички форми на тялото.

— Татко?

Дори не потръпва. Въздухът се кондензира върху масивното му тяло в бели сълзи.

Седи покорно и неподвижно. Минута, две, три — твърде бавно, за да бъде забелязано живо движение, но в края на краищата привлича погледа на ледения баща. Гледа — значи вижда.

Изправя се. Сваля шапката си. Избърсва скрежа от лицето и брадата си.

— Това съм аз, Бенедикт.

Не го чува, естествено, как може да го чуе? Но сигурно веднага бе познал сина си — как може да не го познае?

Стои мълчаливо. Не може да се приближи, не може да го докосне, не може нито да го чуе, нито да бъде чут.

Над Азия се е разпростряла тишина, само тъмнината пропуква върху снега, разтапя се по нишките на паяжината.

Трепери.

Сега ще настъпи абсолютната нощ, ще угасне соплицовото, ще угаснат ледниците на баща му.

Той гледа отгоре и мълчи като някой лют.

Отива в затрупания със сняг лагер, изкопава от ловната торба нафтовата запалка, измъква от печката бутилка с нафта. Събира няколко изкопани трески и зимлязния прът, след което тръгва към гората, към сечището. Тук всичко е покрито със сняг и ледена кора. Започва да мушка с пръта в търсене на брадвата на Шчекелников. Без резултат, няма как да разбере къде точно я е захвърлил якутът. Събира няколко стари откъснати клонки, няколко заскрежени храста. Отнася всичко при баща си. Той междувременно се е преместил на половин аршин по вълната на Мраза, навел е малко по-ниско тежката си глава: огромно Слънце, обградено в корона от ледени саби и игли, дълги по два аршина. Гледа го изпод спуснатите клепачи с мигли-бръсначи.

Запалва два огъня, под дясната и лявата бащина ръка. Езиците на пламъците дори не го достигат, пушекът се върти около него, като носен от потоци студен въздух. Сумракът вече е плътен и единственото отражение върху стъклената повърхност на баща му — ако не се броят далечните звезди — е светлината на тези два скромни огъня. Придава на баща му някакво подобие на живот: трептящи пламъци, танцуващи сенки, преливащи се цветове.

А отвъд тях — мъртвият фон на нощния Сибир.

— Татко!

Гледа.

Започва да трепери. Отново вади табакерата, запалва безформената цигара, извадена от останките на огъня. Тютюнът горчи ужасно. Обикаля около баща си с трепереща пред устата синкаво-алена ръка. Накрая се спира извън светлината на огньовете и далеч от погледа на баща си. Звездата на бащината глава се извърта твърде бавно, за да прочете намеренията в погледа му. Това е езикът на камъка — ако човек не отскочи навреме, може само да го затрупа с гранитна маса.

Цигарата изгаря докрай. Хвърля няколко дърва в огъня, сяда отново на леда, загръща се в шубата, придърпва шапката над ушите си, увива се с парцали. Смръзлината трещи в мрака. Бащата е сгънал палеца на лявата си ръка, кристалният меч сочи право към небето. Опитва се да размърда пръстите на краката си в заледените ботуши, но установява, че изобщо не ги чувства. Разбира, че най-вероятно няма да преживее нощта. Неконтролираното треперене вече е признак на хипотермия. Саша Павлич му беше разказвал по различни поводи. Точно така настъпва сибирската смърт: първо хапещ студ и непослушни мускули, подгъващи се крака, твърде слаби ръце, после чувство за объркване и странен страх, а след това все по-силно треперене, при което тракат зъбите, а главата се тресе като при епилептик, после чувство за объркване във времето и чудовищна болка, след което болката отминава, треперенето спира и човек постепенно изстива, губи чувствителност и съзнание, постепенно заприличва на труп — докато накрая наистина не се превърне в такъв, не замръзне напълно. Всичко това се случва в продължение на няколко часа. Няма да успее да преживее тази нощ.

Иска му се да заплаче. И не му се иска.

