Яцек Дукай
Лед (33)

За температурата, при която истината замръзва

Прокурорът Разбесов наежи лешоядските си вежди, остави настрана ножа и вилицата, извади от вътрешния джоб очилца в телена рамка, старателно изтри стъклата, след което ги забоде на ястребовия нос. Наместил ги, се изправи на стола, но не по линията на плещите и шията, а с целия гръбнак, и едва тогава погледна над масата и приборите, над бульона с фиде, фаршированата патица, картофките pommes soufflées със студена салата и вдигащ пара сос.

— Гаспадин Герославски — заяви той, — вземам си думите обратно; не бях забелязал, а всъщност вие вече сте лютовец.

— Птишна смама — преглътна сдъвканото, — оптична измама…

— Я си дайте ръката тук, над свещта!

Хвана ръката му под маншета и я поднесе към пламъка. Обърна косо дланта, за да не пламнат бинтовете на пръстите. Пламъкът близна кожата и за кратък миг — за едно мигване с окото, макар че Разбесов не мигаше — заблещука черно, преобразявайки се в своя негатив, тоест в светопоглъщаща тмечка.

Пьотр Леонтинович пусна ръката му.

— Живели ли сте тук?

— Моля?

— В Сибир. В Страната на Лютите.

— Откъде ви хрумна?

— Виждал съм такива помрачавания на светлината — говореше, без да бърза, прокурорът — у бивши холадники, при някои каторжници от Сибирхожето, при брадягите по бреговете на Тунгуска.

— Знам, господин Поченгло споменаваше. Само че аз… Може да попитате доктор Тесла, това е временно.

Разбесов прибра очилата си.

— Не е необходимо да се обяснявате пред мен, аз не ви разпитвам.

— Не бих искал да ме смятате за лъжец.

Разбесов поклати глава.

— Значи отивате при баща си.

Ровеше с вилица в салатата.

— Това също не е самата истина. Министерството на Зимата ми плати, затова и тръгнах. Но сега… И аз вече не знам.

Пьотр Леонтинович се усмихна незабележимо.

— Бащи и синове, чисто руска работа.

— …?

Прокурорът изтри устните си със салфетка.

— Ето този Зейцов например — посочи с поглед екс-каторжника, който, както обикновено, обядваше самотен в ъгъла, на допълнително поставена масичка под прозореца. — Какво разказва той? Изоставил е родния си баща, за да отиде при духовния си баща, с парите на първия да спасява втория, сам той блуден син — не е ли такава неговата история? Кой друг народ на Земята открива идентичността на човека в името на бащата? Венедикт Филипович. Също и хората на Книгата — юдеи, мохамедани. Защото това е свещено нещо. Във всяко земно бащинство се отразява връзката на Бог Отец със Сина Човешки, на Бога с хората. Тоест бащата — но защо не майката, от чиято плът се ражда новата плът? Чели ли сте Братя Карамазови? Дали това е разказ за синовете, или е по-скоро за бащите?

Зрънце подправка влезе в останалата от избития зъб дупка във венеца, зае се да го извади с клечка за зъби.

— Хм, прав сте в едно нещо: че по същество аз и не знам защо се качих на този влак и не знам какво ще направя, когато сляза от него. Всичко това е дим и илюзии на Лятото. Това, че съм негов син… всъщност ми беше напомнено едва сега. До този момент… на практика аз нямах баща. Не, не точно така: баща аз имах, но между най-важните му характеристики, наред с добродетелите и кусурите в характера, беше и тази особеност: несъществуване. Само че изведнъж представете си ги редом един до друг: съществуващия и несъществуващия. По какво да ги различиш? По нищо не можеш да ги различиш. Разбирате ли? — Вагон-ресторантът подскочи, убоде мекия венец с клечката за зъби. — По дяволите. Извинете.

