Донесоха пресата от Кралството и Галиция. Преди закуска прочете в „Час“ екзалтирана политическа полемика за новите автономни права, дадени от император Франц Фердинанд, и обширна статия за грандиозните Богоборчески Литургии, които господин Станислав Пшибишевски организира на Краковските Блони^[2] — спектакли, които развращават стичащата се на тълпи публика и довеждат жените до припадъци и истерия. Освен това в политиката — неща от изключителна важност за политиците. Сеймът, Лвов. Деп. Шчелибогуски внесе интерпелация, настоявайки за строг контрол над пътуващите книжарници и витрините на магазините заради безконтролното разпространение на порнографията.

„Куриер Варшавски“ на свой ред пишеше с полуподигравателен, полусензационен тон за някой си Август Фондзела, родом от околностите на Житомир — Човека-Магнит, който привлича с невидима сила всякакво желязо. Чукчета и наковални се лепят към тялото му. Поместено е дори мъгляво изображение — над пъпа на мъж виси нещо като сърп, връзка ключове и ютия. Може да са бабини деветини, помисли, може да са бабини деветини и панаирджийско самохвалство, но може и да не са; нали е възможно да съществуват хора, в които да се е насъбрала свръхмяра магнитна енергия, макар че те самите нямат никакво влияние върху това, то не е нито лично тяхна заслуга, нито заслуга на техните родители. Вероятно подобни различия между хората има и в други физически области, в това число и в черната физика, тоест при теслектрическите скали. Едни идват на света свръхустойчиви на тмечта, изхвърлят я от организма; други пък свръхлесно я попиват. Температурата на техните тела винаги е с частица от градуса по-ниска (или по-висока). По-лесно замръзват (или замръзват по-трудно). Макар и да не си даваме сметка в какво се състои тяхното различие, все пак ги разпознаваме, поне някои от тях, с помощта на някакво шесто чувство или инстинкт, придобит в резултат на житейски опит или поне на съдебна практика, както прокурорът Пьотр Леонтинович Разбесов.

— Дойде куриер с писмо за вас. Поръчали сте шейна? — заговори го пан Войслав, след като прочете молитвата преди закуска.

— Да, може би ще узная нещо за баща ми.

— Бъдете внимателен — посъветва го госпожица Марта. — Излязоха Черните Сияния.

— Опасно ли е?

Пан Войслав очерта с лъжичка синусоида във въздуха.

— Хората реагират по различен начин.

— Лешишехоши — замляска Мачуш.

— Който яде и приказва, глупак се показва.

— Свети се нощем!

Отиде до прозореца и погледна към града и Ангара. Денят беше изключително мрачен, с тъмна аура, цялото небе затулено в облаци. (Прогнозата на Иркутската метеорологична станция в „Новости“: Предимно облачно, от време на време валежи от сняг, незначителни ветрове, без промяна, устойчиво). Вгледа се по-внимателно — всъщност това не бяха облаци, а просто Слънцето грееше силно над покривите и мъглата. Откъм северния хоризонт по небосклона прииждаха вълни от тъмлина, в бавни и ритмични нагъвания и разгъвания се подреждаха в отвесни ивици. Стисна с пръсти китката на ръката си. Раз, два, три, четири, трябваше да изчака над сто удара на сърцето, в толкова лениви приливи и отливи Чьорное Сияние се наслагваше в хармонични амплитуди и гаснеше в обратни фази. В моментите на надигане на вълната ивиците тъмлина ставаха дотолкова отчетливи, че чак му се струваше сякаш някой е окачил там, над онзи край, успоредни блокове графит, посадил е като планина гигантски канари от въглен на мястото на облаците, всяка от тях изсечена геометрично. Помисли си, че до голяма степен това може да е илюзия от миражостъклото. Но когато излезе на улицата, държейки все още очилата в ръка, когато вдигна глава към Сиянията — тъмлината им го удари в очите с ослепяваща интензивност, така че почти загуби равновесие и трябваше да търси опипом опора наоколо; под клепачите му се разля черна смола.

Шчекелников му помогна да се качи в шейната.

— Ето затова трябва да се носят очилата! Не ви ли го каза някой по-умен? Дурак на дурака сват и брат!

Когато излязоха на кръстовището и вече си беше възвърнал зрението, погледна в посоката, подсказана от линиите на мрака, на северозапад, и над многоцветната мъгла — видя там друго Слънце, разискрено лъчисто над Града на Леда. Шейната стигна на улица „Амурска“ и вече можеше да се гледа почти директно в този пламтящ огън, изригващ от висините във феерии и каскади. Спомни си пламъка, който избухна от корема му през розовата длан по време на сеанса на княгиня Блуцка в Експреса. Още три преки — и видя как нанебесното огнище се раздели на две. Бяха византийските куполи близнаци на Събора „Христос Спасител“.

— Някой ни следи — прошепна Чингис Шчекелников.

— Какво?

Погледна през рамо, в мъглата, която запушваше перспективата на улицата, блещукаха десетки бледи и неясни през деня лампи на шейните, плуващи между високите ореоли на миражостъклените фенери, които никога не угасваха.

— Пътуват зад нас още от „Цветиста“. — Шчекелников посочи с двупръстната си ръкавица някаква точка в млечната завеса.

— Искате да кажете, че вие изобщо различавате тези светлини? Помните кои кои са?

— Е, и какво?

Щеше да повдигне рамене, ако не беше тежката кожена шуба, прекалено огромна (заета му от пан Велицки в пореден прилив на безапелационно гостоприемство).

— Нищо. Но ако е така, какво трябва да правим? Да се притаим в някоя глуха уличка ли?

Шчекелников помръдна с квадратните си рамене без никакъв проблем.

— Мислех, че гаспадинът не би искал да ги заведе там, където отиваме.

— За Бога, нали отиваме при обущаря!

— Цял ден с чука млати, с пирони в устата; обущарите са долно племе.

Съмнителна е ползата от такова знание — подозренията на човек, от дън душа подозиращ всичко.

Обущарската работилница под фирмена табелка „Копито Вуцба“ се помещаваше в сутерена на пролетарски блок с отдавани под наем квартири на една от тъмните улици в квартал „Пепелище“, недалеч от линията на дяснобрежната теснолинейка, свързваща Иркутск със Зимни Николаевск, която наричаха Мармаладницата — заради нечовешката тъпканица в пътническите вагони, които превозваха работниците до холадниците, заводите и фабриките на индустриалното градче и обратно. „Пепелище“ се намираше на кръстопътя на някакви по-едромащабни Пътища на Мамутите (отвсякъде тук достигаше ехо от глашатайски барабани) и изобщо това беше околност, отличаваща се in plus само с едно — с ниските цени на имотите и наемите. Че Вуцба е бил принуден да работи тук в помещение, разположено под равнището на земята, беше свидетелство за направо самоубийствена нищета.

Шчекелников влезе пръв, след като отръска снега от обущата си пред прага. Стълбището беше заледено, търсеше опора в бастуна и в стърчащите от стената тухли.

В широката работилница (заемаща вероятно цялата площ на избеното помещение) освен две печки горяха и четири варела с въглища; въздухът беше тъмен и лют от дима. Но и димът не успяваше да убие характерната воня на кожи и обущарски лепила. Изкашля се веднъж, втори път. Чингис посочи две фигури с престилки отляво, където керосиновите лампи осветяваха работните места на обущарите. Пътят на клиента преграждаха от двете страни купища обувки, стари, негодни за нищо, разкривени, разглобени на съставните си части, а също кожи и необработена още плъст, недовършени ботуши, обуща с почти гигантски размери, елегантни ботушки офицерки и валенки.

Обущар с прошарена глава се надигна иззад калъпите, изтри ръце в парцал, повдигна малко фитила на лампата и направи лек поклон.

— На вашите услуги, ваши благородия!

— Хенрик Вуцба?

— Моля?

— Вие ли сте Вуцба? — запита на полски, разкопчавайки палтото. — Търся собственика, Хенрик Вуцба.

— А, господата са сънародници!

— Земляци-поляци, ще ви спретнем обувки мечта! — изрецитара вторият, по-млад обущар, като удари яростно по обущарското копито; беше с циганска хубост и прикриваше безуспешно под бухлати мустаци заешка уста. Лъчесенки напираха изпод ръкавите му и нахлупената накриво шапка.

Прошареният ритна в негова посока столчето и се обърна отново към гостите с широка усмивка.

— Да ви вземем мярка на стъпалата?

— Хенрик Вуцба?

— А, разбирам, господата по лична работа. Майстор Вуцба, лека му пръст — вече три-четири години ще станат, откакто се представи.

Хвърли многозначителен поглед към Шчекелников, дотолкова той можеше да разбере на полски; само повдигна рамене.

— Фирмата все още виси — отбеляза.

— Така е. Хората привикват. Ако нещо се загнезди в ума ти, трудно е да го изкъртиш след това оттам.

— Но вие сте го познавали, този Вуцба? Как поехте работилницата?

— От вдовицата на майстор Хенрик. Помагал съм му често, когато беше затрупан с работа, затова…

— Тогава може би помните човека, който е живял тук през хиляда деветстотин и седемнайсета, осемнайсета. Филип Герославски. Държите ли квартира горе?

— А! Виждал съм го май веднъж или дваж.

— Вуцба говорил ли ви е нещо за него?

— За шляхтича, пуснат от каторга, ли? — Обущарят замига, почеса се по челото. — Него ли търсите? Нищо не знам къде се дява той.

— Точно така! — извика по-младият обущар. — Какво общо имаме ние с вашите интрижки! Сядай, майсторе. Нашата е да правим обуща! — Заудря яростно с чука. — Обуща, обуща, обуща!

— Хайде, затвори си плювалника, като говоря с клиенти!

— Ами нали чух, че не са дошли сапаги да поръчват! За господата са важни само господата, господата тъпчат по народа. Затуй им трябват твърди, тежки сапаги — ние на многоуважаемите клиенти ще изкалъпим тук бронирани подметки, та да могат по-здраво и удобно да ни тъпчат. Сядай, майсторе, на работа! Нашата е да шием обуща!

— Ти по-добре се хлопни с чука по тиквата, направи си такава революция, каквато можеш да си направиш в твоята мозъчница — в твоята си тиква, и с твоята си кръв. Боже, само като си помисля, че ако такива недоносени се хванат да млатят чуждите черепи — ще изкалъпят и нов народ, и нови господа: квадратни, триъгълни, полукръгли, на зъбче, на ръбче, и на кръст — хора от едно копито — и ето ти рай еднокопитен!

— Да, разберете го! Рай! Дето един чукчаджия няма да е принуден да се подмазва на друг чукчаджия и да му лъска обущата и няма всеки лайнар в сторублева шуба да иска от майстора да му стои мирно, щото благодетелят от гнилосърдието си гологлавогосподско може да му подхвърли петак! Ето ти и правотата еднокопитна! Щото ако ли не, то винаги, майсторе-клайсторе, ще намериш някой от друго, по-добро копито изкован, за да му се покланяш до пояс и пода пред него да лижеш!