Бащата гледа. (Трънената звезда се извъртя).

Тишина. Сибир. Лед.

Мразът се врязва в дробовете и унищожава тялото.

Край.

И почти успява да види как към този неизбежен момент, единствения краен миг, постепенно замръзва цялото минало, което беше запомнено. Под погледа на бащата застива истината. Ето я, благословията на Отец Мраз. Колкото повече студ под кожата, колкото по-бавно се движи кръвта, толкова по-силна е увереността, че никаква друга среща на сина с най-студения баща не е възможна — само такава: в безлюдната пустош, на място, откъснато от всички други места, във време, откъснато от всички други времена, на последното малко островче в океана на несъществуването. Толкова по-силна става очевидността — цялото това продължило месеци наред пътуване към радителя не е нищо повече от една математическа редукция до единоправдата на Бенедикт Герославски: първо в Транссибирския експрес бе отсякъл всички фалшиви Бенедикти Герославски, всички онези лъжи, с които бе живял в Лятото, така, както живеят в мига на топли илюзии хората, които сами не знаят какви са те, децата, родени не от Исмаиловата кръв; после, в Иркутск, отсече всички надежди за бъдещето на Бенедикт Герославски, на всички други възможни Бенедикти Герославски, които с лекота биха намерили щастието си в отричането, в отхвърлянето на Исмаиловото наследство — та нали така бе живял, почти се беше превърнал в тях, едва не бе замръзнал така; и след това, накрая, после-сега, на операционната маса на Сибир, бе отсякъл всичко останало: хората, света, Историята, Срама, миналото и бъдещето, дори увереността в самия живот и всички видове последващ живот. Останала беше само голата студена единоистина, поднесена на бял лист от Лед: няколко цифри, няколко букви.

Само така Отец Мраз може да се срещне със Сина на Мраз.

Няколко цифри, няколко букви… Скача от мястото си, притичва до огъня, измъква от него дълга черна съчка. Излиза с нея на белия снежен плац точно под милионпудовия поглед на баща си. Ръцете се тресат, кръвта от напуканите устни замръзва на парцала и брадата, кожата под вледененото облекло се разкъсва на парцали при всяко движение.

И въпреки това замира с безпомощно отпусната ръка, поставил първата дума на мястото й — но каква дума? какво може да се каже тук? Между бащата и сина, под Леда, тоест в абсолютна истина — какво може да се каже тук? На езика от първи род — какво остава да се каже тук? Бащата си е баща, синът е син — какво друго има между тях?

Какво още може да се каже, когато вече може да се каже всичко?

Поглежда през рамо към увеличеното в пламтящия лед лице на баща си, към сбърчените под снега вежди, към стиснатата челюст, към вирнатата брадичка, към зениците като стоманени гвоздеи. Сабите, които обкръжават главата му, разсичат азиатските съзвездия.

С черната сгурия рисува по снега огромни букви:

ПРОСТИ.

Бащата гледа.

Геоложките мисли се сгъстяват в леда. Планините от смръзлина напират една към друга. В светлината се излива тмеч. Огнените отблясъци се местят по дългите няколко аршина игли. Отец Мраз помръдва с пръст.

Рапирата-сталактит промръзва през земята, оставяйки след себе си на повърхността на смръзлината бод от разбити шушулки.

П, после Р, после С, като половинка яйчена черупка, после Т, съставено от два удара…

Това отнема дълги минути.

П Р С Т Н И Н Е М И.

Премества се на чист сняг, на една крачка по-нататък.

ЗАЩО

Бащата гледа.

Я Я Я Я Я Я Я

Прекъсва този продължаващ в безкрайността рисунък в смързлината.

ТИ СИ ЖИВ

Той не отговаря; мълчи, тоест, замръзва неподвижно.

Раменете му се тресат неудържимо. Хваща съчката с две ръце и изписва с дебели букви:

ВЪРНИ СЕ

Бащата гледа.

Бавно се отчупват шушулките на буквите.