— Няма да се преструвам, че ви разбирам по този въпрос. — Прокурорът докосна с пръст върха на носа си, това беше жест, направен вместо друг, ненаправен жест. — Само че не мога да устоя на тази асоциация. Навремето, още преди да ме преведат в артилерията, като младши офицер служих на Кавказ, не много след въстанието на Алибек-Хаджи^[1], във времената на необуздано абречество^[2]. Там никога не престават войните на местните планинци, те воюват помежду си и воюват с Империята. Има нещо в културата на тези диви народи — някаква обща черта, която се разкрива под формата на най-различни, по-големи или по-малки странности, в неща, които умът ни не може да побере… Това са народи, чиито мъже във всяко поколение отиват на война и в мнозинството си не се завръщат от нея. Кой възпитава техните синове? Майките и идеалите за бащите, което значи — несъществуващите бащи. Но обърнете внимание, млади човече, същите тези синове сами след време отиват да загиват за изгубена кауза, изоставяйки собствените синове; сега вече те са несъществуващите бащи. Et cetera, докато самото несъществуване не става идеал, тоест: възпитание чрез отсъствие, което съвсем не е същото, както липсата на възпитание или възпитанието от жена без мъж.

— Тоест — тоест вие искате да кажете, че това е вид историческа неизбежност, че ако си син на несъществуващ баща…

— Не, не!

— А сега говорят: Син на Мраз, le Fils du Gel. Трябва ли да се съглася с това? Та това е твърде лесно, като да навлечеш театрален костюм.

— Мене ли питате? — Разбесов отмести поглед. — Аз вече ви казах: няма да отговоря вместо вас.

— Знаете ли, ами тъкмо затова, че вие… че вие… — Счупи клечката, отмести блюдото така рязко, че чак иззвънтяха чашите върху покривката. — Затова мога изобщо да ви питам — разбирате ли? Вие вероятно сте най-близо до разбирането от всички останали. — Наклони се към него над масата. Разбесов все така не го гледаше, бягаше с поглед встрани, през прозореца, към оснежения пейзаж. — Чуйте ме — казвам не това, което казвам, но може би вие ще ме чуете, може би ще разберете — чуйте: аз не съществувам.

Прокурорът се прокашля.

— Преминало е от баща ви към вас? Или е à propos Достоевски? Че ако го няма Бог — а тук: ако го няма човека…

— Не! Това не е никаква метафора. Можете ли да погледнете отвъд простия езиков парадокс? Не съществувам.

Прокурорът доближи ръка към прозореца, изтри запотеното стъкло.

— Кой знае, може и да сте прав, нима това не е най-краткият път…

— Път? Към какво?

— Най-напред да се отхвърли всичко, в еднаква степен и истината, и лъжата, и едва след това…

— Не, не, не! — Въртеше глава. — Но… — Вдигна най-сетне очи от пламъчето на декоративната свещ. Сведе поглед. Сгъна салфетката и стана. — Благодаря. — Поклони се сковано и побърза да излезе от вагон-ресторанта. Разбесов не го повика от масата; впрочем нямаше и да се обърне.

В купето завари леглото си застлано и килимът почистен от стъкълцата. Провери: барчето също беше заредено. Да не забрави да даде някоя рубла на Сергей. Наля си коняк. Следобедната сивота предвещаваше ранен здрач; само тази всепроникваща белота мамеше очите. Взря се през чашата и течността във вътрешната страна на дланта си. Лъчесенки ли се подреждат така в хиромантните линии на живота и съдбата, или отражения от леда играят по гравираната с розети чаша? Най-лошото обаче е друго: самата длан се тресе.

Включи електрическото осветление. Не му се искаше да спи, достатъчно се наспа. Извади от писалището папката, прелисти бумагите. Ръката се задържа на писмото на пепеесовците. ПРОЛЕТ НА НАРОДИТЕ ДА. РАЗМРАЗЯВАНЕ ДО ДНЕПЪР. ПЕТЕРБУРГ МОСКВА КИЕВ КРИМ НЕ. ЯПОНИЯ ДА. ЩЕ ПРИСТИГНЕ КУРИЕР. БЪДИ ЗДРАВ. Ако това не е предсказание за бъдещето, тогава какво е? Но това второто — предсказанието, което той не разшифрова — и безкрайният брой паралелни предсказания, които не помнеше — за които в настоящето липсваха достатъчно силни основания… Хвърляне на монета, разбира се, че хвърляне на монета. Ще слезе на перона в Иркутск и…

Погледна в огледалото. Граф Геро-Саски, Невероятната Фелитка Каучук — това е лесно, няма нищо по-лесно от това, то се сбъдва от само себе си, без усилие, а донякъде дори и въпреки усилието. Но да се направи обратното: да се свали лъжата, да я обелиш от себе си, една по една, като люспи лук… Какво ще остане? Освен сълзи в очите.