Майсторът се хвана за главата.

— Ааа, ето каква ти е на тебе мъката дълбидупна! Това ти гризе душата, натъпкана с гнили черва — че на земята има хора по-висши и че трябва да ги гледаш отдолу нагоре. Ето го гвоздея на революцията: в земята да ги натикаш, че да не стърчат над теб! От това е и цялата ви революция — от срама! От амбициите ви прекипели, дето се обръщат на душеотрова! Вместо сам да се помъчиш да се издигнеш до господата и да стоиш над народа, всички да натикаш в твоята кал!

— Ужас, ужас, ужас! — завика младокът и хвърли ботинка чак до окадения таван. — Да се издигна до господата! А каква разлика кой над кого с камшик, оплетен с рубли, ще стои, докато има стоящи и коленичили?! Ха, че може ли човек изобщо да си постигне амбициите…! И точно затова е нужна леворюция, щото даже и милион обуща да си ушил, пак няма да излезеш от тая тъмна дупка, даже да си ушил и милиард обуща, пак няма в никой салон да те пуснат по тази причина. Праворюцията държи властта! Обущар си се родил, обущар ще си умреш! Замръзна!

— Извинете — трябваше да се намеси, — можете ли поне да ми кажете, добри човече, къде мога да намеря вдовицата на Вуцба?

— На Гара Олхон в еврейската странноприемница готви — бързо отвърна майсторът и веднага се обърна към чирака. — Милион обуща! Значи това ви се ще, в такива салони да си показвате амбициите, дето пускат заради кърпенето на обуща? Ами ей ти го! — Ритна един, втори, трети остатък от обувка. — Загря ли! Ей сегичка и обущарски салон ще си направим! Обущарски курвички ще докараме, обущарска водчица ще си налеем, обущарски рай еднокопитен ще си устроим! И ще бъде равно, славно и говняно!

Излезе бързо на улицата, като едва пазеше равновесие по хлъзгавите стъпала; ехото от обущарския бяс не излизаше извън пределите на сутерена. Пое в дробовете си чистия, мразовит въздух. Все още леко ошашавен, размени погледи с Чингис.

— Какво им е на тези хора?

Онзи повдигна рамене.

— От Черните Сияния е.

Поеха с шейната към Тесла, към Физическата Обсерватория на Императорската Академия на Науките.

Тежък облак тъмлина скриваше половината квартал — залети от тъмлина къщи, ледове и снегове, улица, залята от тъмлина, по нея редки минувачи, с миражостъклени очила и с ангелски лъчесенки зад раменете; скрити в един и втори безистен жандарми, също отъмлени. Шейната доближи главния вход, предизвиквайки дълъг отблясък, от страничните крила до вътрешността пресичан от нови и нови снопове тъмлина. Това вече не бяха тмечки, нито черни факли — около Обсерваторията трябва да бяха разпалени истински огнища и прожектори от тъмлина.

Явно стражът вече бе получил инструкции, защото пропусна гаспадин Герославски без формалности. Чингис Шчекелников остана в монументалното преддверие, под глобуса и летните фрески; сви си цигара и поглеждаше косо ту портиера, ту стражата, ту слънчевите пейзажи, нарисувани с размах върху светлата мазилка.

Доктор Тесла беше избрал за себе си част от складовете на Обсерваторията (които сега се преобразяваха в лаборатории) и подземията в северното крило на зданието.

— Работата е там, че на практика те нямат тук никакви мазета — говореше той, крачейки енергично по страничния коридор в закопчан до шията работен шинел; тропотът от тежкия бастун-термометър, удрящ по пода на всяка втора крачка на сърбина, отекваше под високия таван. — Строили са или са възстановявали цялата тази Обсерватория само преди няколко години; положили са всичко върху смръзлината, на зимлязен скелет, без да отиват по-дълбоко във фундаментите. А там са останали зиданите подземия от предишната, изгоряла до основи сграда.

Тесла бутна вратата. На столче в ъгъла на преддверието дремеше мустакат казак със сабя и наган. Докторът му кимна приятелски и отвори втора врата. Каменни стъпала водеха в мастилен мрак.

— Bloody hell^[3], токът пак е отказал. Тук не може да се разчита на електричеството, това е най-големият проблем.

— Мислите ли, че причината може да е в Сиянията?

— И по-рано всеки път нещо се разваляше. Пазете главата си, строили са като за лилипути.

Запали втора керосинова лампа от лампата на казака и тръгнаха надолу.

— Всичко у тях тук се разваля от самото начало, тоест от хиляда деветстотин и десета. Веднага след пристигането си погледнах тукашната електростанция. Практическият обхват на предаване на променлив ток на моменти е съвсем малко по-голям от този на постоянния ток. Черно отчаяние, скъпи приятелю. Дори да нямаше нищо друго, само това е достатъчна причина да се справим с Леда.

Броеше стъпалата. Стълбата се виеше спираловидно. Четиридесет и седем, четиридесет и осем, стъпи на неравния под на каземата. Каземат — защото нямаше как другояче да помислиш за тези подземия. Стени от неизмазани тухли, ниски сводове, подпрени с проядени, ронещи се арки на стълбовете; между стълбовете кадящи въглищни казани. На куки, забити в тухлите, висят керосинови лампи, тяхната мека, канелена светлина създава впечатление като че вътрешностите са още по-разрушени и по-древни, направо антични. Липсват само плъхове и вериги с пранги. И човешки кости.

Но отнякъде, от дълбините на мрачните каземати долита ритмично ехо от отчайващо силни трясъци.

— Кхм, затова пък площта никак не е малка — забеляза.

Другият край на подземието не се виждаше. Тесла постави лампата върху сандък близо до стълбата и тръгна покрай сноп кабели, падащи под тавана на стълбищната площадка на пода, покрит с натрошени тухли, пясък и стърготини.

— И тези ли са непригодни?

— Ние се включихме към генератора на Обсерваторията. Все отнякъде трябва да теглим ток за моите помпи. В противен случай може да се наложи да се прехвърлим на парни машини. Или…

В керосиновия тъмломрак изплуваха фигурите на мускулести работници: един, втори, трети, бяха петима, сведени над побита в земята дървена конструкция; малко по-нататък се мержелееха китовидните туловища на двете помпи и другите зимлязни машини на доктор Тесла; кабелите се разбягваха във всички посоки, разделени на снопове върху скованото от нерендосани дъски скеле; в самия гредоред и около подпорните стълбове в железни скоби и наконечници висяха лампи с вдлъбнати стоманени рефлектори. Зад провизорна масичка в дъното, върху бъчва с метнати на нея сгънати одеяла седеше mademoiselle Филипов в разкопчано кожухче, загърната с вълнен шал, и прелистваше някакъв математически атлас, в който иззад рамото й гледаше старец с прошарени коси, с дебели очила, гризящ с останките от зъби син молив.

Разнесе се ритмичен грохот, металическо скърцане и тихо подвикване на работниците, броящи до три — на три пускаха въжетата и ръкохватките, така че на едно да теглят и да въртят отново. Петият рабочий стоеше до ведрото, окачено на по-малка поточна линия.

Отиде по-наблизо. Дървената конструкция обкръжаваше кладенец, изкопан в основата на подземието; зад тесло-помпите, в мрака, се извисяваха купчини извлечена руда. Погледна в недрата на изкопа. На пет-шест аршина надолу работеха двама разсъблечени по рубашки мужици, дълбаещи смръзлината със зимлязна игла, с която бе съоръжен масивен чук, вдиган и спускан от тази четворка сибирски Херкулесовци. Неравните стени на кладенеца, дълбан повече или по-малко във формата на кръг, проблясваха млечносини под светлината на керосиновите лампи.

Никола Тесла се приближи до Кристине, провери нещо в бумагите. Лъчесенките с канелен цвят се движеха по гънките на шинела му изключително енергично. Явно тук, в Обсерваторията, той се отъмлява колкото си иска.

Целуна омазаната с мастило ръчичка на mademoiselle Филипов. Тя му представи прошареното старче: — Професор Климент Руфинович Юркат. — Стисна тъничката му ръка. Професорът се усмихна едва доловимо. Това беше стар лютовчик, тмечта оцветяваше кожата му сякаш в течни синини.

— А аз предполагах, че веднага ще се заемете с експериментите върху лютите — обърна се към Тесла на немски. — И върху хората.

Сърбинът заби термометричния бастун в земята, свали белите ръкавици и започна да натрива кожата на ръцете си с някаква мазнина от алуминиева кутия.

— И това ще стане. Търпение, млади човече. В складовете горе едва сега започнахме да се устройваме. Губернаторът трябва да ми изпрати тук осъдени зимовници. Гледката на този род експерименти не ме изпълва с голям ентусиазъм. С повече желание бих…

— Върху себе си, нали. Днес пишат, че Зимната железница ще бъде пусната в движение след шест седмици.

— Тоталните решения ще бъдат винаги по-добри от частичните решения; всеобщите закони — по-добри от специфичните. Ако опознаете фундаменталните уравнения, от тях винаги можете да изведете частните описания. — Надявайки обратно ръкавиците, той се приближи към кладенеца. Тъкмо извличаха ведро току-що изкопана руда. Доктор Тесла порови в нея с пръта и едва след това разреши да изсипят изкопаното върху купчината. — Дадоха ми да избирам между няколко места, няколко сгради. Как мислите, защо се спрях на тази?

Понякога изглежда така, сякаш тмечта тече тук между хората в самите им думи, толкова очевиден е отговорът, когато въпросът вече е зададен.

— Оттук минава Пътят на Мамутите.

— Точно тук под нас. — Тесла удари с термометричната пръчка по пода. — Трасето е от трета степен по скалата на геокриолозите на Победоносцев. На всеки фут проверяваме температурата, геоложкия състав, цвета на леда и напрежението на теслектрическия ток. Ще се докопаем. И тогава…

— Ще включите помпите за тмеч директно към Пътищата на Мамутите.

При тези думи Тесла направи жест с глава, който не означаваше нито „да“, нито „не“.

— Тук се откриват повече възможности. Засега предпочитам да не предрешавам.

Земекопачите се смениха, нова двойка се спусна в кладенеца на мястото на уморените работници. Те, изкачвайки се на повърхността, се хванаха веднага за бутилките, сръбнаха големи глътки. Прогизналите им от потта ризи изпускаха пара.

— Не мръзнат ли те там?

— Това са феномените на сибирския лед. Ето, попитайте професора, това е негова специалност. Климент Руфинович! Как е температурата?

— Четири кома седем, държи се. — Старчето пъхна бележника под мишница, изтри с ръкав очилата си и посочи с огризката от молив стълбата, опряна на стената в кладенеца. — Сега ще сляза за измерването, ще видим дали нещо се е променило. А какво каза Павел Павлович? — попита той Тесла.

— Пълен отказ, той се бои, че всичко ще се стовари на неговата глава.

Погледна го въпросително.