П Р М Н Д О Л У Н Я М Л Ж А

ЛЕОКАДИЯ БОЛЕК АЗ

Н Я М Л Ж А

Лъжи го! Хвърля съчката настрани, отдалечава се в мрака, залита като пиян. Не трябва да плаче, клепачите ще замръзнат. Отново посяга за цигара — доста трудно начинание; първа, втора, трета се изплъзват от вдървените му, безчувствени пръсти. Стои с гръб към огъня и баща си, защото това е целият свят — нататък продължава единствено черната безкрайност на Зимата. Всичко е окастрено, отсечено, обхванато от тази единствена студена неизбежност. Опитва се да призове образа на госпожица Елена, но това по-скоро прилича на измъкване на труп изпод леда: застинала фигура, която прилича повече на каменна статуя, отколкото на жив човек. Не, образът не съществува.

Завърта се на място, грабва съчката.

ПОЛША ЛЕД ПИЛСУДСКИ ЛЮТИ ГОВОРИ

Само че напразно чака отговор в земни знаци. Вместо това — забелязва след четвърт час — баща му отпуска разтворената в млечна буца длан, превива каменното рамо, насочено надолу. Тмечта тази вечер се стича на гъсти вълни, вече разбира родителя си от половин жест: това е покана, той протяга ръка, за да го покани.

Затова е дошъл.

Светът танцува пред очите. Прави крачка назад и пада по гръб. Повдига се безпомощно, крайниците не искат да го слушат, подгъват се в най-неподходящите моменти, главата подскача настрани като на раздрънкана марионетка; чува странно, нечовешко хриптене, което излиза през тракащите зъби. Свива към огъня, пак пада. Баща му гледа отгоре, едната му длан-камък разтворена, другата, бодлива, дупчи земята със седемаршинов бодил — съдия-пантократор.

Н Я М Л Ж А

Лъжа го. Лъжа го! Удря се с юмрук в слепоочието, за да се отърси от сънното затъпяване. (А може би това е пикът на вълната по Пътищата на Мамутите). Повдига се на четири крака, едва не натиква лицето си в огъня. Пламъкът пълзи по кожата, топъл котешки език. Какво му липсва най-много на краля?

Подпирайки се с ръцете на леда, прегърбен като маймуна, пълзи към засипания със сняг лагер. Плъстеното знаме отбелязва мястото. С помощта на счупен прът и плоско, наподобяващо лопата парче лед изкопава изпод преспите замръзналите на камък кожи и мехове, късовете вледенен багаж. Опитва се да си свети със запалката; тя пада от пръстите му.

Опива се да отгатне: кой от всичките твърди снежни късове — този? Онзи? Или онзи. Ето този. С огромни усилия разбива ъгловатата черупка, като междувременно губи последните останки от сила и топлина — за да открие отдолу заледен пакет от керемидения чай и една торба сол.

Това е моментът на пречупването. Пада безволен под хоругвата, с празни сърце и ум. Тишина, мрак, студ, добре, да заспи, прекрасно. По лицето му падат снежни трохи. Инстинктивно ги маха с ръка — вече не чувства нито пръстите, нито носа, нито бузите, нито челото. Дори не трепери толкова силно. Прекрасно, чудесно, по-добре няма накъде.

Не. Запълзява към следващия блок. Разбива смръзлината със змиевидната дръжка на Гроссмайстера. Болезненото хриптене, което излиза от гърлото му, определя ритъма на ударите. Появява се горната част на сандъка. С ножа, който е извадил от ловната торба, прерязва ремъците, повдига капака. Той отскача назад със звън на счупено стъкло. В средата е печката на доктор Тесла.