Дръпна лъвската опашка, свали прозореца, студът нахлу в купето, длук-длук-длук-ДЛУК, студ, грохот и пронизващ вятър, пропит от сняг — чак се задави от белотата — разтърка очи, отръска, мигайки, лепкавите снежинки от клепките — и видя далеч, над заледената гора, стреловидно соплицово, наклонен, противно на гравитацията, сталагмит-монумент — това вече е тук, това вече е сега, Страната на Лютите, да, сърцето на Зимата — стискайки зъби, смъкна от пръста си пръстена с герба Кораб и с всички сили го запокити през прозореца. Пръстенът прелетя на повече от двайсетина аршина отвъд линията и падна в дълбоките преспи.

Затвори прозореца, изкашля мраза. Помогна конякът. Връщайки се пред огледалото, разроши косите, вече здраво разрошени от вятъра. След минута замисляне ги зареса на челото и настрани, така и иначе, и още веднъж по-иначе — само че това пак нищо не променяше.

Почука на служебното купе.

— Нямате ли тук някой малчик, опитен с бръснача?

Сергей вдигна глава над списанието.

— С бръснача?

Пъхна банкнота в ръката му.

— А, гаспадинът иска да се обръсне!

— Кога ще спираме? Нека ми почука и да ме чака пред банята.

— След четвъртинка час, в Куйтун.

Стюардът-бръснар се яви навреме, минута преди влакът да започне да намалява. За щастие носеше и ножици. Седна на ръба на ваната, заметна на раменете си пешкира. Влакът спря с дълго пронизително изскърцване, стюардът погледна с питащи очи.

— Режи.

— Какъв фасон ще желае Ваше Благородие?

— Нула номер. Само че бързо. А после ще минеш с бръснача, до гланц.

— Както желаете, Ваше Благородие. И брадата?

— Брадата не пипай.

Справи се бързо, минавайки по черепа с добре наточеното лезвие, само веднъж закачи кожата. При това се разкриха две едри цицини и внушителни синини, вече узрели, разлети във вишнево-виолетови петна, едната отпред, спускаща се от ухото към дясното слепоочие. Изглеждаше доста грозно.

— Доволен ли сте, Ваше Благородие?

— Нямам думи. — Вагонът дръпна. Хвана се за умивалника; Експресът продължаваше пътя си. Стараят се да наваксат закъснението. Пъхна трирубльовка в джоба на момчето. — Кога е следващата по-дълга спирка?

— След час, Ваше Благородие. Четирийсет и пет минути престой в Зима.

— Тоест къде? Нали отдавна сме в Зимата.

— Градът се казва така — Зима; Старая Зима, веднага там, където река Зима се влива в Ока. По-точно където се вливаше.

Вече в своето купе гаврътна с огледалото остатъка от коняка. Вратовръзка! Трябва да се освободи от всички тези префърцунени връзки, английски възли и лъскави игли. Какво още? Бастунът? Бастунът за съжаление си е необходим. Шубата? В Иркутск ще я замени с някакъв евтин кожух, впрочем трябва да се освободи и от самуреното палто. Опипа джобовете си, ръката се закачи на изпъкналостта над колана. Какво ще прави с Архимайстора? Да го върне на Тесла?

Сега идва ред на паричния въпрос. Извади всички деньги от бумажника и тънкия свитък от дъното на куфара. Дори с печалбите от зимуха сумата беше малка, за да може веднага да я върне на Министерството на Зимата. А нали и ако отиде да каже добър ден и да им хвърли на масата техните сребърници, те вече за нищо на света няма да допуснат Синът да припари до Отец Мраз, да не говорим да му дадат свободата, необходима за какъвто и да било опит да го размрази и отведе от Сибир. Значи лъжа — така или иначе, трябва да се лъже.