— Смятахме да ускорим работите, като използваме неголеми заряди взривно вещество за скалните пластове — въздъхна Никола Тесла. — Господин професорът твърди, че е прилагал този метод в Якутск.

— Наистина, не под сграда — призна професор Юркат.

— А няма ли да е по-разумно да се разтопи грундът? — продължаваше да пита.

Климент Руфинович се усмихна под мустак.

— Е, това би бил най-сигурният начин да срутите цялото здание върху себе си. Много по-лесно е да управлявате с точност силата на експлозията, отколкото огъня в земята. Но всъщност всичко това е извън темата. Виждате ли този лед?

— Кой?

Сивушкото застана до поточната линия и посочи противоположната стена на кладенеца, на четири аршина от повърхността.

— Виждате ли как в този разрез през почвата минават жили, стълбове и цели стени лед? Как се променя цветът му? Как тук, под пясъка и чакъла имаме тези срезове от тинести люспи, а ето там — отново млечнобяла жила, която свети — ето това е кристалният, цветист лед.

Той заситни към насипа и се върна с доста едро парче глинолед. Показа го: отстрани, като че отрязано от геометрически правилна форма, се подреждаха в мозайка кристални звездички, разискрени пъпки лед.

— Има лед и лед. Вие мислите, че тук става въпрос за замръзнала вода? Бих могъл да ви покажа такива места, където водата изригва на цели гейзери от вледенената земя при минус шейсет градуса. А също, когато биеш фундаменти през вечната замръзналост, тогава чакаш бликането да замръзне и едва тогава трошиш леда. В земята се образуват нови течове, нови ледени бариери, които пренасочват течението на водата. Ледът сам си облицова стените. Същото е и тук: при четири градуса каквото и да е ще е достатъчно, за да отвори нов теч за водата и тук бихме имали истински кладенец — залят чак до точката на замръзване. И ще трябва да трошим наново.

— При четири градуса?

— Ха! — разгорещи се Климент Руфинович. — През трийсетте години на миналия век Руско-Американската Компания поръчва в Иркутск изследвания на дълбочината на замръзналостта. Търговецът Шергин се заел да пробива шахта във вътрешния двор на дома си; вървял така, като нас, проверявайки пластовете и измервайки температурата. След двайсетина аршина компанията престанала да му дава пари, защото не се констатирали никакви изменения: четири градуса под нулата и четири градуса под нулата. Но Шергин упорствал, платил от собствения си джоб; колкото по-надълбоко, толкова по-скъпо. Четиридесет, петдесет аршина. Шейсет. Седемдесет. Все така четири градуса. Разорил се клетникът, а до нищо не се добрал.

— На колко е слязъл?

— На сто шейсет и три аршина. И продължавало да е четири градуса под нулата. Впрочем можете да видите този негов кладенец, ако минете през Якутск. — Професорът повдигна парчето лед към светлината. — Виждате ли, това е истински философски камък, вкаменяла тайна. На всяко място на Земята, на всяка дълбочина, независимо от температурите на повърхността — четири градуса под нулата. Работниците в мините на Сибирхожето всъщност живеят като в отводнителни тунели, защото дори и в най-суровите мразове там температурата изобщо не се променя: четири и пак четири.

— Хм, а по Пътищата на Мамутите?

— Ето това е! Това е предизвикателство! Да видиш лютия под земята, тоест да го измериш в разрез, вървящ по Пътя, преди да се измрази на повърхността като черен лед — да го изследваш преди това там, долу, в средата на гранити, пясъчници и кварцити, разграфен с градиентите на температурите не във въздуха, а в дълбините, в глините, варовиците!

… Всичко е записано в смръзлината. Но какво знаем за нея, освен това, че е била тук от милиони години? Възможно е лютите вече да са посещавали Земята някога, а смръзлината е именно останка от тях — подземно, милионгодишно соплицово? Възможно е тя да е сама по себе си неутрален физически феномен, мъртва среда, която, едва когато е ударена от съответен материал, със съответната сила — както в хиляда деветстотин и осма — резонира и се развихря, над нея се надигат вълни, подобни на морските вълни — и така „се раждат“ лютите…?

Mademoiselle Филипов сгъна хартиите и пошепвайки нещо на ухото на прегърбения Тесла, тръгна забързано към изхода с рулоните под мишница.

Професорът подвикна на работниците. Прекъснаха удрянето, изкачиха се по стълбата. Дишайки тежко, старчето слезе в дълбокия кладенец.

— Оригинал — подхвърли. — От дълго време ли така „ловува“ на люти?

— От самото начало — отговори Никола Тесла. — Но я ми кажете вие защо сте толкова мрачен? Май отново трябва да ви източа тмечта до дъно, та поне усмивка да измъкнете от себе си. — Хвана го под ръка и го отведе две колони по-нататък. — Господин Бенедикт, аз не съм забравил за вашия баща. Вие сте се настроили на един метод и може би наистина ще се стигне до това да ви изпратим в Сибир с някаква помпа тмеч за полева употреба, с надеждата, че ще успеете да я пренесете нелегално под окото на Министерството на Зимата и да я приложите някак скришом върху баща ви. Но признайте, това не е път с най-големи изгледи за успех. Моля ви, не се безпокойте, ще вървя в тази посока; заповядайте след няколко дни да погледнете, когато започнем работите в лабораторията горе. Междувременно ми позволете да се огледам за други решения. Моля да ми вярвате. Това — посочи кладенеца с пръчката — исках да ви го покажа, защото ако бъде напълно успешно… може би никакви артилерии, никакви оръжия срещу лютите няма да бъдат необходими, нито ще се налага да размразявате отделно Отец Мраз. Дайте ми време за проверка на някои хипотези. Утре заминавам за Байкал, там, както научих, някакви биолози правят вертикални сондажи на няколко десетки аршина, почти са разкрили корените на олхоновското соплицово в леда на езерото. Професор Юркат казва, че в Технологическия Институт в Томск германци измерват дебелината и разпределението на смръзлината по промените в електрическото съпротивление във вертикалните сонди; аз си направих теслектрометър със солна батерия и…

— Соплицово на остров Олхон?

— Да. Вие…

— Тогава ще се…

— Ах! С удоволствие!

— Утре…

— Рано сутринта.

Професор Юркат излезе от изкопа. — Уфф! — Извади бележника, близна няколко пъти молива. — Четири и седем, — отряза като с бръснач.

Но когато тръгна обратно към стълбите, доктор Тесла се спираше след всяко изминаване на няколко крачки, забиваше от висок замах над главата си термометричия прът в твърдата основа и след определено време поглеждаше показанията на хоризонтално разположения диск.

— Всички тук непрекъснато ми повтарят да внимавам — отговори на въпроса. — Ако някой глациал ни се измрази случайно пред стълбите…

— Смъртоносен капан.

— C’est la vie sur les Routes des Mammouths.^[4]

Оттук се отправи на обяд в ресторанта на Хотел Варшавски, където се беше уговорил с пан Поченгло; на вчерашното му писъмце с покана беше отговорил днес кратко, посочвайки мястото и часа. Обаче това се оказа само загуба на време.

Ресторантът, както и очакваше, не се намираше на партера. През двойните миражостъклени повърхнини от високия етаж видя замъгления булевард и изплуващите от мъглата колонади на местната баня. Между угасналите отдавна комини на следващата сграда висеше лют. Валеше ситен сняг и цялата картина на града, залят от променени цветове, омекотен още повече от светлината на запалените свещи по масите, напомняше подвижна илюстрация към Андерсенова приказка. Седна на резервираната маса, приготвена с прибори за двама. Старшият келнер, изфрачен грък с прошарена брада, побърза с менюто на вината; поднесе и плик върху плато. Измъкна вече добре познатата му визитна картичка на Порфирий Поченгло. Моля да ме извините, непредвидено обстоятелство, да отложим срещата за утре, беше надраскал на гърба. Е, нали утре заминава за Байкал! От яд поръча три обилни блюда и бутилка калифорнийско Zinfandel^[5], Сонома 1919, направо от Сан Франциско via Владивосток. Чупейки хляба, помисли за баща си, който през хиляда деветстотин и деветнайсета вече е ходел по Пътищата на Мамутите. Е, добре, получава помилване, присъдата за вадварение му отрязва пътя за завръщане в Европа — но защо отива назад, на север, между лютите? Нима наистина е повярвал в мистичните брътвежи на Мартин? Съдейки по разказа на Вулка-Вулкевич, баща му по това време се е ангажирал по-скоро в някакво политическо общество; впрочем каторгата не го ли е излекувала поне малко от политиката?

Тъкмо се справяше с неаполитанската супа, в ресторанта притъмня като в декемврийска привечер. По залата се понесе шум; тук и там помолиха на висок глас за тмечки. Погледна към града. Черното Сияние тъмнееше на небето от изток към запад — вече не мъждукащи точки тъмлина, ивици от тъмни цветове, а петна от монолитен мрак, сякаш дупки в небето, от които извира течен въглен. Тунгетитната бижутерия проблясваше все по-интензивно. По откритите зимлязни елементи в сградите, превозните средства, фенерите, по зимлязно-тунгетитните реклами на търговските къщи, банките, застрахователните дружества се разцепваха дълги плитчици от дъги, които проникваха в мъглата и я оцветяваха по паунски, в коралови оттенъци. Дори тъмлинните аури на лютовчиците, които обядваха в Хотел Варшавски, набъбнаха нездравословно. Келнерите минаха край прозорците, като поставиха по парапетите цели редици тмечки. След това дръпнаха тежките щори, запалиха тмечките. Лъчесенки от тяхната приглушена тъмлина осветиха залата. Не разбираше много-много от принципите на черната физика. Но нямаше ли да е достатъчно да се изолира самата тъмлина от Сиянията? По какво се различава една тъмлина от друга? Наистина ли вълните тъмлина, по начин, различен от този при вълните на светлината, не се наслагват или гасят една друга, а — взаимно се елиминират? Но нали това изобщо не са вълни, не и тук, не и в Страната на Леда. Върна се най-изначалният въпрос на черната физика: може ли празнотата, отсъствието — отсъствието на светлина — с други думи, това, което не съществува, да въздейства върху това, което съществува? Небитието — да измества битието? Червеното вино припалено от ярка лъчесянка, оцветяваше покривката и чиниите с малинов акварел. Вдигна чашата пред очите си. От масата, разположена три прозореца по-нататък, към него се запъти прошарен джентълмен в немоден двуредов сюртук от деветнайсети век, с миражостъклен монокъл в окото, нервно мачкащ бяла кърпа между пръстите. Охо! Нима трябва да взема господин Шчекелников със себе си и в ресторанта? Незабелязано се хвана за ножа за ростбиф.

— Господин Герославски?

— Познаваме ли се?

— Не. Но — мога ли?

— Очаквам някого.

— Извинете. — Пепелен отблясък тъмлина танцуваше около него като дим около пламък. Гледаше през монокъла с белоцветно око с дива страст. — Приликата не лъже, да — вие сте този негов син.

— Познавали сте Филип Герославски?

