Яцек Дукай
Лед (50)

За удоволствието от отхвърлените изкушения

„Иркутски новости“ съобщава, че ново отклонение е докоснало сънните раби; редакцията препоръчва на семействата да държат клетниците под ключ и дори да ги връзват през нощта, защото иначе ще ги тегли към града, дори в най-страшния студ, като същевременно те изобщо няма да се грижат за здравето си. Когато ги питат, говорят за приятел в нужда или други подобни глупости. Вестникът не пише за това, но той знаеше накъде ги тегли реалността, представена от съня, на свой ред превърнал се в реалност. А те тръгват към Обсерваторията на Тесла, към виждащите се отдалеч лъчесенки; учтиво молят казаците да ги вържат и да ги предадат на жандармите. Степан разказваше, че откакто Никола пуснал прототипа на Чука, най-малкото двеста души са били привлечени от Обсерваторията: просяци и банкери, бръснари и файтонджии, господа офицери и бедняци, млади девойки и прошарени матрони, руснаци и поляци, и германци, и китайци, дори един поп с попадията му. Всички те — роби на необходимостта, поданици на единоправдата. Помисли си, че от излагането на продължително оттъмляване има поне една полза: нищо не му се присънва. Тоест досега.

В пансиона на улица Петропавловска вчера вечерта с бръснач си преряза гърлото четирийсетгодишният заводски майстор Аполоний Чвибут. Господин Чвибут е пристигнал неотдавна в града ни от Лвов и доста често се е оплаквал от сънища по време на Черното сияние. Полицията се обърна за консултация към бурятските магьосници от града.

„Русские ведомости“, вестникът на московските либерали, пише повече за европейска политика. Хонконгският мир е приет от почти всички в Русия като триумф на царя. Октябристите-леденисти Арков, Мержински и дори старият Гучков, както и кадетите-милюковци, да не говорим вече и за десните лоялисти и преобразувалите се трудовици, всички единодушно излязоха в Думата с верноподаническо поздравително постановление. В Държавния съвет, както правилно бе предвидил Мичка Фиделберг, веднага се върна за разглеждане въпросът за местното самоуправление на западните губернии и отдавна отлаганата втора данъчна реформа по проекта на Столипин. Нима Ледът се пукаше? Но нали Япония и британски Хонконг все още принадлежат на доминиона на Лятото. И ако импулсът идва оттам… Потърка слепоочията си, в които все още продължаваше да бие Чукът на тмечта. Възможно ли е така да се разцепи Историята, че половината свят да е в застой, а другата половина — въпреки всичко да върви напред? Та нали ако застопориш половината човек, целият човек ще умре. Освен това принципите за причината и следствието си остават непоклатими. Логиката се пречупва на границата между Лятото и Зимата както светлината, която се пречупва на границата между различни среди, но лъчите все пак успяват да прекосят границата. Ха, в редакционния си коментар „Русские ведомости“ също си позволяват оптимистична нотка. Най-после мир! Години наред войната изяждаше толкова много средства, че ние така и не успяхме да почувстваме разцвета, породен от зимлязния бум; сега вече, а може би и след пускането на линията през Аляска, Руската империя ще навлезе в Златна епоха (само ако бъде управлявана мъдро).

Без да става от леглото, се пресегна за „Илюстрован седмичник“, който лежеше на нощното шкафче заедно с други нови издания, донесени вчера и завчера от Кралството с последния Транссибирски експрес. В „Седмичника“ две колонки бяха заети от призив на Варшавското дружество на любителите на животни. Многогодишната Зима доведе не само до измирането на градските гризачи и прогони птиците от Варшава, но и изобщо лиши града и жителите му от контактите с животни, ако не се броят конете, към които вече се отнасят по-скоро като към биологични машини. Не стига, че измряха уличните кучета и котки, а и хората, обичащи удобствата егоисти, престанаха да държат в домовете си животни; кучетата най-вече бяха особено трудни за отглеждане в затворени помещения. Дружеството се обръща с призив към жителите да върнат отново в домашното огнище „нашите малки приятели“ и затова е докарало от селата стотици изумителни котета и кученца, които могат срещу символично заплащане да се получат в щабквартирата на Дружеството. Най-вече семействата с деца са длъжни да им осигурят възможност да общуват ежедневно с живи кучета и котки. След като XX век е обречен да се превърне в епоха на машините и обезличения прагматизъм на парите и техниката, и тъй като освен това живеем в град, отрязан от природата, покрит с лед — то нека поне се погрижим да не изгубим в себе си онези чувства, които се раждат у човека при общуването му с малко, безпомощно живо същество. Човешката природа не се променя толкова бързо, както цивилизацията (ако изобщо се променя). Нашите бащи, дядовци и прадядовци така са се обучавали в нежност и любов, така са се възпитавали в готовност за зрели чувства и зряла чувствителност, така са се учили да ценят всяка капчица живот: от докосването до топлата козинка на вярното куче, чрез радостта от разигралите се, чудесни в тромавостта си котенца, от треперенето на ноздрите на жребеца, от туптенето на сърчицето на взетото в шепи птиченце. Човекът, възпитаван сред леда, тухлите и зимлязото, никога няма да разкрие душата си докрай. Между това и следващото поколение ще бъде изгубена способността да се изпитват определени емоции; чувството за емпатия ще бъде притъпено. И тогава вече други хора — ледени — ще ни положат в гроба. Те ще имат свои романтични преживявания, свои страсти и нежност — но вече редки, мудни, бледи. Нашата поезия, нашите драми, живота ни — няма да го разберат до края; ще им изглеждаме като някакви хиперактивни истерици, ирационални страхливци. Духовната слепота и глухота ще овладее човечеството. Варшавяни, отглеждайте кучета и котки!

Старият Григорий донесе нарязани кисели краставички — лекарство против махмурлук, а когато излизаше, не затвори след себе си вратата; през процепа се промъкна котаракът на Велицки. Веднага полегна в долния край на леглото, започна да се протяга, да се прозява и да примигва леко изненадано. Такова котище сигурно ще прогони подаграта от човека, но махмурлука… Часовникът в салона удари десет и половина. В главата биеше чукът. Лапна туршийката, замени един вкус с друг. Добре че си беше взел почивен ден заради срещата с княза и неговия човек, поне нямаше да стане за посмешище пред Круп, като му се покаже в такова състояние. Събра вестниците, изпъна се върху възглавниците. Котаракът измарширува с решителна крачка по пухения дюшек, после първо се опита да му се качи на главата (отблъсна го със стон), след което навря главата си под брадичката му и се просна върху шията му като жива кожена яка. Когато го откъсна със сила, онзи, ядосан, го одра по бузата. Да върви по дяволите цялото Дружество на любителите на животни! „Да си открива душата“, как ли пък не! Звярът обикаляше около леглото, като съскаше и показваше нокти. Стана, изгони котарака от стаята, затвори вратата.

След това се затътри да дръпне пердетата от прозореца. Белотата го удари в очите. Зад прозореца се вихреше пъстроцветна мъгла — жестока буря измъчваше града още от ранни зори. Изплю се в саксията с цветя, притисна за миг челото си към студеното миражостъкло. Трябва някак да се пробуди от този грохот, да се отърси от затъпяването, сънната умора, да отмие горчивината от устата си. Та днес толкова много неща могат да се решат… И все още не е уверен дали точно сега е нужен Ледът. Колко му липсваше онова чувство на лекота, избор от хиляди възможности, онзи вятър в главата: тази мисъл, онази мисъл, и как изскачат без никакви усилия, напират с дузини, повличат след себе си в дива гоненица из полята на въображението… Колко му липсваше и придружаващата вълнуваща увереност, че е възможно още много, че почти всички възможности са разкрити; няма стопроцентова сигурност, но някак си всичко е възможно. Така че какво — да се оттъмли! Да изпомпа Мраза! Поклащаше черепа си върху хладната повърхност на миражостъклото. А защо не? Какво пречи? (Освен осъзнатата воля). И без това трябва колкото се може по-скоро да вземе помпата от Никола, за да размрази баща си; така че да може да се отървава от тмечта при всеки удобен случай. Междувременно замръзваше все повече. Съвсем същото се беше случило по време на болестта му след пристигането в Иркутск. И как завърши? При първата удала се възможност се добра до помпата на Котарбински. Единствената разлика беше, че тогава замръзваше по принуда, а сега — по собствен избор. Само това — но значеше много! Отдръпна главата си от прозореца, в бурята и снежните вихри различи Конския остров, тъмните купчини на смръзляците, бледите светлини на шейните, които се плъзгаха по Ангара. Вихърът се виеше на спирали около трупните мачти. Първо се опита да улови отражението си в стъклото, но бързо отмести поглед; това също бе едно от проклятията на Лятото: властта на огледалата. Затова пък върху стъклото остана червено петно: остатък от раната под окото, спомен от стари белези. Размаза го по вертикала. Снежната буря порозовя. Кръв заля Града на Леда.