Не! Веднъж ще излъжеш, и ще замръзне завинаги. Дори мълчаливото позволение да се лъже — колко много зло е способно да причини! колко страшно да преобърне живота! И то още далеч преди Страната на Лютите, под Слънцето на Лятото. Прокара ръка по гладкия скалп, напипвайки под кожата малките изпъкналости и вдлъбнатини по черепа, френологична карта на характера. Ако можеше така, посредством деформация на черепа, да префасонира душата си… Сега е последният момент, последните спирки преди Града на Леда. След като не знаеш кой си, поне се увери какъв не си. Пъхна клетата глава в умивалника, под струята студена вода. Но съвсем не за да изтрезнее за по-бистра мисъл и по-прояснен ум — а тъкмо за да не мисли за нищо друго освен за тази ледена вода, да спре разтъмленото въображение, което вече прескача към следваща възможност, и към следваща, и към по-следваща, а всяка е еднакво правдоподобна. Трябва да издържи, докато доктор Тесла не зареди наново с тмеч тази насинена, тресяща се мозъчница.

В шуба и шапка, с бастун в ръката и папироса между устните изчака в коридора до вратата, докато Експресът забавяше скоростта; скочи на перона на Зима още преди влакът да е спрял; за малко да се изтърколи на земята. Снегът тук не валеше толкова гъст, но земята бе покрита от същата трислойна смръзлина: току-що навалял пух върху полузамръзнала кал, а тя върху твърд лед. Стъпваш като по ронещ се насип от чакъл; земята бяга под подметките, краката се огъват в глезените.

Тръгна, пъхтейки. Зима, един от последните престои, само на двеста и петдесет версти от Иркутск. Гарата върху зимлязен скелет, складове на дъскорезници, бараки и магазини, фенери от миражостъкло. Под тяхната светлина целият перон, вагоните след „Черния Самур“, както и цялата околност изглеждат като обхванати от зимлязни дъги, като затворени в абажур от блещукащи отражения, където в забавен каданс се въртят снежни искрици — в приказно стъклено кълбо, пълно с мънички порцеланови чудесии за радост на децата; а над всичко това иззад гарата се надвесва паяжинният масив на лют. Заудря по вратата, веднъж, втори път, по-силно, трети път — отвори му Олег. — Тук ли е доктор Тесла? Подайте ми ръка, де! — Изплю цигарата под вагона.

Сърбинът дори не показа да е изненадан. Сега освен него и Олег тук нямаше никого; Фогел бе отишъл за хората на княз Блуцки, обещани да охраняват вагона за времето на престоя. Всички ставаха все по-изнервени, колкото повече наближаваха Иркутск.

— Тук при вас ли е динамомашината? Или може би по-бързо ще бъде просто да превключите посоката в помпата. Моля ви!

Доктор Тесла поглади с ръка без ръкавица обръснатата си устна. Тъмлинни остатъчни образи плъзнаха по пергаментово бледата му кожа.

— На плюс?

— Плюс, да, на плюс: повече тмеч, повече Мраз! Плюс!

Не! Веднъж ще излъжеш, и ще замръзне завинаги. Дори мълчаливото позволение да се лъже — колко много зло е способно да причини! колко страшно да преобърне живота! И то още далеч преди Страната на Лютите, под Слънцето на Лятото. Прокара ръка по гладкия скалп, напипвайки под кожата малките изпъкналости и вдлъбнатини по черепа, френологична карта на характера. Ако можеше така, посредством деформация на черепа, да префасонира душата си… Сега е последният момент, последните спирки преди Града на Леда. След като не знаеш кой си, поне се увери какъв не си. Пъхна клетата глава в умивалника, под струята студена вода. Но съвсем не за да изтрезнее за по-бистра мисъл и по-прояснен ум — а тъкмо за да не мисли за нищо друго освен за тази ледена вода, да спре разтъмленото въображение, което вече прескача към следваща възможност, и към следваща, и към по-следваща, а всяка е еднакво правдоподобна. Трябва да издържи, докато доктор Тесла не зареди наново с тмеч тази насинена, тресяща се мозъчница.

В шуба и шапка, с бастун в ръката и папироса между устните изчака в коридора до вратата, докато Експресът забавяше скоростта; скочи на перона на Зима още преди влакът да е спрял; за малко да се изтърколи на земята. Снегът тук не валеше толкова гъст, но земята бе покрита от същата трислойна смръзлина: току-що навалял пух върху полузамръзнала кал, а тя върху твърд лед. Стъпваш като по ронещ се насип от чакъл; земята бяга под подметките, краката се огъват в глезените.