— Позволете да се представя — Изидор Хрушчински.

Приповдигна се, стисна ръката му.

— Бенедикт Герославски.

— Оставам длъжник на вашия баща. Когато имате време — извади визитка, — ще се радвам. Аз самият сега съм с клиент. — Хвърли поглед през рамо към своята маса.

Хрушчински & Синове, Спиртни складове, Проспект Туманный 2.

— И вие просто така, ни в клин, ни в ръкав — ме познахте?

— Виждате ли, господине — той обгърна с жест на ръката с кърпа залата в лъчесенки, — сега такива неща се случват. — Наведе глава. — Междувременно — моля ви, бъдете нащрек с Пилсудски.

— Моля…?

— Ще дойде за вас.

Прибра визитката му заедно с тази на Поченгло.

Сега такива неща се случват. Сега — тоест под Сиянията? На излизане от Варшавски видя улицата преобразена в тунел от тъмлина, в който на сивоцветни валма се стеле гъста мъгла, а в нея примигват бледи светлини от шейните и фенерите. Зад стъклата на всички прозорци от двете страни на улицата горяха тмечки. На небето над Иркутск висеше огромна планина от оникс. Дори глашатайският барабан иззад зданието на банята биеше по-бързо от обикновено.

Седна в шейната, омота се с кожите, мразът щипеше по бузите, разгрети от алкохола.

— Защо палят тези тмечки?

— Гаспадинът не бива да гледа — изръмжа Чингис Шчекелников.

— Какво?

— Гаспадинът трябва да сложи дяволските очила. Без тях е нездравословно.

— А тмечките за какво са?

— Не видяхте ли тъмнините от Черните Сияния?

Повдигна ръката си в ръкавица от коленете си. Бледа лъчесянка легна върху небрежно метнатата овча кожа. В началото само трепкаше около краищата, сгъвайки се и бухайки неритмично навън, както всяка обикновена лъчесянка. Но минаха няколко мразовити вдишвания — и започна да забелязва в нейната форма и метаморфози обезпокоителни значения, подозрително кореспондиращи с мисълта образи. Ето профил на лице — чие ли вече предчувства, вече знае. А ето разчепкан храст мълнии. А това е правоъгълна банкнота. Револвер. Отново лице.

— Сонные рабы казват, че така се започва.

— Кое?

— Неизбежността. — Чингис хвана ръката му и грубо я смъкна надолу, загасвайки лъчесянката. — Значит, шибаната правда.

Пътуваха през потъналия в мъгла и неестествен мрак Град на Леда, под южно Слънце, под метеорологическия феномен тмеч. Дори лютите бяха придобили пепелен цвят (през миражостъклото този цвят се стичаше от тях в снега и се изпаряваше в небето). Огледа се за кулата на Сибирхожето. Нейният връх, най-високите етажи с апартаментите на Победоносцев, бяха абсолютно невидими, погълнати от Черното Сияние. Царство на Тъмнината. Мравки полазиха по гърба му, когато си спомни образи от съня: небето на Подземния Свят, преобразено в своя негатив, негативово Слънце с недъгави лъчи, преобърнати светлина и сянка, сияние и мрак, ден и нощ, живот и смърт, битие и небитие. Мъртъвците примръзват надупчените си кости под тъмлината от черни огньове.

Но, разбира се днешното припомняне на спомена за съня има толкова общо с истината, колкото и хороскопът за следващата година.

На другия ден отрано заминаха с доктор Тесла, Степан и Чингис от Муравьовската гара. Влакът за Байкал се движеше по релсите на Транссибирската магистрала, защото от времето, когато Байкал замръзва, Транссибът преодолява езерото не с ферибот до Мисова, а по релси, положени направо върху леда. С това изгубват значението си лежащите при изтичането на Ангара от Байкал Листвянка, Грубая Губа и Порт Байкал, който вече не е пристанище. А Кругабайкалската железница (най-скъпоструващият железопътен участък в света) от години стои затворена. Кругабайкалката е построена именно с цел да се избегне бавното и мъчително преминаване през езерото на композициите на Експреса върху плавателни съдове — но Байкал лежи сред стръмни планини, между обрасли с тайга високи зъбери, в продълговата котловина сред главоломни скални образувания, и за да се прокара железопътна линия по неговия бряг, е трябвало да се извършат чудеса от сухопътно инженерство, с които може да се сравнява само строителството на железницата през Аляска. Прокопани са близо четиридесет тунела, издигнати са половината на този брой високи галерии, една десета от трасето на Кругабайкалската железница минава през вътрешността на скала. Ефектът е, че след настъпването на Леда тази Железница става смъртоносно опасна: един лют в тунела или върху галерията би могъл да предизвика катастрофа, а през тези планини глациалите се измразяват непрекъснато. Ето защо положили зимлязни релси върху байкалския лед: на Станция Олхон, на няколко версти от селцето Хужир, железопътните линии се разбягват в пет посоки. Станция Олхон не е разположена на остров Олхон — тя е построена също върху леда, в най-удобното от инженерна гледна точка място. Оттук е близо и до олхонското соплицово, до което продължават да прииждат екипи от академици и специалисти от фирмите на Сибирхожето. От Станция Олхон започва и трасето на Зимната железница към Кежма — името Зимна й бе дадено тъкмо защото изминава първите няколкостотин версти по леда на Байкал. Това беше истински кръстопът в Сибир. Достатъчно беше да се погледнат дъгите от зимлязни релси — на югозапад Иркутск, на север — Нижнеангарск и Кежма, на изток — Верхниеудинск и Чита, на североизток — Уст-Баргузин, на запад — Сарма.

Само че, слизайки на ледения перон след седемчасовото пътуване, не можеше да види дори края на протегнатата си ръка — толкова бясна бе виелицата, която вилнееше по бялата равнина, толкова гъст облакът от сняг, издигнат във вертикален въртоп пред дървените бараки на гарата. За мъгла тук няма защо да се говори; прочутите байкалски ветрове, харахаихи, верховики, култуки, баргузини, слизащи от планините над водата и в непредсказуеми пристъпи способни да преобърнат цели рибарски флоти и да потапят салове, пропъждаха всяка мъгла — но същите тези вихрушки във времената на Леда и глациалните атмосферни революции скриваха замръзналия Байкал едва ли не с плътна завеса от люта снежна виелица, ден и нощ, при по-голям или по-малък студ, буря или чисто небе, така или иначе брулеше лицето с лепкава смръзлина, белият вятър атакуваше на пориви от всички страни, не знаеш накъде да се обърнеш, за да си поемеш дъх; такъв вятър е в състояние да увеличи двукратно или дори трикратно фактическия студ. Слезе на леда и веднага съжали. Въпреки дебелия, плътно омотан около лицето шал и големите миражостъклени очила на носа, въпреки шубата на господин Велицки и шапката от белки — студът мигом го прониза до мозъка на костите.

Скочи обратно назад на стълбичката на вагона, сграбчи Никола Тесла за ръката.

— Уговаряме! — извика през воя на виелицата. — Тук! Къде! Час!

— Този хан! Вас! В шест!

— В шест!

— Вечерта!

— Не знам! Чакаме!

— Днес! Да!

— Чакаме!

Пое към зданието на гарата, Чингис Шчекелников бързо изтърча напред. Само след двайсетина крачки, когато влакът изчезваше зад гърба им, изгуби ориентация къде е островът, къде западният бряг на езерото, къде северната линия.

Началник-гарата им показа пътя към странноприемницата на Елиаш Летких. Указанията му се основаваха на две сигурни предположения: че човек отличава лява и дясна страна и че няма да мине през стена. Между постройките на Гара Олхон и около тях бяха побити няколко високи два аршина стобора от летви, солидни дотолкова, че да спрат пешеходеца, но не и да окажат съпротива на вятъра или навяваните снежни преспи. Началникът не пропусна да разкаже на прага злорадия анекдот за пътешествениците, които — слезли да се поразтъпчат или за прекачване на друг влак — се изгубили във виелицата и лутайки се по бялата ледена равнина, предали Богу дух някъде върху Байкал, сковани на камък; едва тогава се сетили да поставят тук тези указващи пътя стобори.

И така, препъвайки се по буците снежна смръзлина, с протегната ръка, опряна в обледенените дръвчета, се добра до фенера на странноприемницата на Летких, което отне горе-долу пет минути, не повече; ханът бе изтипосан недалеч от гаровите бараки, по протежение на линиите. Вероятно цялата провизорна архитектура на Гара Олхон беше ориентирана с лице към някоя от линиите.

В преддверието веднага се появи прислужница и кланяйки се до пояс, ги поведе към салона на кръчмата. На първия етаж и в пристройката се предлагаха стаи за пътниците, чакащи влак, можеха да се наемат за десет часа или за цяло денонощие, сега сигурно повечето празни заради затварянето на Зимна Северна. В салона до камината дремеше старик в извехтял мундир на чиновник; четинест брадяга в ъгъла нагъваше черен хляб. Отръска снега от шубата, изтупа го от обущата. Яви се материализиран и самият собственик с пейси^[6], в протрит черен сюртук, навлечен върху дебел пуловер; с тлъстото си, розово лице приличаше на плюшена кукла на старозаветен арендатор. Стая за ваши благородия? Две стаи? На половин цена! Най-хубавите! И горещ обяд, картофки с масло, гъста шчи с месо, тлъсти шанеги! Седна се до печката, поръча се греяно вино с подправки, уха и омул^[7] в тесто. Омул отдавна нямаше; имаше червен хайвер от сьомга, много евтин, доставят си го директно от корейските транспорти. В благодушна беседа относно начините на приготвяне на едни и други гозби лесно се стигна до личността на готвача — а случайно не помага ли тук, у вас в кухнята, старата госпожа Вуцбова? Летких погледна подозрително, сбърчи чело, хвана се за брадата. Вуцбова казвате, Ваше Благородие? Вуцбова? Накрая го убеди монетата, пъхната в джоба на сюртука му.

Запотена женица с шапка, плътно опъната върху мъничката глава, доситни от задните помещения, влачейки след себе си шлейф от тъмлиста пара и букет блудкави кухненски миризми. Застана до масата със сплетени едва ли не като за молитва червени ръце и за нищо на света не искаше да седне, та трябваше Шчекелников да я сложи почти насила на пейката. Тогава тя сведе очи към дланите си, за да не ги вдигне до края.