Облече се бавно, отиде с накуцване до банята и се върна, седна в трапезарията за късна закуска. Да имаше нещо топличко… А то: овесена каша — киселоч; кафе — киселоч; бъркани яйца — киселоч, киселоч.

Тъкмо се мусеше над милинката с извара, когато влезе пани Марта.

— Какво, не е ли вкусно? — попита тя със сладък глас.

Изкриви още повече киселата си физиономия.

— Панно Марто, скъпа — изхриптя, — точно сега и амброзия не бих могъл да преглътна.

— Така ви се пада! — Тя скръсти ръце на гърдите. — Който се шляе по нощите из разни мръсни свърталища, връща се по никое време пиян до смърт, и то в работен ден, след това си носи последствията!

— Свърталища…! — въздъхна, но без никакво желание да спори. На прага се появи котаракът; следеше го с мрачен поглед. Въздъхна отново, заля милинката с билков мед. — Слава Богу, че поне децата не ми трополят на главата.

— Отидоха с Маша и майка си в църквата, там има нещо благотворително… Ах, пане Бенедикте, нали ни заплашихте страшно да не ви будим…

— Така ли?

— Да, да. Затова и не ви събудихме. Сутринта една дама искаше да се види с вас. Полякиня, каза, че бърза за работа, така че…

— Говорихте ли с нея? Представи ли се?

— Гвуждж.

— Гвуждж?

— Гвуждж.

Облиза от пръстите си лепкавата сладост, вкусът кръжеше в устата му, надигна се над масата.

— И защо е дошла?

— Не знам, не каза. — Пани Марта седна срещу него, погледна го в очите. — Ох, ама вие наистина не изглеждате добре. На всичкото отгоре сте се наранили?

— Не, това е просто…

— Това трябва със спирт. Ей сегичка.

— И какво иска от мен тоя проклет котарак! — изрева и избута с крак животното под масата.

— Тъмни торбички под очите, мътен поглед и сенки като при Черното сияние… — не без задоволство говореше пани Марта, докато отиваше за медикаментите.

— Това са просто оптически измами, обикновени илюзии.

Да, ама какви кабели беше гризал с водката? Колко ли от това плътно теслектричество беше влязло в тялото му? И какво още беше правил през нощта в Обсерваторията на Тесла, че тези алкохолни дяволи така пляскаха в главата му, че си спомняше само пълни глупости? Неволно притисна омазания си с мед пръст в средата на челото.

После котаракът облиза пръста.

 

 

В Цитаделата, която наричаха още Сандъка заради недодяланата архитектура, сякаш копирана от сандък — като че ли бяха обявили тревога, във всеки случай, ако се съди по голямото движение, всеобщата възбуда и броя въоръжени войници, от губернаторските покои сигурно бяха дали някаква сериозна заповед. Господин Шчекелников, естествено, заяви, че всичко това не му харесва, след което повече нищо не каза, защото войникът от вътрешното караулно помещение чу ругатните му и не го изпускаше от поглед; във всеки случай Чингис беше задържан на първия етаж. Помисли си, че ако измъкнат четириаршиновия му нож, а самият той си изпусне нервите, може квадратната му глава дълго да не види слънце в губернаторската крепост. За всеки случай предвидливо не беше взел Гроссмайстера със себе си — всъщност предвидливостта се оказа излишна.

Поведоха го към северозападната кула на Сандъка и му наредиха да чака в приемната зала. През нея постоянно притичваше по някой угрижен слуга или чиновник; обърна се с гръб към тях. През тясното прозорче се откриваше изглед към Моста на Шелестов и Гласково, чак до Троицкия изход на Ангара, където през Зимата на Лютите завинаги бе замръзнал понтонният мост, носещ името на престолонаследника Николай Александрович. Вихрушката се носеше точно от Байкал, значи не биеше право в стъклото, но въпреки това воят й се чуваше и беше достатъчно да поднесе ръката си към рамката на прозореца, за да почувства върху кожата си ухапванията на бесния студ. Сигурно беше петдесет градуса под нулата, а навън, при вятъра — още по-студено. Бързащата към Цитаделата пехотна колона преодоляваше възвишението вече на бегом, само и само да се скрие по-бързо вътре: бели гърбати кукли, а не хора. Иркутските казарми се намираха извън града, по-далеч от Пътя на Мамутите; в Цитаделата винаги имаше не повече от половин полк. Същевременно тук се бяха събрали толкова военни, сякаш генерал-губернаторът се готвеше да отрази някакъв щурм. Спомни си видените вече преди седмица, а може би и месец отряди с такива и други видове войска, които маршируваха през Иркутск; солдаты в отпуск; пан Войслав също често споменаваше за закъснения по маршрута на Транссиба, предизвикани от ешелоните на Министерството на войната — събираха хората от разтопения японски фронт, прехвърляха ги на Голямата Земя, но очевидно укрепяваха и гарнизона в Града на Леда. Японският легион на Юзеф Пилсудски им беше взел здравето. Неволно се усмихна под мустак, изпъна сюртука си. Отрядът изтича през вратите, които веднага се затвориха след тях. Освен стенанията на вятъра през прозореца си пробиваше път и бавният пулс на бурята — ехо от глашатайски барабани? — Чукът на тмечта?

— Ваше Благародие.

Младичкият унтерафицер го въведе в залата, където до грамадната камина с бушуващ, и то как, огън, генерал-губернаторът провеждаше съвет със своите щабни офицери и чиновници; почти всички носеха униформи, а някои — и оръжия. На масата зад камината, между картите и документите, бяха зарязани небрежно чиния със студени мезета и празни чаши. На дългата стена вдясно имаше половин дузина врати — през тях непрекъснато някой влизаше и излизаше, куриери и ординарци със съобщения и заповеди. Високо под тавана висеше огромен портрет на цар Николай II в тунгетитна, леко проблясваща рамка от тунгетит с черен двуглав орел.

Зад каминовия екран, в облечено с кожа кресло, си почиваше княз Блуцки-Осей. Той четеше вестник, присвивайки като птица очите си зад кръглите стъкла на очилата.

Лъснатият под рязко отразяваше звука от всяка крачка. Неволно ускори ход, запристъпва по-твърдо, в равен ритъм. Унтерът вървеше напред. Неколцина господа в униформи се обърнаха, без да прекъсват дискусията. Разгорещени лица, запотени, настръхнали мустаци и бакенбарди, ордени, пагони, акселбанти…

Досега никога не се беше чувствал толкова силно поляк.

— Ааа, нашият Венедикт Филипович, маладец!

Хусарският капитан отстъпи от масата, разтвори широко обятия, развявайки късата си хусарска наметка. Поклони му се учтиво, но това не спря мъжа: притисна го в мечешка прегръдка, прошепна в ухото му няколко нецензурни думи — аха, личи си, че още не сте дошъл на себе си след нашата нощ! не всеки е способен да се чука по цяла нощ! ама и Лидия не е момиче, а чудо, а? Шшт, шшт, трябва! Задължително! Належащо!

— Значи вие се познавате с капитан Фрет — кисело отбеляза князът от креслото си и сгъна вестника с гневно шумолене.

— Ваше Височество!

— Ха-ха, познаваме се, познаваме! — От всички събрани хусарят очевидно беше в най-добро настроение; руменината и порозовелият нос показваха, че или току-що е пристигнал от студа, или, макар все още да беше обяд, вече е успял да гаврътне две-три чаши.

— Капитане — продължи князът, без изобщо да повишава глас, така че се наложи да отиде до него и камината; горещата вълна го удари в дясното ухо и той се почувства така, сякаш го бяха залели с вряла вода. — Капитане, въпреки че бих могъл да приема, че това не е твърде забележимо…

— Ваше Височество е твърде милостив! — смееше се мустакатият воин.

— Капитанът се ползва с безкрайното ми доверие. Капитанът… — тук княз Блуцки затвори очи, задържа дъха си, размърда челюстта си насам-натам и едва след това продължи: — … е човек на честта и на службата.

— Разбирате ли?

— Да.

