Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Апокалиптична фантастика
- Епически роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Философска фантастика
- Шпионски трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2018 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2022 г.)
Издание:
Автор: Яцек Дукай
Заглавие: Лед
Преводач: Вера Деянова Деянова, Васил Константинов Велчев
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: полски
Издание: първо
Издател: Издателство „Ерго“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: полска
Печатница: „Дайрект Сървисиз“ ООД
Редактор: Лилия Христова
Художник: Капка Кънева
ISBN: 978-619-7392-12-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4091
История
- —Добавяне
В този превод е вграден вдъхновеният труд върху началните глави на прекрасния преводач Боян Обретенов, поклон пред паметта му!
Ние не замръзваме.
I
Варшава
Когато войникът произведе изстрел от своята карабина, в същия миг се появява раната, която куршумът ще отвори след не много време в тялото на неприятеля; когато някой приеме доза бързодействаща отрова, в същия момент започва неумолим смъртоносен процес, дори и финалният час да настъпи едва след няколко дена. С основание древните са казвали: умираме в мига, когато се раждаме. Власт над траекторията на куршума или над отровата (както и над оцеляването си) ние нямаме.
Глава първа
За сина хилядорублев
На 14 юли 1924 година, когато за мен дойдоха чиновниците от Министерството на Зимата, едва на свечеряване през този ден — в навечерието на сибириадата — започнах да подозирам, че не съществувам.
Под пухен юрган, под три одеяла и старо габардинено палто, в бархетни наполеонки и вълнен пуловер, с чорапи, нахлузени върху други чорапи само стъпалата ми стърчаха изпод завивките, — след десетина часа сън най-сетне размразен, свит на кълбо, с глава, пъхната под възглавница с дебела калъфка, така че звуците достигнаха до мен приглушени, затоплени, залети с восък, като мравки, нагазили в смола, проникнаха бавно и с голям труд, през съня и през възглавницата, милиметър по милиметър, дума подир дума:
— Гаспадин[1] Венедикт Йерославски?
— Он.
— Спит?
— Спит, Иван Иванович.
Глас и глас — първият нисък и дрезгав, вторият нисък и напевен; преди да повдигна завивката и единия клепач, вече ги видях как се свеждат над мен, този, дрезгавият, откъм главата, другият, напевният, откъм краката, моите царски ангели.
— Събудихме младия панич Венедикт — установи Иван, когато повдигнах и другия клепач. Кимна на Бернатова; хазайката покорно напусна стаята.
Иван придърпа към себе си табуретката и седна; държеше коленете си прибрани, а върху коленете — черно бомбе с малка периферия. Високата яка фатермьордер, снежнобяла под следобедното слънце, режеше очите, бял фатермьордер и бели канцеларски маншети, ослепителни на фона на безукорната чернота на облеклото им. Примигвах.
— Разрешете, Венедикт Филипович.
Сами си разрешиха. Вторият приседна в долния край на леглото, като издърпа с тежестта си пухената завивка, така че трябваше да я пусна; вкопчвайки се след това в одеялата, се надигнах над бърлогата си и така оголих гърба си, студеният въздух пропълзя под пуловера и наполеонките, затреперих, напълно събуден.
Наметнах палтото, свих колене под брадичката. Гледаха ме развеселени.
— Как е здравенцето?
Откашлях се. В гърлото ми се бе насъбрала нощната слуз, изгаряща киселина от цялото съдържание на стомаха, чесновия салам, краставичките, всичко, което снощи бяхме употребили, греяната ракия от дренки и цигари, страшно много цигари. Извърнах се към стената и се изхрачих в кърпата. Чак ме присви. Сгърчен, дълго време кашлях мъчително.
Избърсах устни о разръфания ръкав на палтото.
— Като на кон.
— А, чудесно, чудесно, бояхме се, че няма да можете да станете от леглото.
Станах. Портфейлът ми лежеше на перваза, мушнат зад саксията с умряло мушкато. Измъкнах една бумага и я тикнах под носа на Иван.
Дори не погледна.