Изискваше се голям такт, за да измъкне каквото и да било от нея извън простото потвърждение или отрицание на поставения във въпроса факт. Предполагаше, че самата полска реч ще я направи по-доверчива и разговорлива; но не би. Смъкна шапката и седеше пред нея в разкопчана шуба; тя не повдигна очи, макар че все пак виждаше с кого разговаря — в поведението й обаче не пролича и знак, че го е разпознала. Затова заяви открито: родственик, дошъл направо от родината, търси заточеника, помогнете, добра жено. И отново посегна към портфейла си, плесна на масата рубла и още една. Но от страна на Вуцбова пълен пас: още повече се сви, сгърчи се, притихна в себе си и седеше така, стресната, на края на пейката, сякаш следовател я разпитваше за някакъв антицарски заговор, а не човек, който плаща със суха пара, я моли за някакви несъществени спомени. Докато не изби пот на челото й под бялата шапка, докато тмечта по сбръчканите бузи не стана още по-гъста и се стече под очите й, така че женицата вече изглеждаше още по-болна, измъчена и нещастна. Но за какво става въпрос тук? Може би Летких, еврея му с еврей, й е наговорил нещо, за да я уплаши! Или Шчекелников с убийствения си кривоглед поглед я смущава — отпрати го от масата. А Вуцбова пак Вуцбова, отрони половин дума и отново камък. Питаше я с все по-настойчив глас, повтаряйки се и удряйки с юмрук по масата. Нали мъжът й, вече покойник, е държал през хиляда деветстотин и седемнайсета и осемнайсета обущарска работилница в квартал „Пепелище“, нали така? Живял ли е тогава там у тях мъж на име Герославски? И по-точно — от кога до кога? С какво се занимаваше? Какво говореше? Плащаше ли на Хенрик? Откъде вземаше деньги? Колко добре се познаваха? Къде се е пренесъл после? Заминал ли е? За къде? Кога? Идваха ли при него някакви гости? Какви?

Ако й зададеше въпрос, на който да не може да отговори просто „да“, поклащайки скришом глава, тя щеше да се унесе в размисъл с полуотворена уста и изобщо нямаше да отговори.

— Пан Герославски — мънкаше тя едва-едва, — ако така се е казвал, защото аз не знам, не помня, май поживя у нас такъв някакъв, да, да, да, щом казвате. Добре ли е? Добре ли?

Пълно отчаяние и безнадеждност! Беше забравил колко тъпо и необщително може да бъде полското селячество, прекалено дълго бе живял в града, движейки се изключително сред себеподобни и градска низина — която впрочем е съвсем различна от селската низина, а да не говорим за Варшава, където всеки уличен хаймана, ако бъде оставен на спокойствие в естествената му кривомешчанска среда, по вродена и отработена хитрост ще надмине петима провинциални шляхтичета или ще сложи в джоба си доктора наедно с неговия иконом. А тази женица — заплашва ли я някой тук? има ли от какво да се страхува? някакви мъки ли я терзаят?

— Ама помните ли, или не! — вече почти виеше. — Кажете истината, де, проклета жено, та аз нищо няма да ви сторя!

— Да, да, да, простете, господине.

Сграбчи я и я спря на половин крачка, защото тя понечи да се хвърли и да прегърне краката му.

— Помня, помня всичко — повтаряше, — щом искате.

Изгони я, преди злото да влезе в човека и наистина да стори някаква кривда на невинната душа. Задъхан, почервенял, съблече шубата и я захвърли заедно с шапката. Притупа с тиха стъпка евреинът с греяното вино и супата. Старикът до камината се ококори и повика за водка. Изтри слюнката от брадата си и подхвана наново прекъснатия поради задрямване или сън разказ за потопените от свещени вихри в Байкал рибари, на които песента на пясъците предвещавала посмъртен живот на осъденици, и че сега те се появяват на повърхността на езерото, за да излязат между хората под светлината на Луната и Черните Сияния — а как, а ето как: зазидани в геометрични, ръбести блокове, рибарите и всеки един нещастен сибирски удавник, защото те всички са изтекли по Пътищата на Мамутите в Свещеното Море, тоест в езерото Байкал, така както цялата Сибирия се влива в него, но само една-единствена Ангара изтича от него, но точно сега не изтича, скована до дъното от мраз, и ето така с всеки изминал месец още и още невъзкръснали трупове клокочат и се удрят един о друг с леден трясък под бялото огледало на всесковаващата ледена кора, все по-тясно им е в леда и все по-силен е напорът към тях от дълбините, от Подземния Свят, така че ако някой излезе тук навън в някоя рядко случваща се мека нощ и погледне щастливо-нещастливо към замръзналата необятност на Байкал, той ще чуе и ще види разпукване и внезапен глух трясък от смръзнатите маси като залп от подледни оръдия и, Хосподи памилуй, труп като млечно, полупрозрачно изваяние, изстрелян към звездите изпод ледената кора, както аз съм виждал — говореше старикът на огъня.

Появи се Шчекелников.

— Наблюдават ни тайно — прошепна, изгърбен заговорнически над чинията. — Подслушва, следи иззад вратата, през пролука.

Само го погледна мрачно.

— През цялото време — продължаваше да цеди през зъби Чингис със задоволство, — а и после, когато тази си тръгна.

— Кой?

— Да отида ли да го намеря?

— Ами иди.

Чингис изсърба ухата, поседя още малко, запуши, помисли и тръгна.

Дълбаеше с клечка в дупката, останала след зъба. Да разпитваш за миналото — и да се чудиш, когато се оказва, че миналото го няма? А да речем, че бабата беше казала това или онова — какво тогава? щеше ли това да помогне да начертаеш бъдещите бащини Пътища? Не очакваш ли прекалено много от Леда? Пръстът на пан Кожински! Сякаш е възможно тук да се сътвори правдивост и да се сломи неправдивостта — така както се сътвори единия действителен убиец в Експреса — така да се сътвори истинския баща…?

Шчекелников се върна.

— Да вървим, господине.

— Какво? Къде?

— Вземайте си шубата и тръгвайте, ще поговорим край конюшнята, тя се измъкна за малко от очите на евреина и майка си.

— Какво?

Облече се светкавично и последва Чингис. Излязоха за малко в студа и снега, но веднага завиха под дълбок навес, в сянката на чупка, между някаква пристройка и вероятно конюшнята, от обратната страна на линията; тук, в ъгъла, зад купища дърва, стоеше загърната плътно в кърпи и шалове млада девойка, тъмнолика, която духаше в дланите си и покашляше с перлена лъчесянка.

— Лива Хенриковна Вуцбувна — каза Чингис, едва ли не усмихнат. — Гаспадин Венедикт Филипович Герославски.

— Вие сте дъщеря на Хенрик Вуцба? Обущарят от „Пепелище“?

— Да. Многоуважаемият господин търси баща си, нали?

— Причинявам ли ви затруднения с това? Излагам ли ви на опасност? Има ли някаква тайна тук? Че така се криете, а вашата майка…

— Ах, не. — Девойката се смути. — Вие не разбирате…

— Какво?

— Майка ми… — Ливушка се загърна още по-плътно, така че вече само тъмните й очички проблясваха между кърпите и шаловете; но и очичките помръкнаха, когато отвърна поглед. — Вие си мислите, че ние работим тук, у евреина, в кухнята на това студено въшлясало стопанство, на края на света, в средата на ледената пустош, защото просто така, от женска глупост, ни е хрумнало? — Внезапно се разплака. — За нас щеше да е по-добре да умрем от глад, да замръзнем някъде по мазетата! Боже мой! Какви подлеци са хората! Чичо Стефан, който ни взе работилницата на баща ми и ни изхвърли на улицата — а майка ми, а на майка ми, а мама… — Задъха се. — Вие не разбирате — че е възможно човек да се разболее от самата мизерия, че от мизерия да си изгуби разсъдъка. Майка ми сега е съвсем различна жена. Вие си мислите, че човек се бои от нещо, от някого — от този, от онзи, от трети. А тя вече се бои изобщо, видяхте я, тя вече намира утеха само в умората и болката, и в молитвата за това страдание; щастлива е, когато вечер, след изпълнения с убийствен труд ден, може да посвети на Бога своето страдание и своите нещастия, тогава на лицето й се появява някаква усмивка — Исусе Христе! А аз не мога вече! Не мога!

— Шшшт, стига, успокойте се, госпожице. — Понякога е достатъчен само звук от родния език в далечната чужбина, и преградите отплуват.

Тя изтри очи с ръкав.

— Вашият баща е добър човек, това исках да ви кажа, баща ви ме учеше да чета и пиша, даваше ми книги, седеше по цели нощи край леглото ми, разказваше ми историята на Полша… Вашият баща — това, че не замръзнах такава като майка ми — го дължа на пан Филип. Затова, ако бих могла някак…

— Живял е у вас.

— Да.

— Кога напусна?

— В хиляда деветстотин и осемнайсета вече го нямаше. Общо това продължи по-малко от година, да. — Подсмръкна. — После той много ми липсваше, мъчех родителите си с въпроси: а кога ще се върне чичо Филип, а къде замина…

— Къде замина?

— Не знам дали не ходеше на сврачищата. Татко споменаваше нещо… Пан Филип като че ли работеше за някаква ледена компания…

— Така ли?

— Не знам, може да бъркам нещо.

— Плащаше ли ви за жилището?

— Мисля, че да. Излизаше и го нямаше по цял ден, връщаше се късно, знам това, защото го чаках. За да ми разкаже приказка — о, какви приказки разказваше той, господин Бенедикт, завиждам ви за тези приказки. После все по-дълго отсъстваше — за ден, два, седмица.

— Гости идваха ли?

— Ами да, да, но не помня — някакви господа — не знам.

— А как се изнесе…

— Това вече неговата жена ще ви разкаже.

— Моля?

— Ами нали се пренесе при нея, не ли? Оженил се е? Господин Герославски?

— Госпожицата сигурно знае името й?

— Ах! — Тя притисна ръка към устата си, скрита зад шала. — Всъщност аз ги виждах, случи се, в църквата или на улицата. Висока женщина, жива, смееше се; дълга пшеничена плитка, по кожата — слънчеви лунички… И — почакайте! почакайте! — тя работи в онзи Дом на Модата у Рапапорт, срещу Театър Нови! Миналия месец, когато Мачек ме — защото, виждате ли, аз се сгодих за господин Мачей Лишка, не искам да пропилея живота си тук, в тази влажна, проклета барака — ритна в стената — като мама, да изпадна в нищета до смърт, да бедствам до оглупяване — не! Дори и да — дори да — не знам какво — аз вече не мооога!

— Тииихо, тииихо. — Прегърна Ливушка, стисна я силно; тя притисна глава към шубата, трепереше.

— Такива чудесни приказки — зарида и вдигна тъмните си насълзени очички. Прекрасно разбираше откъде идва този поток от спомени и какво вижда момичето сега — кого — чие лице.

— Стопанинът добре ли се отнася към вас? — попита, след като сложи бащинска целувка на челото и.

— Стопанинът си е стопанин — повдигна рамене девойката, като се изправи и пое отново въздух.

Измъкна от портфейла два червонци, и още един, и още няколко рублички — и ги пъхна в юмручето й.

— Заповядайте. Заминете оттук, госпожице, и майка си вземете. Годеникът ви ще ви помогне, нали? Не чакайте, не бива да чакате, човек привиква.

Тя скри бързо парите под кърпата.

— Благодаря, благодаря ви, благородни господине.

— Не благодарете, това е и вид заплата.

Хвана го за ръката, не беше успял да сложи ръкавиците, хвана голата длан и я притисна към устните си под влажната тъкан, завъртя се и избяга.