Князът го повика към себе си с изкривения от артрит пръст. Каква беше тази тяхна странна сила, че значението дори на най-дребния им жест се умножаваше хилядократно, разтичаше се като жива лъчесянка — потрепването на устните, незавършеното примигване, въздъхването, ето и пръста? Приближи се. Стори му се, че князът иска да му каже нещо насаме, шепнешком, както обичаше да прави и съпругата му; но той само присви очи, взирайки се през изпъкналите стъкла, в които потрепваше отражението на високите пламъци. След като го огледа, той раздразнено махна с ръка.

— Поляк, не поляк — замръзнало.

Отстъпи назад.

Междувременно сред чиновниците избухна спор, започнаха да си крещят през масата, да хвърлят документи, включи се и прошареният полковник, някой закачи с ръка и събори на пода подноса с гарафата, която се разби с трясък.

— Измяна! — хриптеше пълният чиновник с униформа на Министерството на Зимата. — Измяна, предателство.

Изведоха го от залата.

Князът се изправи, отиде при граф Шулц, започна да го убеждава в нещо, да размахва пред носа на генерал-губернатора кривия си пръст. Наостри уши.

— … императорското милосърдие. Трябва да се научите на дипломация, мой графе, на изкуството да водите преговори и разговори. В този свят все още нищо не е било решено с насилие.

Графът го гледаше така, сякаш вижда луд, но бързо прикри изписалата се на лицето му не твърде ласкателна мисъл с неутрално изражение на учтиво внимание; отъмлината му не се промени и на йота.

— Ваше Височество греши. Всичко, което е било постигнато, решено в световната история, се е постигало с помощта на огъня, меча и барута. Дипломацията идва на помощ, когато не достига сила; тогава тя осигурява време, но не решава проблема. Ако можехме да изтикаме японците в океана, на Ваше Височество нямаше да му се налага да ходи да се договаря с тях.

… Но стига вече за това. Прекрасно знаете, че не възнамерявам да търпя подобни мисли у никого. — Той се обърна, притисна за миг кърпичка към устните си, намери с поглед полковника. — А утре от сутринта ще председателствам в съда, хвърлете го в тюрмата.

Кръвта се отдръпна от пълното лице на полковника, той се олюля, потърси опипом масата, за да се облегне на нея; но нямаше нужда, подкрепиха го чужди ръце, чужди ръце му отнеха сабята, чужди ръце насила го извлякоха от залата.

— Ама как така!… Ваше Сиятелство! — стенеше той. — Ама аз само! Само на Ваше Сиятелство!

— Вън!

Изтласкана от сърцето, кръвта нахлу в главата му. Пламтящ, с вишнево-сливов цвят на блестящата от потта физиономия, полковникът събра всичките си сили, изтръгна се от дузината ръце, хукна покрай масата — някой му подложи крак, офицерът падна на пода, слюнката му олигави огледалнолъскавата повърхност, ордените му я одраскаха, застъргаха — но и тогава не се спря: запълзя на четири крака към генерал-губернатора.

Сграбчи го под коленете, притисна към краката му прошарената си глава.

— Аз съм ваше вярно куче! Каквото каже Ваше Сиятелство! Умолявам ви!

Граф Шулц-Зимовний го отблъсна с отвращение.

— Вън!

Извлякоха полковника като куче.

Княз Блуцки-Осей наблюдаваше ставащото през малките стъкла на очилата си с хладно внимание, сякаш гледаше нов метод за лъскане на паркет.

— Какво става? — обърна се полугласно към капитан Фрет.

— А вие как мислите, защо Негово Княжеско Височество ме държи при себе си?

Дори не го погледна, тонът му беше достатъчен, тмечта се сля с тмеч.

— Защото вие сте човек на честта и сте се посветили на службата — измърмори без сянка от ирония.

Капитанът разкопча яката на униформата си.

— За нашите приключения в Хонконг чухте ли? Заради тая дипломатическа мисия ме отчислиха от полка и ме командироваха при княза. Ето какво спря самурайския меч.

През някоя от вратите вдясно в залата забързано влезе господин Уряш и му попречи да поразпита повече капитана за това. Без дори да поздрави, запъхтян, с разрошени светли коси, Франчишек Маркович хвърли върху картите чантата си и започна да вади от нея документи и да ги подрежда на масата като пасианс.

— Ето свидетелството за благонадеждност, ето паспорта за три месеца, ето документите за бащата, това тук е постановлението за прекратяване на наказателните дела, ето пълномощни за пред военните власти в Иркутското генералгубернаторство, а това е кредитно писмо в Първа Байкалска банка. Събирайте разписки за всички похарчени служебни пари.

— Ще събирам.

— Добре. Подпишете тук. И тук. Отлично. Говорихте ли с графа?

— Не.

— Да вървим.

Графът стоеше до прозореца, четеше току-що донесеното му писмо, вдишваше дима от току-що поставената кадилница. Господин Уряш започна да му шепне в ухото; графът наведе глава, дъгоцветните проблясъци на бурята се отразиха върху плешивината му; шепнаха си известно време и накрая Шулц-Зимовний погледна над рамото на Франчишек Маркович. Поклони му се.

— Може да стане така — измърмори генерал-губернаторът, — а може и така. Какво ще кажете?

— За какво пита Ваше Сиятелство? — изстреля, без да отмества поглед.

— Вот, паляк безстиднъй — усмихна се графът.

— Негово Сиятелство иска да знае колко бързо ще можете да се справите със задачата си — каза Уряш.

— Според договора, до края на януари, и…

— Знам — прекъсна го графът. — Сега ви питам за искрената ви оценка. Колко бързо. Само без високомерие? Е?!

На фона на снежната буря неподвижната му отъмлина и тмечта в бръчките му изпъкваха още повече. Помисли си, че ако в този момент му направи снимка, на нея няма да има никакви нюанси на сивото или вътрешни форми, а само една черна дупка в белия прозорец. Каква е истината за граф Шулц-Зимовний? Ето каква.

— Не мога да кажа — отвърна. — Не по-рано от три седмици. Вече казах на Ваше Сиятелство, че трябва просто да намеря следотърсач, който безопасно да се спусне по Пътя на Мамутите и…

— Три седмици — въздъхна губернаторът; миг и вече беше изгубил интерес. — А после ще трябва и да се връщате… Mais bon.^[1] — Той се зачете отново в писмото.

Франчишек Маркович не беше доволен от посоката, в която се развиваше разговорът. Свил устни, той прибра документите си в чантата, дърпайки раздразнено ремъците.

Хвана го за ръката.

— Договорката беше до края на януари!

— Нека гаспадинът да не се притеснява. Йево Сиятелство ще удържи думата си. Жалко само, че… Ех. Значи са ви нужни следотърсачи, така ли? Ами, моля. — Без да се оглежда, той тръгна към вратата, като едва не се сблъска на прага с двама офицери, чиито вежди и мустаци бяха покрити с все още неразтопен сняг.

Събра бързо документите, пъхна ги под сюртука. От другата страна на масата капитан Фрет вдигна чаша в тост.

— Следващия път ще пием заедно с баща ви!

Кимна му учтиво.

Господин Уряш изтича четири етажа надолу и сви встрани от антрето пред вътрешния двор. Тук се отваряха и затваряха множество врати, които водеха ако не към двора, то към коридори и проходи към вътрешния двор — температурата спадна значително под нулата, издишваше тъмлинни облачета и преглъщаше ледена слюнка; стените от замразен гранит димяха мазно. Трябваше да се върне за връхната си кожена дреха, която бе оставил на първия етаж заедно с тази на Шчекелников. Само че блондинът с почернели зъби, също само по униформа, крачеше бързо с дългите си крака, сякаш го гонеха; охраната безмълвно отваряше вратите. Само веднъж се наложи да отстъпи към стената, когато отделение стрелци — увити в полкови шуби, с плътно омотани глави, като процесия от прокажени богомолци, и с походни раници на рамо — притича в тръс към конюшните и сайванта за карети в Цитаделата. Отново се обади инстинктът на сина на покорен народ: да се притисне към камъка, с безизразно лице да забие поглед в мъртвата природа; може и да не го забележат, може и да не го хванат, да не завлекат в мазето поляка, сам-самичък в сърцето на царската крепост — ирационален инстинкт, но най-близко до стаената в сърцето истина.

Зад сайванта с каретите се намираха някакви помещения за коларите, които като че ли отдавна не се използваха; сега там, около ведра с горещи въглени, се бяха разположили туземни ловци и шамани. Всъщност това не беше само една група, а две — по-малка и по-голяма, и той веднага забеляза силната враждебност, която ги разделяше, тоест обединяваше. Застана до първото ведро, стопли си ръцете. Франчишек Маркович се обърна към три фигури в дебели кожуси, които гризяха пушен бекон и някаква друга мръсна на вид сланина; това накара останалите, които се бяха събрали край отсрещната страна, да настръхнат и да се извърнат настрани, като придърпаха напред грубите качулки, криейки се под кожите.