— Но, гаспадин Йерославски! Ние да не сме някакви улични стражари! — Изпъна се още повече върху табуретката, мислех, че е невъзможно, но той се изпъна още, сега вече стените изглеждаха криви, гардеробът — гърбав, рамката на вратата сякаш сгърчена от сколиоза; обиден, чиновникът вирна брадичка и изпъчи гърди. — Най-любезно ви молим да заповядате при нас на „Мьодова“, на чайче и сладкишче, комисарят е винаги запасен с шербетчета, кифлички, рогчета със сметана, направо от „Семадени“, истински разгул за небцето, ако мога тъй да се изразя, какво ще кажеш, Кирил?
— Можете, Иван Иванович, с пълно право — изпя Кирил.
Мустаците на Иван Иванович бяха като на сом, намазани с дебел слой помада, завити нагоре; затова пък Кирил бе съвършено гладко обръснат. Иван извади от джоба на жилетката си часовник във формата на луковица на плетена верижка и съобщи, че е пет и пет и че комисарят Прейс държи много на точността, повече, отколкото на себе си. А в колко часа трябваше да иде на вечеря? Имал уговорена среща с генерал-майора във „Френския“.
Кирил почерпи Иван с енфие, Иван почерпи Кирил с папироса, наблюдаваха ме, докато се обличах. Плиснах в легена студена вода. Плочите на кахлената печка бяха ледени. Смъкнах малко фитила на лампата. Единственият прозорец на стаята гледаше към тясно дворче, стъклата бяха така напластени с мръсотия и скреж, че дори по обед през тях проникваше незначителна бледа светлина. Когато се бръснех — докато още се бръснех, трябваше да поставям лампата пред огледалото с вдигнат до краен предел фитил. Съквартирантът ми Зига се раздели с бръснача веднага след пристигането си във Варшава; отгледа си брада като на поп. Погледнах графика му от другата страна на печката. В понеделник има лекции, значи е излязъл в ранни зори. Черните шуби на двамата чиновники, техните ръкавици, бастуни и шалове лежаха върху леглото на Зигмунт. Понеже масата бе отрупана от край до край с мръсни съдини, чаши (празни), книги, списания, тетрадки. Зига сушеше бельото и чорапите си, простирайки ги на ръба на плота, притиснати с атласи по анатомия и латински речници. В средата на масата пък, върху препрочитаната и омазнена Über die Hypothesen welche der Geometrie zu Grunde liegen[2] на Риман и купчината пожълтели броеве на „Куриер Варшавски“, пазени за подпалки, за запълване на пролуките, зинали от студа, и за подсушаване на обущата, както и за увиване на филии с масло — се извисяваше двоен шпалир от нови и недогорели свещи, руините на един стеаринов Партенон. До стената срещу печката се издигаха камари томове с твърди корици, подредени според формата и дебелината и съобразно честотата на употреба. Над тях върху опушената стена висеше медальон с Остробрамската Богородица, единственото наследство от предишни наематели, които хазайката Бернатова бе изхвърлила на улицата заради „непристойно поведение“ — почернял до крайност и вече приличащ по-скоро на част от средновековни доспехи на лилипута. Иван се вглеждаше дълго и някак напрегнато в него, седнал стабилно върху столчето, лявата ръка с папиросата дръпната встрани под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо тялото, дясната лежаща върху бедрото редом с бомбето; бърчеше вежди и нос, сучейки мустак. Разбрах, че почти недовижда, че е само един късоглед канцеларски плъх, по носа и очните ябълки личаха следи от пенсне, без пенсне той можеше да разчита единствено на Кирил. Бяха влезли направо от студа и Иван е трябвало да свали очилата. На самия мен понякога ми сълзят очите. Въздухът във вътрешността на зданието е гъст, тежък, задръстен с всякаква воня от човешки и животински организми, никой не отваря прозорците, вратите се затръшват моментално и пролуките над праговете се затъкват с парцали да не би топлото да избяга от сградата — нали за паливо трябва да се плаща, а този, който би имал достатъчно пари за въглища, не би се свирал в подобни тъмни свърталища, където въздухът е гъст, тежък, дишаш го, сякаш пиеш вода, изплюта от съседа и неговия пес, всеки твой дъх милион пъти преди това е минал през охтичавите дробове на селяни, евреи, каруцари, касапи, проститутки, изкашлян от черните им гръкляни, връща се при теб отново и отново, подгизнал от техните слюнки и слуз, преминал през гъбясалите, въшлясали и гноясали тела; те са го изкашляли, изсекнали, избълвали право в устата ти, трябва да го преглътнеш, трябва да го дишаш, дишай!