— Успя да ви разчувства — избоботи Чингис. — Сигурно пред всеки така пуска шлози, прави бизнес от това.

— Знаете, че не е истина — каза, поглеждайки замислено изпод навеса към вихрушката над замръзналия Байкал. — Става въпрос за това, господин Шчекелников, да дадеш милостиня и да можеш да погледнеш човека, когото си дарил, в очите. Разбирате ли?

Във виелицата настъпи кратък момент, когато белите завеси се разтвориха на двете страни, падна воалът от скреж и се показаха чисти хоризонти под следобедното Слънце и Черното Сияние. Тогава на северозапад, на линията на леденото огледало, на фона на скатовете и езерните клифове Ижимей и Хобой, под очертанията на Приморските Планини — проблесна остър, ослепителен, прекрасен диамант: голямото олхоновско соплицово.

Никола Тесла се появи точно в уречения час, в шест вечерта; в шест, защото в шест и петнайсет минути тръгваше влакът за Иркутск. В този час Байкал беше станал още по-бял — може би нещо закри Черното Сияние, отряза потоците тъмлина и затова белотата заблестя по-живо, заискриха по електрически снегът и ледът и скрежният прах, разнасян над равнината на хоризонтални талази. Сложи миражостъклените очила — не срещу Сиянията, а за защита от арктическото ослепяване.

Шейната на Тесла спря за малко пред странноприемницата на Елиаш Летких, бързо се натовариха. Скрит под тежкия капюшон, извозчикът изплющя с камшика. Огледа се още веднъж над задната облегалка. Паянтовата дървена конструкция — дом без фундаменти, положен върху въглен — изглеждаше като да се тресеше и люлееше пиянски от вихъра; ако го нямаше воя на вятъра, щеше да се чува скърцането и стенанието на огъващите се дъски. В разкривено прозорче под кривата стряха на кривия покрив примигна бледо петно — лицето на жена — вдовицата на Вуцба? Дъщеря му? Вихърът се усука и странноприемницата на Летких се люшна в другата страна.

Във влака Тесла моментално извади бележник и молив.

— Научихте ли нещо, което върши работа, господин докторе?

— Нещо интересно — о, да, със сигурност. Те все още не са се добрали до водата!

Отделно от лагера на инженерите на Сибирхожето на остров Олхон бяха разположили свой лагер и учените природници на Дибовски-Байкалски, които изследваха не соплицовите, а самото езеро. Тоталното и продължаващо вече толкова години негово заледяване създаваше опасност от пълно унищожение на уникалната байкалска фауна — вече бяха изчезнали безвъзвратно байкалските тюлени, може би ще оцелеят единствено ракообразните и дълбинните риби. Сам старият Дибовски ходеше при генерал-губернатора Шулц с проекти за изграждането на изкуствено отопляеми аквариуми-отвори в леда. Но това щеше да бъде прекалено скъпоструваща атракция. Междувременно Географското дружество и Лвовската академия финансираха биокриологични изследвания: пробиваха по тръбния метод тесни отвори в леда с цел сондиране на дебелината на леда и надникване в тайните на живота под него.

— Нещата не стоят така, че нула градуса по Целзий означава винаги и по един неизменен начин превръщане на водата в твърдо тяло. Трябва да се взема предвид и налягането. Защото колкото по-високо е налягането, толкова по-ниска температура е необходима, за да се образува лед. А както сигурно знаете, в морските дълбини налягането е значително по-голямо: на всеки квадратен метър тежи с цялата си маса воден стълб, толкова по-тежък, колкото по-ниско сме слезли, защото толкова повече е водата над нас. Следователно, ако приемем каквато и да е постоянна температура за смръзлината — да речем, тези четири-пет градуса на професор Юркат, — лесно ще изчислим граничната дълбочина, под която този мраз ще се окаже твърде слаб, за да скове водата в лед.

— Но нима същото не може да се каже за земята? А какво разказваше Юркат? Слезли сто и няколко десетки аршина надолу и все така била тази четириградусова смръзлина.

— Ето това е, господин Бенедикт, ето това е! И тези лимнолози^[8] тук също са се натъкнали на загадка: дълбаят и дълбаят — и все лед. Ха, тук нещата са дори по-лоши, отколкото в случая с вечната смръзлина, защото тук температурата пада с дълбочината!

— На мъртвите им е тясно…

— Какво?

— Нищо, нищо. Само ми дойде на ум… Ще позволите ли? — Запали цигара. — Една такава хипотеза — мога ли?

Тесла затвори бележника си, наведе се през купето.

— Кога се помпахте? Онзи ден? Трябва по-често да наминавате при мен. Всеки ден! Е, говорете, приятелю, говорете.

Присвил очи, се загледа през цигарения дим в белия пейзаж зад прозореца на летящия по леда влак. Спокойният ритъм на колелетата по зимлязото — длук-длук-длук-ДЛУК — въвеждаше ума в състояние на хипнотично размекване. По-бавно се говореше и по-бавно се мислеше — затова пък с някаква премерена категоричност, присъща на механичните процеси, на инерцията на твърдите тела: че всяка дума и всяка мисъл не само е възможна и правилна, но правилна и необходима.

— Когато разказвахте за учебника по черна физика… Първото нещо е да се изведат образците, свързващи теслектричеството, тмечта и тунгетита със силите на магнетизма и електричеството, със светлината, с температурата.

— Да, да, именно това…

— Сигурност това е от Черното Сияние — когато онзи пияница в странноприемницата разказваше своите видения — не само в лъчесенките, но вече във всяка сентенция, човек вижда странна символика, безпрекословни истини, ако ме разбирате, докторе. Тук се стичат стотици реки, а изтича само една — Ангара, която точно сега не изтича. Виждали ли сте атласите на Сибирхожето, околобайкалските Пътища на Мамутите?

Байкал е бяло петно; отбелязали са само, че лютите упорито им се измразяват през тунелите на Кругабайкалската железница. И така, моля ви помислете за това езеро като за естествен резервоар на Сиберия, воден филтър. Отходна яма за измразяване на люти. Сега живея в дома на човек, който се занимава с производство и продажба на зимлязни руди и тунгетит; дори и да не искаш, научаваш известни неща. Има реки, сковани до дъното, и има все още не докрай замръзнали. На неголям брой от тях Лензото продължава добивната дейност, промиват златото изпод ледената кора, тоест от земни маси, които пресяват индустриално в нагреваеми резервоари. И от някои от тези земни маси произвеждат така наречения пясъчен тунгетит: Лензото продава на посредниците лек тунгетит, изплакнат от отработената след извличане на златото руда. Ето, виждате ли, ако съществува някаква химическа или физическа зависимост, някакъв природен процес, при който тунгетитът влияе върху температурата…

— Ах! На дъното на Байкал!

— На дъното на Байкал, под леда. Нанесен с водата, преди да замръзне байкалският водораздел…

— Тонове чист тунгетит.

— Какви реакции стават там? Под такова налягане — в тъмнините…

— Под коренищата на соплицовите.

— Колко е дълбок Байкал?

В късна нощна доба влакът отмина Порт Байкал и Листвянка, премина през Портата на Ангара, широка цяла верста. Снежната вихрушка омекна, над гоненицата от бял прах се виждаше тъмлинното небе, черна дупка между звездите. Сложи отново очилата от миражостъкло, свалени след качването на влака. Доктор Тесла беше дръпнал перденцето от своята страна — бледа лъчесянка танцуваше на пода на купето и по обущата на дремещия Степан.

— Мислех да използвам тези техни сондажни пробиви за измервания, за да събера комплексни данни за теслектрическите таблици. — Сърбинът сложи крак връз крак, почука с молива по обложката на бележника, белотата на ръкавиците му се стичаше по гамашите, а техният тъмносив цвят попиваше в дървото на седалката. — Пръстта не е толкова еднородна среда, твърде много променливи трябва да се вземат предвид, разговаряхме за това надълго с професор Юркат. А тук — чист лед. В началото ще спусна тъмлинопоглъщаща сонда. После ще трябва да се пробият няколко много раздалечени един от друг отвори в леда. В централната точка ще задействам тунгетитния генератор и ще наблюдавам разпространението на тмечта. — Той отвори бележника, започна да скицира нещо. — Как теслектричните вълни се разбягват в леда, в земната черупка? Каква е честотата на теслектрическия пулс на планетата? Защото когато постигна това знание… — Драскаше, мърморейки под нос нещо на родния си език.

Лъчесянката на пода на купето се умилкваше в краката му, отскачайки боязливо при всяко движение на стария изобретател.