Уряш веднага накара един от тримата да стане и се приближи заедно с него към огъня. Инародецът видимо накуцваше. Между кожите и напластените тъкани се виждаха само тъмни очички в затмечените гънки на кожата и няколко кичура черни коси, привързани с избелели панделки.

Той се поклони, без да сваля качулката си.

— Гарбус ни? — попита с хриплив глас (това или нещо подобно).

Уряш започна да му обяснява нещо на развален тунгуски.

— Сами, хута уу-нин — промърмори дивакът през парцалите; във въгленочерните ириси проблесна ирония или може би просто му се беше сторило — така бе разчел невъзможния за разчитане знак от алгоритмията на чуждата раса.

— Това е Тигрий Етматов от Втория Чарабуски род, от нерчинския улус — представи го Франчишек Маркович. — Горно-Амурская Золатапрамишленая кампания наемаше ловците от неговия улус, докато най-после не се полакоми за тунгетит и зимлязо и не изпрати своите геолози на запад. Сега ние ползваме Чарабусите.

— Шаман — каза той.

— Нашият следотърсач по Пътищата на Мамутите.

Потрепери от студ.

Тигрий измагьоса изпод кожуха си малък бърдук, пръсна в четирите посоки на света по капка за духовете на тази страна.

— Араки уминанний?

— Пийте, Венедикт Филипович посъветва го Уряш. — Всички тези зимни инародци са ужасни пияници, напиват се до смърт, цели семейства, заспиват всичките, огънят в юртата угасва, така си и замръзват; но тук ако не пийнеш с тях — няма да ти вярват.

Притисна бърдучето към устните си. Това беше някаква ужасна домашнярка с остър, тревист аромат. Направи гримаса, както си трябваше. Тигрий се разсмя. Върна бърдука и се наведе към шамана.

— Говориш ли руски? Ру-ски — разбираш ли?

— Ахим сара луча туранам йочем сара.

— Братята му говорят малко. Всъщност там, под Леда, все някак ще се разберете. — Франчишек Маркович потри ръце. — И така, той ще ви води. Можете да попитате геолозите, нашият Тигрий има добър нюх.

— Нямах предвид точно това, когато исках да се изпрати следотърсач по Пътищата на Мамутите… И защо тунгус?

— Ами нали ще поемете на север, към Тунгуска? Там вече не са земите на нашите буряти. Нима искате да стреляте още при първата си среща по пътя? И без това ползата ви е двойна, сега тунгусите се отнасят добре към поляците; полски инженери от Транссиб се ожениха за тунгуски, пък и ловните кооперативи…

— Но вие сам казахте, че тези техни религии… Че за бурятите хората са паднали от Горния свят; а тунгусите виждат в тях абааси, зли духове от преизподнята не е ли така?

— Точно там е работата — господин Уряш се наведе поверително и снижи глас, сякаш Тигрий Етматов можеше да го разбере, — трябваше да намеря тунгуси, които, как да се изразя, клонят към противоположния полюс на вярата си.

— Значит, такива, тунгуски сатанисти…?

Франчишек Маркович пристъпи от крак на крак, погледна го с безпокойство.

— Изглеждате така, сякаш сте видели призрак. — Той погледна към шамана, после обратно. — Какво, да не се познавате с Тигрий?

— Не, не. — Прокашля се, вкусът на подправената с билки домашнярка се беше смръзнал с езика му. — Старинен сън, илюзия… — Засмя се някак нерешително. Със затоплената си длан избърса кръвта от разчоплените от котарака стари рани, направени на бузата му от листата на желязното дърво. — Просто миналото ми се сля с настоящето: още едно изпълнено предсказание за малки деца. Сънищата са си сънища.

 

 

Сън, минало, бяло небитие. Снегът шибаше в очилата, влизаше в очите — град, небе, шейна, господин Шчекелников и коларят, всичко това бе изтрито от съществувание. Над Иркутск бушуваше настаяшчая снежна буря, нищо чудно, че дори туземците се бяха скрили в Сандъка. Бученето на вихрите заглушаваше всички други звуци — те просто не съществуваха. И цветовете също — останал беше само белият. Дори светлините на фенерите и лампите по впряговете трудно си пробиваха път — не с цвета си, а с още по-интензивна белота. Бог прелистваше книгата на света назад, към началото, още във времената на сътворението, към първите й, празни страници. Размишляваше, увит в дебелите кожи: ами ако не успее? Ако не го намери? Няма да успее. Няма.

След като излезе от Мармаладницата в Зимни Николаевск, пристегна шубата си под малкия навес и инстинктивно понечи да напипа тежестта на Гроссмайстера зад пояса. Но нали револверът остана на „Цветиста“. Това обаче му напомни за пробите метал, обстреляни от тъмлинна бомба — лежат си там, заедно с вчерашните му дрехи, ако слугите вече не са ги занесли за пране. Да се върне ли в Иркутск? Трябва да провери дали няма някакви промени в дежурствата; ако днес инженер Йертхайм е нощна смяна, може да успее да се смени с него. Хм.

През нощта лют беше преградил вчерашната пътека от станцията до Кулата на Петия час, трябваше да заобикаля; господин Шчекелников вървеше, увил плътно главата си, от дълбините на пристегнатата качулка оглеждаше пренасяните по въздуха товари. Затова и не забеляза жандармите, които идваха във върволица откъм Шуплестия дворец. Сблъска се с първия и едва тогава отстъпи встрани. Жандармите влачеха някакъв клетник с вързани ръце. Бяха осмина, цяло отделение.

Въпреки ранния час в Лабораторията вече светеха всички лампи. Снегът беше покрил миражостъклените панели; доктор Волфке и групата му работеха тук като в батискаф, потопен в океан от мляко. Пещите ревяха силно, самоварът подсвиркваше, някаква жена разнасяше ароматна запарка; щом престъпи през прага, още не изтупал ледената кора от дрехите си, и тя забърза към него с чаша чай.

— Спасиба. Скажите мне, где сиводня инженер Йертхайм…

— Пане Бенедикте! — разнесе се гласът на доктор Волфке иззад металните шкафове. — Ще се видим, но само след минутка, ей сега!

Свали само шапката.

— Моля за извинение, пан докторе, но, кхм, вчера предупредих, че заради официални дела трябва…

— Ето ви едно официално дело! — изсумтя Волфке, смекчавайки по своя си начин съгласните, и тръсна на масата хартия с печати.

Остави чашата, поднесе писмото към очите си. Това беше призовка от Иркутския отдел на Министерството на Зимата, изпратена до Бенедикт Филипович Герославски, за днес, снабдена с всички правни застраховки, със заплаха от глоба и арест включително, подписана от упълномощения комисар Иван Драгутинович Шембух.

— Дойдоха тук — разказа доктор Волфке, докато изтриваше с кърпа налятото си лице, — търсеха ви, за малко да направят обиск, представяте ли си?

— Жандармите? Отведоха ли някого със себе си?

— Само това ни липсваше! — Волфке остави кърпата, подръпна мустаците си. — Нима смятате, че търсят и някой друг?

— Не, не знам, не.

— Това по някакво криминално дело ли е?

— За съжаление — политика, пан Мечислав. — Прибра призовката при документите на Уряш. — Мислех си, кхм, че вече всичко съм уредил, и изведнъж — нещо такова… — Удари с шапката си по масата.

Доктор Волфке се наведе над масата, отрупана с книги, бележки и листове с изчисления.

— Ако чрез Круп може да се помогне по някакъв начин — загрижено каза той, — не се колебайте, аз с директора Гживачевски…

— Много благодаря. Но се боя, че тук проблемът е от съвсем различно естество. Такива неща се решават дори през главата на Круп.

— Всичко започва със статийки в нелегални вестничета, а завършва в студеното мазе — въздъхна Волфке, искрено притеснен. — Първоначално не се и надявах, че ще ни бъдете особено полезен, но сега ме обхваща страх, че без вас отново ще потънем в цялата тази немска бюрокрация. Никак не е лесно да се намери човек, който да разбира природата на научната работа, да е на ти с цифрите, че и да е способен да се изразява писмено на езика на компаниите и на държавата, а освен това да е земляк, препоръчан от най-доверените братя.

— Но аз ви предупредих, че съм тук само за известно време. Така или иначе след две седмици ще трябва да се сбогуваме.