Връща се при баща си, като я бута по снега и леда. Огньовете вече почти са угаснали; хвърля вътре остатъците от дърва. Поставя печката колкото се може по-близо до огъня, повдига горната част на конструкцията, пъха безпомощната си ръка под празния нафтов контейнер. Там има зимлязен щифт, ако го дръпне, той ще изтласка нагоре скритата помпа на Котарбински. Но не може по никакъв начин да напипа щифта с пръстите си; те вече принадлежат на мъртвец. Опитва се да погледне вътре, през процепа в кожуха на устройството. Опитва се да избие проклетия щифт с пръта. Опитва се да разбие резервоара. Нищо не се получава. В пълно отчаяние, на границата на истерията, започва да удря на сляпо с пръта в печката, влачи я насам-натам, през огъня, под краката на баща си и назад. Като същевременно сипе безсмислени ругатни, смее се и хрипти, стене и непрекъснато бърбори всякакви глупости.

Баща му го гледа отгоре със студен поглед, в каменно мълчание.

След поредния ритник печката се разпада. Дълго време стои в тъпо изумление и се олюлява като пиян. После отива при помпата, завлича механизма за захранване до огъня, оглежда го от всички страни с маниакална нежност, изважда намотания зимлязен кабел, пъха единия му контакт в отвора, щрак, кабелът е включен; едва не заплясква с ръце от радост, проверява приемника с кристалната батерия от тмеч, черна като въглен, и с другия акумулатор — който е бял като сняг; размотава целия кабел и за проба завърта регулатора на помпената мощност, вррр, в средата заработва динамото — да, да, да! Изключва го веднага, грабва втория край на кабела и отива при баща си, като се подпира на пръта. Без да поглежда надвесеното над него лице, хвърля кабела върху краката му. Той се плъзва по гладкия лед. Хвърля го втори път. Същата работа. Неизолираният край, голата зимлязна жица, има дължина от само три вершки; изправя я на пръта и я поставя внимателно върху ледения език, който покрива крака на баща му. Връща се при помпата, включва регулатора. Врррр, но на пръв поглед нищо не се случва; помпата е твърде слаба, за да изпомпи тмеч през леда; всъщност сега токът се разлива върху цялата формация, вероятно слиза дори на самите Пътища на Мамутите. Стои с отпуснати ръце, паметник на умственото безсилие, апотеоз на идиотизма. Вали сняг. Баща му гледа. Да намери в главата си поне една оригинална мисъл — невъзможно; замръзнало е, всичко е замръзнало, и главата, и умът, и душата. С оглушителен трясък на сблъскващи се ледници застиналото Сега се смръзва към вкамененото минало, тоест Историята. Но паметта, само в нея все още нещо мърда, червеи в гроба. Ама как, по какъв начин го беше направил Тесла там? Припомни си сцената от Конския остров на Ангара, демонстрацията на Бойната помпа: тежката лапа на машината, завършваща със зимлязен шип, се забива дълбоко в лютия…

Намотава оголената жица около пръта; бяха го забивали в земята, единият му край завършваше с дълго острие. От другата макара развива свободен кабел и неговия оголен край прикрепя към регулатора на мощността на помпата. Изсипва с вече напълно изгубилите чувствителността си ръце димящата пепел в снега и чака подходящия момент.

Повлича по кристалната белота двете черни змии, олюлява се, пада веднъж, втори, трети път, стига до баща си. Нужни са сили, нужна е инерция, не трябва да спира. (Той гледа). Изтичва по краката му, скача на гребена на коленете, хвърля се върху склоновете на бедрата. Вдига със замах безчувствената си ръка и едва тогава вдига поглед.

Раменете на бащата — крила от сталактити. Краката на бащата — ледени колони. Гърдите на бащата — ледена броня. Мъжкото му достойнство — соплицов рог, тъмен. Главата на бащата — хилядопудова експлозия от кристални тръни, разкъсала половината небе. Показалецът му — стъклена рапира, пронизваща земното кълбо. Отвореното му, гледащо око — перла от ангелска синева. Сърцето му — вкаменена Правда.

С цялата сила, останала от живота му, забива острието през леда и тмечта. Другата ръка дръпва кабела и пуска помпата: теслектрическият ток се изстрелва по жицата като безмълвна сенчеста мълния. И усеща единствено болката в мъртвешката десница, когато се хвърля в студената прегръдка на баща си.