Тръгна, лъхтейки. Зима, един от последните престои, само на двеста и петдесет версти от Иркутск. Гарата върху зимлязен скелет, складове на дъскорезници, бараки и магазини, фенери от миражостъкло. Под тяхната светлина целият перон, вагоните след „Черния Самур“, както и цялата околност изглеждат като обхванати от зимлязни дъги, като затворени в абажур от блещукащи отражения, където в забавен каданс се въртят снежни искрици — в приказно стъклено кълбо, пълно с мънички порцеланови чудесии за радост на децата; а над всичко това иззад гарата се надвесва паяжинният масив на лют. Заудря по вратата, веднъж, втори път, по-силно, трети път отвори му Олег. — Тук ли е доктор Тесла? Подайте ми ръка, де! — Изплю цигарата под вагона.

Сърбинът дори не показа да е изненадан. Сега освен него и Олег тук нямаше никого; Фогел бе отишъл за хората на княз Блуцки, обещани да охраняват вагона за времето на престоя. Всички ставаха все по-изнервени, колкото повече наближаваха Иркутск.

— Тук при вас ли е динамомашината? Или може би по-бързо ще бъде просто да превключите посоката в помпата. Моля ви!

Доктор Тесла поглади с ръка без ръкавица обръснатата си устна. Тъмлинни остатъчни образи плъзнаха по пергаментово бледата му кожа.

— На плюс?

— Плюс, да, на плюс: повече тмеч, повече Мраз! Плюс!

Без да става от мястото си, доктор Тесла посочи с любезен жест към отворената помпа на Котарбински.

Свали ръкавиците, приближи се до машината. Както обикновено, от нея излизаха два дълги зимлязни кабела, единият завършващ с игла и спусък.

— Включена е? Може ли? Може?

Машината работеше с тихо бръмчене.

Хвана иглата, с другата ръка бързо, без никакво замисляне, натисна спусъка.

… от вкочанените пръсти.

Наведе се, вдигна я, за да натисне отново металното езиче.

… да овладее треперенето.

— Но успокойте се вече, целият посиняхте!

— Още.

— Ще ми изсмучете половин колба тмеч. Та погледнете сам — дори чаят ми замръзна.

— Още!

… помогна му да се изправи на крака. Обледенената машина блестеше зловещо. Олег му подаде шапката, която се беше търкулнала далеч между парцалите и стърготините. В началото обаче не успя да вдигне ръце, за да я сложи на голата глава, тресяха се прекалено силно. Опита се да ги стопли с дъх — дъхът беше още по-студен, излетя пред очите му като облак гъста затъмлина. Разкашля се. Никола му поднесе чаша изпускащ пара чай, с вряла вода направо от самовара. Стисна пръсти около чашата. Тогава забеляза върху кожата на ръката си широката шевица от бели и червени петънца, напомнящи с ритмичността си едва ли не шахматна дъска. Слюнката щипеше на езика и цялата вътрешна част на устата беше като изтръпнала; не можеше да диша през носа, трябваше да говори, разтваряйки широко устни и старателно и бавно артикулирайки гласните, с дълбоки вдишвания между думите. Гледаше през парата и сянката от дъха си. Ноктореолът около фигурата на сръбския изобретател беше както никога досега ясно очертан, лъчесенките под ръцете му се увеличаваха, черна светлина обливаше изпитото му лице; сега той приличаше повече на медна гравюра на Никола Тесла, отколкото на живия Тесла.

Той вдигна оголена ръка.

— Да — беше отговорът.

— Да — потвърди изобретателят.

И колкото може по-скоро.

— Месец, най-много два.

— Щом само.

— All right.

— Чрез нея.

— Ваше, ако официално.

— Без значение.

— Само транспорт.

— Не се досетят.

— Къде.

— Се.

— Ха!

— Bien.