— Ще тръгнете посред зима да търсите баща си в Последната Изотерма?

— Вие знаете…?

Волфке започна да мига в опит да прикрие съчувствието си и, да, не твърде благородното си съжаление.

— Всички знаят.

Тмеч и тмеч и тмеч, очевидно тук, между истината и фалша, могат да се прикрият малко неща. Всички знаят. Поклати глава.

— Моля, помислете — каза докторът, като седна отново на стола. — Все още нищо не е предрешено. Какво друго бъдеще лежи пред вас? Помните ли за какво говорихме в първия ден? — Той погледна съм прозореца и веднага се извърна от всеобхватната белота. — Светът на утрешния ден принадлежи на ледените технологии. Засега всичко може и да изглежда малко примитивно, но и двамата прекрасно знаем, че на земята няма по-добро място за младите, горещи умове. Е, може би в Томск, където и Мразът е по-малко. Всъщност вие сам разбирате: ако сега сериозно обвържете съдбата си с Friedrich Krupp Frierteisen, ще направите най-умното нещо в живота си. На мен са ми нужни хора, на които мога да се доверя. Хубаво си помислете.

И най-лошото бе, че Волфке беше прав и той виждаше достатъчно ясно това правилно-добро бъдеще. За подобни „случки“ в живота си разказват на стари години преуспелите хора, които в светлината на десетилетията са ги възприели като жизнена неизбежност: какво ги е накарало да изберат точно този път в кариерата, какво им е подхвърлило идеята за изгодното начинание, как са срещнали своите сподвижници, кое им е внушило насоката на изследванията, довели до откритието, което ще бъде запомнено от следващите поколения — винаги ще има някакви „отскоци встрани“ от първоначалния път, временни спирания по пътя към целта, които, по странно стечение на обстоятелствата, продължават месеци, години, цял живот; и за първоначалната цел вече не си спомняш. И той го виждаше: работа в разрастващия се молох на Круп, ръст в кариерата и повишения, и като връх над le Mathématicien de I’Histoire^[2] става homme d’affaires^[3], човек с пари, чието присъствие вече бе почувствал на срещата на Клуба на счупената копейка, но това предчувствие бързо преминава в студена единоистина, и после това е единственият възможен живот: Herr Wekführer, Herr Direktor^[4], акционер в концерна, а накрая — брадат буржоа, охранен, в скъп костюм, с монокъл на едното око, с бомбе в ръката, с високо вдигната глава над твърдата якичка, точно така се снима пред своя дом-дворец или на покрива на издигнатата във въздуха Иркутска вила, патриарх на сибирския си род: Бенедикт Герославски, кармичен брат на Густав Круп фон Болен унд Галбах.

Пое си глътка въздух и някаква електрическа свежеет го удари в дробовете.

— Не.

Волфке махна разочаровано с ръка.

— Отивайте при него.

— Ще се върна, щом се оправя с тази работа. — Сложи си мразо-очилата. — Аха, днес кой е нощна в Работилницата? Пан Хенрик?

— Да.

Излезе, подсвирквайки си (докато кашлицата не го хвана отново за гърлото).

 

 

И така, обратно в Иркутск, в митническата камара. В Мармаладницата господин Шчекелников го посъветва да си сложи марля или някаква лепенка на лицето: след влизането в затопления дом раната, очевидно, се размразява, и кръвта се стича на струйка към брадичката. — Е, и какво, няма да ми изтече кръвта. — Не върви да разговаряте с властта вече с вид на жертва! — Не разбрах? — Ударен ли е веднъж някой, всеки ще му посегне; обладан ли е веднъж, задникът му е поднесен на тепсия. — Свали ръкавицата си, прокара наплюнчения си пръст по следите от стари рани. Дали пък не е така? Чиновникът, хищна твар, ще почувства кръвта и веднага ще забие в човека остриетата на своите параграфи?

Комисар Шембух ги прие в кабинета си съвсем по шембуховски, тоест — с рев, от който очите на секратаря-татарин веднага се насълзиха и нещастникът бързо се шмугна през вратата.

— В измяна! — наистина изрева Иван Драгутинович, едва извърнал се от печката. — Срещу Всемилостивия Господар, да? Да?! — Дум, дум, заудря ритмично с юмрук по широката маса така, че мастилниците и чашите с писалки и моливи заподскачаха. — Вот, благодарност мършляшка, вот, полска чест, смрадлива, пфу, синче, от бащиното си лайно излязло!

— Оставете моя фатер на мира!

— О! — Шембух се престори на изключително изненадан. — Че и лае, сабака!

Придърпа си стол до масата, седна, запали. Избърза бузата си с длан. С другата ръка извади документите на Уряш, намери нужния и го размаха отдалеч на комисаря.

— Не е във ваша власт вече, гаспадин Шембух. Ако искате, подавайте жалба до генерал-губернатора. Дори паспорта може да не ми връщате. Следващия път няма да стъпя тук. А ако още веднъж ми изпратите на работа вашите униформени грубияни, адвокат Кужменцев ще започне да изпраща официални жалби срещу вас и тогава до края на живота си няма да се изчистите.

Шембух се тръшна на стола. Разхлаби якичката си, дръпна първо, второ, трето чекмедже; намери си капките, глътна ги, пое си дъх.

— Вчера се навря в салона, а днес вече тръгнал да плаши с връзки — измърмори с нисък глас комисарят, като му хвърли убийствен поглед. — Шулц…! Че Шулц си ви спомня само, когато секретарите му споменат за вас. Какъв сте вие за Шулц? Тук се води политическа игра между най-висши фигури.

— Знам го.

— Знаете? Покажете ми тези ваши документи!

Скри ги под сюртука.

— Изпратете ми писмо, адвокат Кужменцев ще ви отговори.

— Не се отръсквайте с вашия Кужменцев; когато приключим с вас, никой адвокат няма да иска да ви посещава в килията!

Стана от мястото си.

— Само си губя времето с вас. Вече изгубихте чиновническия сблъсък, излейте си жлъчта — може да опитате на вашия секретар. Довиждане.

— Седни! — разнесе се вик.

Седна.

— За да се върнете в Европа жив и не съвсем прошарен — усмихна се сладко комисарят, като разтегна булдогската си физиономия в непривичната за нея гримаса, — направете следното. Съхранявайте при нас всичките получени от вас документи с губернаторски печат. В присъствието на полковник Гейст и съветник Фон Ека ще дадете пълни писмени показания за всичките си престъпни договорки с изменника Шулц, ще разкажете за ролята си в неговия план, насочен срещу царя, тоест как сте се съгласили да се договорите с Лютите чрез Отец Мраз, за да му предоставите Сибирското царство. Понял?

Гледаше го втренчено с нямо изумление.

— А ако не го направите — усмихна се онзи, — ако не го направите, то раз-два, и ще се озовете в затвора със заплаха от смъртно наказание и никакъв Шулц-Зимовний няма да ви помогне.

Поднесе цигарата към устата си.

— Какво е това, шантаж?

— А вие как мислите?

— Шантаж е! — потвърди с нескрита радост, а Негово благородие Иван Драгутинович Шембух внезапно запримигва объркано, погледна го така, сякаш гледаше луд, и дори отъмлението му леко избледня.

Шантаж! Какво облекчение! Почти му се прииска да стисне комисаря за увисналите бузи и да го разцелува с искрена благодарност — дори само заради това, че му открива такива възможности. Шантаж! Шантаж в Страната на Леда, по ледено чист и ясен: смъртна заплаха за очевидна лъжа. Мили Боже, истински шантаж, излязъл като от трагедия, като от женско романче.

За последен път изпусна облак цигарен дим, след което запрати угарката към Шембух.

— Значи затвор ме чака. Бог да ви пази, Иван Драгутинович.

Като излизаше дори не затръшна вратата след себе си.

— Добре ли мина всичко? — попита господин Шчекелников.

— Хм?

— Какъв сте такъв весел?

— Обеща ми смъртно наказание. Или най-малкото доживотен затвор.

Чингис се спря на мраморната площадка между етажите. Опря квадратния си гръб на стената до димящата статуя и започна да се смее, като се хвана за корема.

— Какво? — измърмори, все още ухилен; с края на езика си улови една капка кръв, която се стичаше по мустака. — Какво има?

— Н-н-нищо, господин Г. — изхриптя той. — Носите ли онзи револвер с вас?

— Сега ще го взема. Да вървим, че денят скоро ще свърши.