На следващия ден се падаше крайният срок да се регистрира в Министерството на Зимата. От сутринта беше в отвратително настроение. Самото събуждане не вещаеше нищо добро: сънят му беше прекъснат от нарастващото думкане на глашатайските барабани. От Ангара се приближаваше лют, ако до утре не завие нанякъде или не се вмрази обратно под земята, щеше да се наложи да напуснат „Цветиста“ седемнайсет. На закуска Михаша капризничеше ужасно; свърши се с това, че бутна масленичката от масата и хлипайки, беше отведена от бавачката. Масленичката се приземи върху панталона му от последния му приличен тъмен костюм. — Е, с моята фигура нищо не мога да ви заема — засмя се пан Войслав, — но може Гжегож да намери нещо подходящо в гардероба си. Трябва да си вземете час при шивача. — Веднага ще отскоча до Дома на модата, там като че ли имат мъжко връхно облекло и галантерия. — Преди това обаче трябваше да се яви на Сврачи Базар, в делегатурата на Зимата. Тръгна за там в петносания панталон, изчистен надве-натри с картофено брашно и спирт. Над Иркутск висеше разтворена паст на октопод, плюеща черно мастило, потоци тъмлина заливаха улиците на града, размътваха мъглата; утринното слънце не можеше да проникне докрай през тях. Цъфтяха тъмлисто-лъчесенчести дъги. На „Амурска“ стоеше в мъглата монументален смръзляк, пътуващите го заобикаляха, получи се запушване. Припомни си сцената от кръстовището на „Маршалковска“ и „Йерозолимске“, нафтовият огън под глациалната медуза. На миражостъклата всичко това трептеше нервно, пламенно. Има картини (лют над средата на улицата), на които самата им композиция придава правилност и тежест; казват, че окото и ръката на рисувача се стреми винаги към центъра на окръжността и равнобедреният триъгълник е по-правилен от разностранния. А може би просто Черното Сияние вече бе паднало върху ума. — Кара зад нас — измърмори Шчекелников, — следи ни още от къщи. — Дори не го попита. От Моста Шелехов се спусна колона пехотинци. Вероятно Империята прехвърля войски от японския фронт на Камчатка, на строителството на Тунела на Аляска; част от поделенията обаче явно са били изпратени на запад — може тези да са останали в Иркутск неслучайно, а поради повишената активност на Японския легион? Впрочем от стената в хола на Митническата камара вече бе свален военният плакат. Докато седеше в секретариата на комисаря Шембух (дебелият Михаил отново се беше запилял нанякъде), не можа да не забележи портрета на царя на срещуположната стена — някой тук като че ли съзнателно го закачва накриво? Да стане, да се приближи, да го изправи? Седеше с шубата на коленете, за да прикрие мазните петна. Влезе посивял мустакатко в мундира на чиновник от висок ранг, застана в средата на помещението, шумно пръдна, направи дълбок поклон пред образа на Николай II Александрович и седна на пейката под него. Опита се да не го гледа или да гледа ненатрапчиво (което беше трудно, като се има предвид, че лицата им бяха едно срещу друго, както портретът на царя гледаше в портрета на министъра). Чиновникът седеше изправен, като че глътнал бастун, опрян с тила до стената, вирнал лошо обръснатата брадичка високо над поданика, седящ отсреща, и вперил облещени очи пред себе си. Трудно можеше да се разбере тази игра на погледи. Дали това бе гневен, обвинителен поглед? Или сивакът го гледа така „отвисоко“, за да изрази презрение? Или с възмущение? С някаква претенция? За какво? Поправи шубата, като я разстла по-нашироко върху коленете си. Дали онзи вижда петната? Или не ги вижда? Вижда ги. Отмести поглед. Чиновникът седеше неподвижен, иззад раменете му върху бялата мазилка се изливаше потъмлина, приличаше на пяна, избликваща от ферментация. Диша ли изобщо? Със сигурност не мига. Преглътна слюнката, усещайки, че въпреки усилията и даваните в душата обещания, на лицето му изпълзява гореща руменина, червеният цвят на срама. — Чакам вече повече от петнайсет минути, комисарят отново е излязъл някъде — каза, като повишаваше глас на всяка втора дума. Сивият не реагира. В главата започнаха да избуяват все по-странни мисли — а може той наистина да не диша, ей така, тихомълком, да е получил сърдечен удар? И сега там, насреща му, седи изстиващ труп? И той говори на труп? Кръстосва поглед с мъртвец? Изникна му картина на огромна чакалня в някакво учреждение на Империята, където, пейка зад пейка, седят смълчани и неподвижни живи и мъртви клиенти и очаквайки благоволението на чиновника, бавно издъхват. А когато идва ред на някой труп, портиерите го внасят, скован в седяща поза, пред лицето на референта, прокуриста или някой друг сорт бюралист, защото пруският чиновнически ритуал трябва да се съблюдава и не може да се накърнява сериозността на Учреждението. Влезе секретарят татарин. Виждайки седящия мустакат сивушко, леко пребледня. Поклони му се любезно, седна зад бюрото и зарови нос в бумагите. Опита се да улови погледа му, да му даде знак с очи, да изпрати дискретно въпрос с физиономия — но секретарят нито веднъж дори не вдигна глава. Ситуацията се усложняваше още повече. Тези мазни, отвратителни петна сигурно се виждат под шубата. Изгаряше от срам. Междувременно видя как старикът неочаквано се надигна от пейката — от изненадата едва не подскочи. Онзи го приближи, подаде му ръка. Инстинктивно стана и я стисна, притискайки несръчно шубата с лявата ръка. — Поздравления — каза сивушкото ясно и високо. Поблагодари тъпо. Сивакът кимна с глава, грабна, без да гледа, някакви бумаги от бюрото на секретаря и отмарширува. — Кой беше това? — запита смаян. — Господин генералният директор Зигфрид Ингмарович Ормута — отговори полушепнешком секретарят Михаил. Въздъхна. И казват, че в Страната на Лютите нямало луди…!

В Дома на Модата на Раппапорт най-напред се отправи към мъжкия отдел, където без излишни церемонии си купи (както и да го смятаме, с парите на Велицки) два леки габардинени костюма, които му стояха сравнително добре, макар и евтини, понеже бяха ушити за манекен и в пепелявокафяв цвят, както и широк черен панталон. След като се преоблече набързо в гардеробната, разпита експедитора и той го насочи към четвъртия етаж, към фирмата на модистката. Ако описанието на Вуцбувна беше вярно, жената трябваше да се казва Леокадия Гвуждж; „госпожа Гвуждж“ — омъжена или вдовица. Шчекелников го приближи на стълбите и прошепна в ухото му: — Не й давайте пари, господине. — Ако поискам, целия портфейл ще й дам. — Ууу, сърце зажадняло. — Изчезвай, господине. — Даа, с чужда пита лесно се прави помен — подхвърли хапливо Чингис. Изгаряше от срам.

В Ателието на Стройната Госпожица, сред огледални галерии, в които се оглеждаха елегантно облечени манекени, между полукръгли шкафове, запълнени със заслепяващи с новостта си вечерни тоалети, изкопирани от виенски журнали, и между стойките с кожени палта, проблясващи като от свежа роса, с кожухчета, пелеринки, маншони, наметала, обшити с кожа, под високи рафтове, от които течеше пяната на цветните материи, кроазе, воали, батик, тафти, дамаски, органзи, крепдешини, марокени, муселини, толкова меки и ефирни под погледа като детски сън, от едната към другата витрина с артикули за прикритие на главата, някои съвсем фантазни, други скроени по модела на руската шапка, така, кръжейки от едно красиво изкушение към друго, още по-красиво, се разхождаха по мраморите, застлани с кокосови килими, не по-малко красиво облечени жени, никога сами: в групички по две, по три или с мъжка компания до рамото. Това бяха най-високите етажи на шика.

От дъното на алков, залят от медна светлина, идваше атака на поредното сетиво. Кристални съкровищници от парфюмерия представяха скъпоценни благовония в изящни флакончета от миражостъкло, преплитащи дъгите от паунски блясъци с дъги от съблазняващи мириси. Достатъчно беше да се мине покрай първия щанд, дори човек с полузапушен нос се поддаваше на очарованието, стигаше му да прочете етикетите на зимлязните плакети, поставени под емблемата на Ед Пино: Paquita Lily, Jasmin De France, Violette Princesse, Persian Amandia, Blue Nymphia, Bouquet Marie Louise… Не е ли сетивото на мириса — това сетиво, опериращо с невидимото, нечутото, недокоснатото — не е ли то най-близко до извънматериалния свят?

Веднага въображението му подхвърли образа на госпожица Вуцбувна в боязливата компания на немного по-заможния й кавалер, как се разхождат в Дома на модата следобеда на единствения им свободен ден в седмицата или дори в месеца, та поне да се нагледат на красивите гледки, да се докоснат до по-висшия живот, да се повъзхищават тук на елегантни господа и изискани дами, два пъти по-възрастни от нея, подрастващата, защото нали модата се прави за тях, за зрелите жени над трийсетте, тоест за идеала за жена: завършената, сбъдната жена, а не недозрялата девушка, тоест половин, четвърт жена. La passion se porte vieux.^[9] Все пак междувременно поне може да се подиша въздуха на богатството — да се поемат в дробовете парфюмните омайвания на лукса…

— Госпожа Гвуждж?

— Там.

Позна я по русата плитка и луничките. Жена с красива фигура в балзаковска възраст, с едър бюст и широки, силни длани. Не носеше халка.

Изчака да се отдели от клиентката; тогава се приближи и любезно се представи.

Тя инстинктивно погледна през витражния прозорец към уличната лъчесянка.

— Така си и помислих.

— Моля?

— Сънувах себе си на гробището. — Въздъхна, тръсна глава, стисна устни. — Почакайте, ще се обадя на колегата.

Появи се след няколко минути, вече в палто с малко избеляла яка от видра, с кожена шапчица.

Слизаше бързо по стълбите, слагайки ръкавиците.

— Не се дръжте така, уважаеми господине, пак ще започнат да говорят.

— Лошо ли е?

Настойчиво я хвана под ръка.

Тя се засмя широко, откривайки зъби, почти всичките все още бели и прави.

— Е, щом искате! — Наклони глава, подлагайки пухкава буза. — Нацелувана жена — щастие от сутринта.

На улицата водеше тя, завиха веднага към Главната и към видимото през мъглата здание на Географското Общество и Митническата Камара, откъдето току-що бе дошъл.

— Господин Бенедикт? — увери се тя, като измъкна от чантичката си миражостъклени очила и ги надяна на носа си. Спря, за да намаже лицето си с някакъв крем; после се загърна в бял шал, украсен с множество дълги пискюли, спускащи се почти до колана на палтото.

— Говорил ли ви е?

— Казваше, че има деца. Откъде узнахте за мен?

Разказа й.

— Но защо сте толкова учудена? — запита. — Той можеше и да напише до вкъщи.

— За мен? — Би се заклел, че тя отново се усмихва под шала.

Върна се лошото сутрешно настроение.

— Вие знаете, че майка ми умря едва преди година, година и три месеца.

— И мислите, че тя е знаела?

— Не. Не е писал.

— Тогава тя сигурно не е умряла заради мен. За мен тя не съществуваше.

— За баща ми сигурно също не е съществувала.

— Ах! И сега вие сте пристигнали, за какво? — за да му хвърлите всичко това в лицето? А тук още и такова безочие! Пфу!

— Но вие сама признавате, че сте знаели, че е бил женен.

Тя мълча дълго. Промени ритъма на дишането си и когато отговори, бе променила тона.

— Няма да разговаряме по този начин, драги. — Не измъкна ръката си, но почувства, че се колебае; в крайна сметка освободи ръката си. — Няма да ме засрамите, господине, с никое мое искрено чувство. Аз обичах Филип. Обичам го. Обичах.

Надяна миражостъклата.

— Простете.

— И за какво? Вие се срамувате заради мен!

Гледаше в белоцветната мъгла.

— Как се запознахте?

— Той е силен човек. Всъщност вие го знаете най-добре. Никога не съм познавала по-силен човек от него. Моят баща, който четвърт век ръководеше Планинската Служба край Амур, казваше, че силата на човека се познава по нещастията, които го сполетяват. Който е гъвкав, тънък и хлъзгав, той без праблеми тръгва по течението и вятъра и се нагажда към всяко обстоятелство; но който е твърд, той се съпротивлява, и колкото по-здраво държи на своето, толкова по-силно животът напира срещу него. Накрая чувства сякаш целият свят се стоварва върху му от чиста злоба: сломи се, сломи се, сломи! Всичко останало се е огънало, размило, подчинило — а тук един бодил стърчи и боде в ребрата. И тогава бремето на света се насочва към този бодил: да го пречупи, изскубне, унищожи. Има такива хора-бодили — не знаете ли това, господин Бенедикт? Които бодат. Винаги всички бодат. На подобни редки характери можеш искрено да се възхищаваш и искрено да ги обичаш, но няма начин да живееш с тях.

— Разделили сте се.

— Да. — Шалът около лицето й придоби сив оттенък от тъмлистия дъх. — А как се запознахме? Запознахме се, когато се бяха сбили с мой братовчед и Филип го домъкна у нас, вкъщи, за да го превържем.

— Вярвам ви. — Закашля се; мразът влизаше в гърлото, нарастваше в гърдите. Вдигна яката на шубата, криейки устата и носа си. — Тогава е живял у Вуцба, нали? Кога за последен път чухте нещо за него?