Допи студения чай, поклони се и излезе в тюркоазно-розово-резедавата феерия на лампите от миражостъкло. Олег затръшна шумно вратата след него. Наблизо, между вагоните, стоеше с карабина при нозете мъж в ливреята на охрана на княз Блуцки; той доближи шапка към коленете си. На поздрава му се отговори сърдечно с поздрав. С примръзнала от ухо до ухо усмивка пое покрай вагоните. Не беше изминал и няколко крачки, и се стовари в снега. В спокойно учудване забеляза преливащите се по снега акварелни багри. Притича човекът на княза, подаде му бастуна, изтръска шубата. Багри, багри, толкова много багри. Сега тръгна бавно, заглеждайки се във всяко нещо с жадно любопитство, присъщо на децата, лудите и смъртно болните хора. Дори главата си обръщаше предпазливо и плавно, насочвайки очите към окръжаващите го гледки като тежки дула от висококалибрени оръдия. Ето така. Привечер. Зима. Сняг. Лют. Гара. Хора. Вагон. Вагон. Вагон. Дусин. — Така ли трябваше да ми избягате…! — беше се запъхтял. — Сам си търсите белята, да ме прости Господ! — Поздрави го любезно, като отдавна невиждан приятел. Дусин се дръпна, смръщи вежди. Вагон. Вагон. Техните квадратни прозорци — сияйни отвори в стена от мрак, зад дантелена снежна завеса. Защото в купетата, естествено, светеха лампите, електрически крушки под бели и червени абажури и щом окото се обърне в посока към сиянието, то ослепява за целия околен мрак, за целия останал свят, потопен в този мрак и полумрак; и ето така, преминава покрай тези прозорци като през страниците на книга или на фотографски албум, от снимка на снимка, от tableau^[3] към tableau, с хипнотизирано око. То вижда: Frau Блутфелд се навежда към Herr Блутфелд, убеждавайки го енергично за нещо с помощта на разпалено ръкомахане, уловена в това tableau в профил, очертава се върху запотеното стъкло с масивния си силует, с внушителния си бюст и коси, събрани във висока пирамидална фризура. Следваща картина: Капитан Насболт, взиращ се през затворения прозорец, с ръце на гърба, с къса лула на морски вълк между зъбите. По-нататък: децата на френското семейство, прилепили розови личица към стъклото, а зад тях — в дъното — грижовните сенки на родителите. Женска ръка, появяваща се иззад наполовина спусната щора, китката в дантели, дълго цигаре с папироса, струйка дим, грациозното движение на тази ръка е като отронваща се нота от менует. Княз Блуцки-Осей, дремещ с нос, забит в книга, с неестествено извита ръка над главата — старец, замръзнал в цялата своя старческа безпомощност. Прокурорът Разбесов, който поставя на закачалка своя прокурорски мундир, обърнат е с гръб към прозореца-картина, така че електрическото tableau показва само широкия, вдървено изправен гръб на бивш палковник-лиейтинант от артилерията и в картината няма нищо лешоядско, нищо фалшиво. Богаташът и неговият слуга, сведени над масата, над шахматна дъска, слугата долива кафе на господаря, господарят премества топ. Красивата вдовица, която разчесва машинално черните си коси, докато междувременно пръстите на другата й ръка танцуват по долната устна, по полуусмихнатата й уста. Двамата братя, седящи в купето vis-à-vis, неподвижни и смълчани, със скръстени на гърдите ръце, две сухи мумии, два бездушни профила. Конската челюст на Monsieur Верус, който свири на своята пишеща машина като на пиано, с една ръка и без да поглежда бързо изнизващия се от валяка лист. Мраз стисна гърлото и разкъса дробовете. Закова се на място, вледенен. Дусин се приближи, докосна го, разтърси, заговори, високо и още по-високо. Не можеше да помръдне, не можеше да откъсне поглед. — Венедикт Филипович! Венедикт Филипович! — Трябва да бе стоял така доста време, защото Дусин вече крещеше и го дърпаше; накрая това привлече вниманието на Верус, който погледна над пишещата машина. В междината валеше сняг, три аршина вятър и сняг пред осветения прозорец, падаше по лицето и клепачите — дори не мигна. Верус също не замига. Направи крачка назад, втора, трета, замръзналата кал трещеше под подметките, пета, десета крачка, завеса от многоцветна виелица се спусна пред очите, закривайки златното tableau на купето, на целия първи вагон Лукс, дългото туловище на влака и черния червей на зимлязния паровоз под пеперудените криле от сияния.

— Господин Дусин — успя да изрече на един леден дъх, — тичайте да пазите доктор Тесла — monsieur Верус… не е monsieur Верус… той ей сега ще хвърли вагона на изобретателя във въздуха.