 

 

Тръгна по Цветистая, за да вземе Гроссмайстера и пробите метал. След това отново на Мармаладница — в Зимни Николаевск, в лабораторията на Круп. Mijnheer Йертхайм пак не беше до масата; зимлязните механизми и тунгетитовите електросхеми, плетеница от скрежно-цинкови кабели, по-тънки от слънчев лъч, и миражостъклени лампи за нажежаване — всичко това се търкаляше отгоре в обичайния безпорядък; предишната седмица бе проведена поредната евакуация от Работилницата (един Лют почти напълно се вмрази в цеха) и ентропията в Кулата все още не се беше снижила до обичайното си състояние. Започна да пише на масата официалните отчети, до белия, заснежен прозорец, под керосиновата лампа, под примигващите електрически крушки, под звуците на свистящия самовар, на тенекиения грохот на някаква нова апаратура, която изпитваше доктор Волфке и под задължителното свистене на вятъра; драскаше с перото, притискан от не твърде приятното усещане, че това е един от последните такива дни, че интерлюдията неумолимо се приближава към края си. Иркутск, Николаевск, Круп — това бе един определен етап в живота му, необходим, може би. Но ето, че беше настъпил моментът да се отмръзва оттук.

Инженер Йертхайм се появи едва след три часа, понесъл под мишница метална кутия; отне му време да се разсъблече, да изтупа снега, да се посгрее край печката. Измъкна от тайника бутилка ром, ливна му малко в чая. Холандецът му благодари. Едва задържа чашата в ръката, на която липсваха няколко пръста — а сега беше вцепенена, непослушна. Кутията остави до прага.

— Ще вземе да се разтопи. Трябва веднага да го сложа в контейнерите.

— Какво има там?

— Лед. — Йертхайм изпи чая; наля в чашата му чист ром. — Dank u^[5]. Помислих си, че може да проверим онова, което казахте за вторичния хидрологичен оборот на тунгетитовите съединения.

— Разпитахте ли за онези хора?

— И това също. Уф. Сега. Помогнете ми.

Пренесе кутията между шкафовете и стелажите до работното място на инженера. Той свали шубата и шапката си, размота шаловете, след което с решителен жест разчисти част от масата. После зае временно от Бусичкин десетина дълбоки подноса. Започна да изважда в тях от кутията парчета лед, висулки и снежна смръзлина от фирна. Едно от парчетата беше абсолютно черно. Прокара палец по неравната, приличаща на чакъл маса.

— Това е от саждите, кхъ, от комините. Качих се на покрива на блока. Трябва да се уговоря с бригадата ледосекачи, за да ми откъртят парчета и оттук.

Очевидност.

— Ще ги разтопите, ще изпарите водата, ще изгорите утайката в спектрографа, ще измерите химическите пропорции и съдържанието на тунгетит…

— Само да се уверя дали не бъркам откъде идва ледът… — Беше си го записал, но листчето се беше намокрило; холандецът кривеше лице и мръщеше нос, докато се опитваше да разчете описанието на формите на леда, и маскарадната физиономия на тези гримаси придобиваше чертите на благородна правилност: съдържанието не се крие в случайната уродливост на тялото, цялата същност се поражда от духа, който управлява тялото.

— И какво всъщност научихте, пан Хенрик?

— М? Аха, така, онзи същия Калоусек, за който ме питахте… почакайте, това също си го записах — Хило Калоусек, работил е при стария Хорчински до самия край, точно така, господин Филип му е бил подчинен, между тях избухнала някаква публична кавга, само че не успях да изясня подробностите, вашият баща, както сам знаете, често е предизвиквал спорове, кавги и дори юмручни разправии, затова хората помнят не самото събитие, а ехото от предишни събития, точно както във вкуса на хилядната цигара се чувства вече далечното удоволствие от предишните тютюневи удоволствия; и, изглежда, за господин Филип това също е било вреден навик. Оставете това на шкафа. И тези двете също. — Йертхайм въздъхна и, припомняйки си вкуса на тютюна, извади лула и кесийка. — Аха, и след закриването на „Рудите на Хорчински“ Калоусек наистина не си намерил работа при Круп…

— Нали ви казах, че съм проверявал в документите.

— … но не е напускал Иркутск. Вчера в клуба се срещнах с господин Макарчук, който е младши сътрудник в юридическата кантора, и си спомних за завещанията…

— Не започвайте пак, дълъг живот ви чака.

Йертхайм запали, издиша дима, разнесе го с ръка от лицето си.

— Какво ме чака е друг въпрос. Във всеки случай Макарчук твърди, че изпълнява завещанието на един жив покойник и че вероятно тайната полиция отново ще им плаши клиентите. Какъв е този „жив покойник“, питам аз, на което Макарчук отвръща нещо за геолог, когото издирва полицията, и аз веднага се сещам за баща ви и започвам да разпитвам Макарчук.

— Ами разкажете, де!

Mijnheer Йертхайм се усмихна в рижата си брада.

— Оказва се, че Хило Калоусек е оставил тук семейство. Като че ли сестра и племенница. Макарчук, в качеството си на изпълнител на завещанието на Калоусек, се грижи за рентата, която им изплаща застрахователната компания. Работата е там, че компанията получава анонимни писма, а в последно време, неофициално, и доноси от Трети отдел, че Калоусек е симулирал смъртта си в онази северна експедиция, за да избегне разследването, слушайте внимателно, по делото за „полските геолози, които се издирват от следствието за престъпление срещу държавата“.

Скочи от мястото си.

— Някакви имена спомена ли?

Mijnheer Йертхайм изпусна дим от носа си за по-голям ефект.

— Александър Иванович Черски.

Разсмя се.

— Значи съм бил прав! Ключът към Пътя на мамутите се крие в тайната хидрография на Байкал! Онова, което изтича тук, някъде на повърхността, от тунгетитовите води и от втората атмосферна циркулация, може би е вече химически изменено, може би вече е биологически свързано — те са узнали тайната — Бохданович, Черски, баща ми, вероятно също и Кроули, и Калоусек — рецепта, шамански метод или просто картография — географските координати на Черния оазис! Смятате ли, че нещо такова наистана съществува? — Хвана холандеца за ръката. — Трябва да ме запознаете с тази негова сестра. Тя сигурно има някакъв начин за свръзка с Калоусек! Той ще ме отведе при Черски и, щом се сдобия с картите на Карол Бохданович и картите на губернатора…

— Не толкова силно! — засмя се Йертхайм. — Никъде няма да избягам!

— А разполагам с все по-малко време. Господин Хенрик, след седмица-две ще трябва да напусна Иркутск. Шулц ще ми даде оборудване, пари, хора — а сега вече се появява и реален шанс, нещо конкретно, което може да се вземе и…

— Значи все пак ще отпътувате.

Пусна го.

— Да.

Йертхайм поклати глава, лявата му ръка машинално поклащаше насам-натам стрелката на прибора.

— Старая се да ви помогна, господин Бенедикт — каза той, отмествайки поглед настрани, — и все пак…

— Мислите си за онова, което ще му кажа за вас.

— Не. Тоест… не само. — Известно време продължи да подръпва замислено от лулата. Отъмляването стана по-плътно. — Както онзи княз изтъргува мира с японците, така и вие трябва да изтъргувате мира с Лютите, нали? Териториален договор: ще отстъпи ли Ледът, или не. Но докато стигнете дотам… Разбирате ли, ако Размразяването наистина се случи, то аз…

Очевидност.

Огледа затрупаната с четвърт и полупродукта на ледените технологии маса на инженер Йертхайм, разхвърляните механизми и покриващите стените и шкафовете чертежи и сечения на различни устройства, таблиците на физикохимичните свойства, фотографиите на гнезда на Люти и соплицови, микрофотографиите на зимлязни хладоиди. Измъкна изпод електрическия акумулатор покрития с петна лист хартия, наплюнчи молива. Инженерът гледаше над рамото му към рисуваната схема.

— Динамомашина — заяви.

— Само че ето тук слагаме тунгетит. Гледайте внимателно как се прави намотката.

Онзи замига.

— Р-разбирам.

Връчи листа на холандеца.

— Не го показвайте на никого. Сглобете такъв генератор, но само за лично ползване. Зареждайте се с мраз от тази динамомашина сутрин и вечер. Сам ще усетите границата, когато изгубите чувствителност.

— А в Лятото действа ли?

— Да.

Йертхайм скри листчето в джоба си.

— Не се безпокойте, няма да го обявя, нали знам, че от самото начало мислехте над изобретенията…

— Всъщност… — Но после се въздържа от отрицанието — и самият отказ от коригирането на фалшо-истината се усети като изгаряне от киселина, като завръщането на ужасен махмурлук. Пое си бързо дълбок дъх. — Пан Хенрик, имам една такава молба към вас — днес сте нощна смяна, искаше ми се да се сменим, да речем, за следващата нощна. Съгласен ли сте?