— Отиде си ранната пролет на хиляда деветстотин и деветнайсета. После — някаква мълва, слухове. Веднъж дойдоха от охранката, разпитваха дали нямам вести от него.

— Не ви е писал.

— Не. — Тя се засмя хрипливо. — Не ми писа.

— Казвал ли ви е защо, кхъ, защо го е направил?

Излязоха на Главната и завиха на изток, оставяйки зад гърба си Базара, Митническата Камара, Географското Общество и седалището на генерал-губернатора.

Особено чувство расте в човека, колкото по-дълго се разхожда по улиците на Града на Леда: че се разхожда сам. Че освен него по тези улици няма никого; дори и някой да е излязъл от къщи пеша, мъглата тутакси го поглъща. Други пешеходци се мяркаха изключително рядко, тоест тогава, когато едва ли не си налетял на тях, разминавайки се в последния момент. Отгласите от техните крачки, гласовете им, шумът от уличното движение — всичко това глъхне като във влажен памук. Олампионените шейни се носеха сред дрънчене на звънчета от лявата страна, в река от небоцветни изпарения. Небето беше с цвят на небе, реално цветът му беше този на Черното Сияние, но гледано през миражостъклата, преливаше обратно в синьо, както жълтъкът от счупено яйце пльоква обратно в черупката.

— Този мой братовчед, когото Филип беше ударил — каза тя, — работи в Зимни Николаевск на холадниците, има своите приятели зимовници, много вярващо братство. От тях научавам тези слухове. Отец Мраз, спасение или гибел за света, Посланик на Подземието.

— Но вие не давате вяра на това.

— Никога не ми е разказвал надълго и широко за миналото си, но знам, че е получил присъда за политическа дейност, за въоръжени акции. Нали?

— Но какво общо има това с…

— Ами аз дълго време си мислех, че е надживял тези неща, във всеки случай че ги е преболедувал, изтръгнал е миналото от себе си, стабилизирал се е — един семеен човек, който обича семейството си, се освобождава от утопичните амбиции, те са привилегия на младостта. Но после забелязах…

— Бодил.

— Онази пролет, наскоро след сензацията с Балонния Безсловесник, когато Филип престана да се връща от работа, за да нощува у дома, научих от братовчед ми чрез негови познати от Руди на Хорчински, че някакви хора го посещавали там, в Николаевск, след здрач, че изглежда Юзеф Пилсудски със своите Сибирски Стрелци е минал през Николаевск и тогава…

— Почакайте! — Стисна госпожа Леокадия за лакътя. — Баща ми е работил в Руди на Хорчински?

Тя обърна глава, взря се през миражостъкла в миражостъкла, цветовете се смесиха в очите.

— Вие не знаехте ли? — ахна тя изненадана. — Та Филип е геолог по образование! Какво трябваше да прави тук? Взеха го и ръка му целуваха, Хорчински дори не попита за диплома.

— Тогава защо толкова време е живял в онази студена дупка у обущарите?

— А аз сега ще попитам родния му син: защо Филип Герославски е такъв, какъвто е? Може би синът най-бързо ще ми отговори! Защо той не може да живее нормално като другите хора, защо се хвърля от авантюра в авантюра, от една житейска невъзможност в друга, винаги сам се натиква в ъгъла, така че в крайна сметка му остава само да скърца със зъби и да очаква някакво чудо! Защо?!

Изкашля се.

— Но вие сте го искали такъв.

Тя свали за момент очилата, за да подсуши очите си (неразумно е да се плаче на студа) и да изтрие носа си в кърпичка.

— Да, знам, че от мен не става багатир, не съм се родила, не съм замръзнала като спътница на една легенда. А вие какъв сте?

— По професия? Математик.

— Математик. И какво, сигурно ще си вземете жена, която да е „на ти“ с числата? Не. Тя ще се ожени за Бенедикт Герославски — любимия, а не за Бенедикт Герославски — математика. Гледаме хората само от една страна, всеки от своята; само Бог може да огледа човека наведнъж от всички страни, и отгоре, и отдолу, и отвътре.

— Да, госпожо Леокадио, погледнато от ваша страна…

— Защото ме обичаше! — Тя си пое дълбоко дъх. Цветовете на тъмното й палто се стичаха от нея в мъглата, госпожа Гвуждж от минута на минута ставаше все по-мъгливоцветна и почти прозрачна. Държеше я здраво под ръка. Тя вървеше бързо, загледана право пред себе си. — Трябва ли да се принизя до вулгарни думи? Пред неговия син? Неприлично е. Защо питате, господине? Не ви ли е позната истинската страст? А? Тогава как говорите за нея на други хора? Как я обяснявате?

— Това не са неща, които може да се разкажат — измънка. — Не са неща, които може да се мислят.

— О, да! Да! — Тя се разсмя гърлено, от диафрагмата, сякаш изпита голямо облекчение. — Дано намерите някога, господине, такава любов от жена, такава изяждаща душата страст — истинско желание на силен човек, което те поглъща без остатък — но не защото ти желаеш, а защото си желан…

— По-близо до Бога е искреният сладострастник…

— О, ако познавахте това!

Бурятският барабан биеше все по-силно някъде напред. Бяха излезли в покрайнините на града зад „Ланинска“; вървяха над половин час. Изчаквайки малко на мъгла, чиста от светлини и тиха от звънчета по впряговете, пребяга на другата страна на стръмната улица. От мъглата изплува табелка. „Третья Солдатская“.

Госпожа Леокадия се огледа зад себе си.

— Някакъв синковец върви зад нас — отбеляза тя мимоходом, разсеяно учудена.

— А! Мой е този синковец.

— Колекционирате тъмни индивиди?

— Разни подобни типове ми мислят злото. Затова пък господин Шчекелников мисли злото на всичко, що е живо.

— Не сте ли мислили да приложите по-здравословни за духа стратегии? Обичай враговете си.

— По-лесно ми е да ги обичам и дори да им съчувствам, когато помисля, кхъ, какво ще им стори господин Шчекелников с ножа си.

— Ех, де да можеше всеки човек да си има по един Шчекелников! — Тя се изсмя грубо. — На земята отведнъж щеше да настане Царството Божие.

— Всичко с времето си. Засега господата Смит и Уилсън продават забележителни револвери.

Тя прихна през шала си с разредена лъчесянка.

— Вие сигурно сте най-голямата атракция във всички салони!

— Когато съм в салоните, мисля прекалено, кхъ, забравям езика си в устата и ме смятат за кретен.

Така разговаряйки, излязоха на черен път, тоест коловоз от заледена кал между полета от белоцветен сняг, който веднага зави право на изток и се заизкачва нагоре; водеше към върха на Йерусалимското възвишение. Разпозна го — като през сън, като насън — и пътя, и възвишението.

Сега се забърза; дойде ред госпожа Леокадия да го догонва по стръмния склон. Тя вече не посочваше пътя, знаеше се накъде се отива. Разпозна израстващите над повърхността на мъглата съседни хълмчета с техните брезови храсталаци, също покрити със сняг, разпозна неравните редици кръстове, традиционни католически и православни, сведени над гробовете под лед, и руината на изгорялата църква, и бараката на гробарите също разпозна. Мъглата тук се стелеше ниско над земята, бродеше през нея като през онова изпарение от газове, избълвани от лютия на станция Стара Зима — белоцветната пелена се размътваше от всяка стъпка. Черното Сияние заливаше гробището със сива тъмлина, падащите от кръстовете лъчесенки бяха почти невидими върху беличкия сняг.

Разхлаби яката си, за да вдиша директно в дробовете ледения въздух, може той да го отрезви; но не, не помогна. Вървеше между гробовете, трошейки твърдата, хрущяща поледица, черно дихание излизаше от устата. Постепенно цялата потъмлина набра в миражостъклата отровни, резки цветове, извиращи неизвестно откъде; та тук нямаше никакво зимлязо, от чиято дъга да бъдат извлечени. Затова пък имаше горещо септемврийско Слънце на небето и две звезди от студен огън над града: тунгетитните куполи на Събора „Христос Спасител“, като очи на архангел на отмъщението — и оттам всички гробищни кръстове вече придобиваха цвета на Слънцето, тоест пламтяха с бяла жар, по-бяла от леда. Черното небе отъмляваше пътечката.

Госпожа Леокадия го хвана за ръката. Спряха пред дребен, нисък двураменен пламък. Някой се грижеше за гробчето, табелката бе наскоро почистена от замръзлината; достатъчно беше да се отръска снега от нея.

Блаженопочивша Емилия Даря Гвуждж

Дошла на този свят 9 януари Лето Господне 1919

Бог отведе невинната душичка при Ангелите

27 февруари 1919

Кой ще преброи сълзите

за неживения живот

Госпожа Гвуждж падна на колене, прекръсти се. В миражостъклата на майката течаха бялонебесносини реки. Извърна очи. Този гроб — тези кръстове — бараката там, изкопът тук… Гробът, в който щеше да бъде закопан жив, се намираше недалеч, на около пет аршина оттук. Днес вече на него стоеше свежа надгробна плоча.

Госпожа Гвуждж не произнасяше молитва — разказваше нещо на своята дъщеричка с мелодичен глас, както се говори на новородено. Кръстът пламтеше огненожълт. Погледна по лъчесянката откъм църковната стена — полугол човек с лопата в ръка излезе в тъмлината, обърна глава, погледна с единственото си око. Поклони се сковано. Отговори на поздрава му, докосвайки с ръката в ръкавица ръба на шапката си. Йерофей се усмихна леко под белега и удари със стиснат юмрук синята си гръд. Сви длан в кулак и също се удари по гърдите.

Беше време на странните черни сияния и много неща, сътворявани в тяхната тъмлина, приличаха повече на творени насън, в един неизбежен сън.

Бележки

[1] Черна Зора; atra — тъмна, траурна, гибелна (лат.); Аврора или „утринна зора“ — римска богиня, аналогична на гръцката Еос; видими препратки към руския крайцер „Аврора“. ↑

[2] Обширни поляни в центъра на Краков; исторически — общинското пасище на Свободния Град Краков, по-късно място за военни паради, спортни занимания и отдих, през 1910 г. тук са наблюдавали Халеевата комета. ↑

[3] Дявол го взел (англ.). ↑

[4] Такъв е животът по Пътищата на Мамутите (фр.). ↑

[5] Зинфандел, познат и с наименованието Примитиво — червен винен сорт грозде, произхождащ от Италия и Хърватия, широко разпространен в САЩ. ↑

[6] Кичури коси, носени пред ушите от ортодоксалните евреи. ↑

[7] Шчи, уха — видове руска супа; омул — пъстърва от езерото Байкал. ↑

[8] Лимнология — наука за физическите, химическите и биологическите аспекти на езерната вода. ↑

[9] Страстта е въпрос на годините (фр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (41)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За странната слава на Атра Аврора[1]

Яцек Дукай
Лед (41)

За странната слава на Атра Аврора^[1]