Онзи разпери ръце.

— С най-огромно удоволствие! В такъв случай още тази вечер ще се опитам да поговоря с Макарчук.

 

 

Филимон Романович Зейцов се появи навреме с група покриволази. Дълго време го бе гледал напълно трезвен. (В главата му се въртеше мисълта: това за добър знак ли трябва да се приеме или за лош?). Той се зарадва, когато видя, че холандецът не е на работа тази вечер.

В кожената чанта, заедно с комата хляб, дебело намазан със свинска мас с лук, за нощната смяна вече носеше не бутилка „Пани Поклевска“, а дебели томове. Показа ги срамежливо, веднага щом последният асистент на доктор Волфке напусна седмия етаж: антология на новата метафизична поезия, някакви религиозни произведения, и в допълнение „За доброто дело“ на марксистите-християни, настроени против Струве. Чак да го е страх човек да си помисли какъв ли нов Зейцов ще израсте от този духовен тор след смъртта на Ачухов.

— Само да не започнете пак да агитирате — предупреди го. — Сега е най-неподходящият момент за това.

— Чух аз, чух: затварят, пускат, пак затварят. Ех, Зима…

Вятърът виеше и стенеше зад прозорците на Кулата като сто напукани йерихонски тръби, под краката си усещаше вибрацията, която преминаваше през цялата зимлязна структура, самото начало на резонанса. Тесла сигурно веднага щеше да изчисли честотата — помисли си, — да я изчисли и с джобното си апаратче да разбие на парчета и Кулата, и Дупчевия дворец, и цялата въздушна релсова мрежа на Зимни Николаевск. Притисна чело към прозоречното стъкло, закривайки очите си от керосиново-електрическия блясък, но в тези арктически вихри, в зимния сумрак беше трудно да се видят дори огньовете на другите Кули. Отвори часовника си. Два пъти трябва да отиде в Работилницата при Двореца, че даже три, ако сутринта Волфке закъснее заради преспите. Луп-длуп-луп, удряха над главата му покриволазите-ледосекачи.

Изчака да слязат и извади чантата с пробите от метали, обработени с Лъча на смъртта.

— Слушайте, Зейцов, тези книги сигурно са скучни, не ви ли се е случвало понякога да заспивате тук?

— Не, не, това е абсолютно…

— Какво? Къмто четири часа, ей така, до полунощ? Мисля, че ще успея.

Зейцов се почеса по заплетената брада.

— Ама ако ме попитат, няма да лъжа.

— Ако попитат, то няма и какво да се каже. Само не се обаждайте, ако не попитат, можете да го направите за мен, нали?

Това беше жестоко — как би могъл да се откачи от куката на благодарността, благодарност дори за тази работа, да не говорим за простеното покушение в Транссибирския експрес? Зейцов беше като червейче на кукичка.

Той наведе поглед, но и това не помогна, не се освободи от куката; притисна към слабите си гърди отворената книга, поклати глава.

— Нали нищо няма да откраднете? Какво изобщо сте замислил?

— Да снимам няколко железа под рентгеновите лъчи. — Разтръска чантата. — Апаратът се намира в другия край, даже няма да ме чуете.

Вярно, не се сети за експонираните фотопластини, какво да прави с тях, по-точно с липсата им, как да я прикрие. Вярно, че в бъркотията след скорошното преместване от Работилницата може да се изгубят дори двайсетина фотопластини. А и може да затрудни още повече инвентаризацията на доктор Волфке, като пренесе тук всичките фотопластини от холадниците… Когато тръгна да калибрира монтираните там за опити с лед машини, взе със себе си ключовете от всички помещения на Круп.

Вече беше почти средата на нощта в абсолютно зимна аура, бурята се блъскаше от тъмнина в тъмнина, вятърът шибаше всеки открит по невнимание фрагмент от кожата; вървеше практически опипом, стъпвайки по подредените в смръзлината дъски, движеше се по азимута към Дупчевия дворец и Втората холадница на Круп; съненият господин Шчекелников го следваше стъпка по стъпка. Миражостъклените очила бяха абсолютно необходими и за защита на очите от вятъра-бръснач. Снежинки и цели замръзнали буци прелитаха като петна върху осветена китайска хартия в театър на сенките — погледна за миг над очилата и откри какви са тези ярки отблясъци в чернотата на нощта: не самият сняг, а неговата лъчесянка. Нима над Иркутск отново бе изгряло Черното сияние?

Холадниците работеха на три смени, денонощно, ето и сега в Зимни Николаевск работеха хиляда души, но усещането беше същото, като да маршируваш през снежните поля на Антарктида: не се виждаше ни една жива душа наоколо, значи и в целия достъпен за сетивата свят, тоест на една ръка разстояние. А дори и да беше срещнал някого на пътеката — човекоподобно чучело, увито от главата до петите в кожи, покрито със сняг, неспособно да произнесе и най-тихата дума не, тук няма хора.

Лютият в залепеното до холадницата помещение замръзваше във формата на език, изплезен към земята, която се беше научил да разпознава като доста точно предсказание (потвърдено и от статистиката) за спускането на смръзлека под земята. Засега висеше на стотици черни струни, замразени към тавана и стената, на които той все още смразяваше своето подобно на медуза тяло. Запали прожектора до входа, сноповете електрическа светлина разляха петна от течен живак върху гърба и краката-сталагмити на мразника. Иззад него, от дупката се чуваше обичайният шум на работещата холадница и холадничните машини. Дишаше в ръкавицата си работния им ритъм, докато избираше от връзката ключове този за работилницата. Което сякаш му отне цяла минута и се оказа абсолютно ненужно, защото вратата изобщо не беше заключена.

Пак я е забравил някой, помисли си, докато се придвижваше в тръс към пещта (приказът беше вечер да се пали). И точно в този миг ножът на господин Шчекелников излетя със свистене от ръкава му и се заби в пряспата в ъгъла зад печката.

Прозвуча квичене като от колено прасе, скочи, за да запали лампата, запали я… Господин Шчекелников беше приковал с рамо към стената посинял мужик с разкъсана риза, с другата си ръка се готвеше да го прободе с четириаршиновия му щик — очите на мужика се бяха изцъклили и гледаха втренчено ножа и квадратната глава на Шчекелников под качулката и кожения калпак; така се беше получило едно величествено кривогледство, достойно за четката на Ел Греко.

— Пуснете го, познавам този човек, това е, кхъ, един от нашите леденисти.

— Ами ако ей така, по познанство, ви убие, по-малко ли ще боли? Какво се крие тук?!

— Пуснете го!

Това наистина беше работникът от дневната смяна, беше го виждал в бригадата на онзи прошарен старец, който искаше жив да го погребе на Йерусалимския хълм. Щом размота шала, мужикът също разпозна лицето му. Веднага започна да хленчи несвързано за големи нещастия, тежка съдба и небесно наказание, по такъв начин, че изобщо нищо не му се разбираше — сякаш беше наблюдавал обичаите на полските селяни и сега театрално им подражаваше; но очевидно мужиците навсякъде са еднакви. Наложи се Чингис отново да му тикне ножа под носа, за да може мартинистът да се вземе в ръце и дума след дума да каже поне нещо смислено.

А мисълта му беше Синът на Мраз да избяга колкото се може по-скоро от Николаевск и Иркутск, защото официални служители го следят и разпитват за него; самият мартинист смятал да направи същото, щом се развидели, да се добере до линията на Транссиб и да избяга някъде в Сибир под ново име. Но какво го беше уплашило толкова? (Ако не се смята ножът на Чингис). Работата беше там, че по време на вечерната проверка дошла голяма група жандарми и започнали да разпитват за мартинистките дела, за Отец Мраз, за Сина на Мраз, за разни политически изменнически заговори — за които мужикът си нямал никаква представа — и когато старецът-бригадир отказал да си признае, го пребили жестоко; при тези безчинства останалите леденисти били обхванати от такъв гняв, че се нахвърлили с юмруци върху жандармите, а те така се нахвърлили с палките върху тях, че един от леденистите на място предал Богу дух, а двама трябвало да бъдат отведени в болницата. Нечувана работа! — нервничеше мужикът. Даже когато преди две седмици ги откарали в затвора, пак не убивали така на място. Ой, смъртоносен гняв се е загнездил в сърцата на мартинистите, както личи, на Сина на Мраз също — така че нека бяга, бяга, бяга!

— Пан комисарят Шембух е прошепнал няколко думички на полковник Гейст — промърмори саркастично в брадата си.

Но очевидно Шчекелников също се притесни. Прогони ледениста през вратата и дълго чисти замислено ножа си в ръкава.

— Могъщи врагове си си създал, господин Ге.

— Какво пък, такова ми беше намерението. Но имам и още по-могъщ съюзник. Утре ще съобщя на когото трябва.

Чингис продължаваше да клати глава.

— Но те са знаели, че ще научите за това.

— Точно това е била целта: искали са да ме уплашат.

— Но защо не са отишли на „Цветиста“?

— Защото тогава щях да ги повлека по съдилищата, кхъ, а тук могат да си го изкарват на горките хорица, колкото си пожелаят.

Шчекелников скри ножа.

— Грози ви присъда, обесване, господин Г.

— А, празни приказки. Вие винаги най-лошото…

— Ако слушаш Шчекелников, внуци ще дочакаш.

Изглежда, Зейцов си беше скрил в Кулата запаси от високоалкохолни питиета, защото, когато се върна втория път от Работилницата, го завари сврян в неговия ъгъл до печката, забил носа и брадата си в книжката с трансцендентална поезия, обгърнат от алкохолна аура. Хитър звяр, преди да се остави да бъде приспан от водката, си беше скрил шишето. По време на целия път до Мармаладницата и с шейната през Иркутск, който беше толкова плътно обгърнат от бялата буря, че изгряващото слънце дори не се виждаше, той трепереше от студ и потракваше със зъби, мечтаейки си за чаша ром или сливовица.

Но на Бог му досвидя алкохола. Изтича на втория етаж, изтръска на прага снега, все още с шубата и шапката и с чантата на рамо, а госпожица Марта вече се обажда и води от кухнята Леокадия Гвуждж. — Пане Бенедикте, имате гостенка. — И какво да прави, покани я в салона, прислужницата донесе кафе и прясно изпечен хляб с мед.

— Ммм, извинете ме — промърмори с пълна уста, след като се бе нахвърлил върху храната, — но едва се държа на крака след нощта…

— Тайната полиция ме посети — започна госпожа Гвуждж, след като прислужничката излезе.

Въздъхна съчувствено.

— Знам, знам, пани Леокадийо, настъпих тук някои особи по мазола, ще премине, но още два дни…

Тя удари с длан по масата, а дланите й бяха като на работник от холадница, всички съдове подскочиха, падна капакът на захарницата, зазвънтя керосиновата лампа.

— Пане Бенедикте! Не съм дошла да ви предупреждавам! Вие и без това сте луд и на всичко отгоре ужасно упорит в лудостта си, в това отношение малко се различавате от баща си, вече го виждам ясно: но искам изобщо да ме отървете от тях! Та те ми плашат семейството! Хората! А вчера беше още по-зле — отидоха при Рапапорт, началството тероризираха — и си изгубих работата!

Прокара топлия хляб с горещо кафе, в тялото му се разля благословена топлина, която, естествено, докара след себе си мързел и сънливост, и се отпусна на стола с физиономия, която изобщо не свидетелстваше за голяма острота на интелекта.

— Мога да се извиня, е, извинявам се, но така или иначе скоро си заминавам, тъй че то само…

Жената се наведе над масата.

— Ама какво сте им наприказвали! Онези, които дойдоха с тайната полиция…

— Ммм?

— Документи ми показаха! — Гвуждж сви ръце в юмруци. — Искат да изкопаят.

— Не ви разбрах.

— Емилка, сестра ви! — изсъска тя. — Гроба искат да разкопаят, ковчега да извадят, да го отворят… Само през трупа ми! — Тя отново удари с юмрук по масата.

Веднага се отрезви.

— Чакайте… да ексхумират Емилка — почакайте! — така ли ви казаха?… Ама това… как не се сетих! — кръв от кръвта, кост от костта на Отец Мраз — и някой от Братството за борба с Апокалипсиса сигурно се е разприказвал — пред кого: Шембух? Победоносцев? Пани Леокадио! — хвана стиснатия й юмрук. — Моля ви, спомнете си! Представиха ли се по някакъв начин? Казаха ли по чия заповед идват? С чие име заплашваха? Ами, да… да… естествено! Но малко дете, бебе — може ли? — не може — каква ли е структурната константа на подобен абаас…?

Госпожа Гвуждж го гледаше с ужас и в един момент изглеждаше сякаш ще изригне в несдържан гняв и той отдръпна ръката си, дори се отмести от масата — ще потроши сервиза, ще счупи лампата, мебелите ще преобърне — но този миг отмина и цялото напрежение на госпожа Леокадия се изля в глух смях.

Жената разочаровано махна с ръка.

— Не им се живее на хората.

— Е, аз съм ви ужасно…

Влезе пан Велицки. Жената се надигна, приклекна в реверанс, той целуна подадената му ръка, започнаха учтив светски разговор; изключи се от него. Та кой тук използва тайната полиция? (Вечерта ще трябва да отиде при Модест Павлович, да потърси съвет). Кой тук има такава власт и амбиции, насочени именно в тази посока? Шембух? Ясно е, че работата е свързана с шантажа на комисаря от Министерството на Зимата, само че Шембух е някаква нищожна фигура; той може да се уговори с полковник Гейст да обядват заедно в „Аркадия“, но не би могъл да вдигне по тревога тайната полиция. Кой тогава? Кой тук има смелостта да се противопостави на генерал-губернатора? Само Победоносцев. Беше объркал нещо, имаше грешка в уравненията, отново нещо не се изравняваше. Победоносцев, след онази среща в кулата на Сибирхожето, по-вероятно щеше да вземе идеолога на Държавата на Леда под своята опека, а не…

— Пане Бенедикте?

— Да, да.

Сбогува се с госпожа Гвуждж. Пан Войслав се спря в коридора, за да завърже под брадичката си бяло шалче. От вътрешността на къщата се носеха сънени детски гласове, в кухнята почукваше чукалце в хаван; беше се разсъмнало още преди час, само че покритите със сняг прозорци можеха със същия успех да бъдат плътно покрити с капаци, навсякъде горяха лампи; деденцето-въглищар обикаляше от печка до печка, дрънчеше с кофата и ръжена. Накрая пан Войслав пъхна краищата на шалчето в жилетката си, завъртя диаманта на пръста си, замислено се потупа по закръгления корем.

— Ще намерите ли днес малко време за мен? След работа. Е? Трябва да седнем и да обсъдим някои неща.

— Какво например?

— Ужасно ми е неприятно, драги мой, сам не можете да си представите колко много… но, изглежда, ще ми се наложи да ви помоля да си намерите собствено местенце. Ние, разбира се, винаги с радост приемаме гости! С цялото си сърце! Но…

— Да не би случайно да ви е посетила полицията по моя въпрос?

— Какво? Не! Разбирате ли, пане Бенедикте, едно е да помогнеш на сънародник, дори да е изпаднал в ужасна криминална беда, а съвсем друго — да подслониш делови човек с едни или други политически възгледи. Та все пак всички знаят, че живеете у нас.

Напълно разбираше пан Войслав. Объркването му беше искрено, срамът му беше искрен, но искрена беше и решителната му молба. Войслав Велицки беше такъв човек, че дори докато разоряваше конкурента си, докато подписваше последния, убийствен договор, той можеше да въздиша меланхолично и да пита загрижено за здравето на разорения.

— Във всеки случай не ме смятате сериозно за леденист.

— Леденист? — той се засмя. — Рядко се поглеждате в огледалото, пане Бенедикте! Тук, в града, ви разглеждат в съвсем различен мащаб.

— И какъв? Хайде, де, кажете ми! Сам отвътре няма как да се огледам.

Пан Войслав повдигна вежди.

— Ами вие сте абластник и кроите заговори против свещената императорска особа.

— Какво?!

Разсмя се още по-силно, ужасно развеселен.

— А какво? Не е ли вярно? — Извади кърпичка, избърса сълзите си, звучно се изсекна. — Колко бързо се промениха нещата след губернаторския бал! Сякаш във въздуха се е появило малко Размразяване. (Боже, опази!) В Харбин цените на зимлязото и тунгетита скочиха с трийсет процента. С трийсет процента! Може би знаете нещо за това, а? — Велицки го тупна приятелски по рамото, намигна му. — Това дали случайно не е ваша работа? — И отново се разсмя.

Но истината беше — и го виждаше ясно, — че пан Войслав Велицки изобщо не смяташе тези думи за шега.