— Из-извинете.
За щастие клозетът в края на коридора не беше зает в момента. Повърнах в дупката, от която в лицето ме лъхна ледена смрад. Изпод осраната дъска изпълзяха хлебарки. Размазвах ги с палец, докато се навираха под брадата ми.
Излизайки в коридора, видях Кирил да стои на прага на стаята — държеше ме под око, пазеше да не би да избягам на студа, както съм по гащи и пуловер. Усмихнах се съучастнически. Подаде ми кърпичка и посочи лявата ми буза. Изтрих се. Когато понечих да му я върна, отстъпи крачка назад. Усмихнах се втори път. Имам широка уста, лесно се усмихва.
Надянах единствените си одежди за излизане, тоест черния костюм, с който се явявах на последните изпити; ако не бяха пластовете бельо отдолу, щеше да виси на гърба ми като върху скелет. Чиновниците ме гледаха, докато завързвах обувките, закопчавах жилетката, борех се с твърдата колосана яка, прикачена към последната ми памучна риза. Взех документите и остатъка от налични — три рубли и четиридесет и две копейки; рушветът от тези пари би бил единствено символичен, но с празен джоб в учреждение човек се чувства гол. Със стария овчи кожух обаче не можех да направя нищо — кръпка до кръпка, лекета, криви шевове, друг нямах. Наблюдаваха ме безмълвно как пъхам ръце в несиметричните ръкави, левият — по-дълъг. Усмихнах се извинително. Кирил наплюнчи молив и старателно си записа нещо върху маншета.
Излязохме. Бернатова явно бе слухтяла край открехнатата врата — веднага изскочи зачервена и разгорещена пред двамата чиновници, за да ги изпрати обратно по стълбите от втория етаж и през двете дворчета ями до входната врата, където портиерът Валенти, след като поправи шапката с пиринчена значка и скри лулата в джоба, замете припряно снега от тротоара и помогна на господата да се качат в шейната, придържайки ги за лактите, за да не се подхлъзнат на заледения плочник; докато те се настаняваха и увиваха краката си в одеяла, Бернатова ги заливаше с потоци жалби от калпавите наематели, от бандите разбойници край Висла, които се вмъкват с взлом в къщите дори денем, както и от жестоките студове, заради които прозорците подгизват и се изкривяват, а тръбите се пукат в стените и никакъв водопровод или канализация не може да издържи дълго под земята; накрая заяви с плам, че отдавна ме е подозирала в разни грехове и безобразия и не би се поколебала да информира надлежно властите, ако на главата й не бяха хилядата и една други грижи — докато най-сетне кочияшът изплющя с камшик от капрата иззад гърба на Кирил и конете дръпнаха шейната вляво, принуждавайки жената да отстъпи, и поехме към варшавското седалище на Министерството на Зимата, което се помещаваше в някогашния Дворец на краковските епископи, „Мьодова“ 5, на ъгъла със „Сенаторска“.
Преди да завием от „Кошикова“ към „Маршалковска“, започна да бръска сняг, придърпах шапката върху ушите си. С просторните си кожуси и бомбета като орехови черупки чиновниците, разположили се удобно върху ниските седалки на шейната, Иван до мен, Кирил с гръб към извозчика, напомняха бръмбарите в учебника на Зигмунт: едри овални туловища, къси крачка, малка главичка, всичко гланцово черно, излято в геометрична симетрия от елипси и окръжности. Форма, така близка до идеала за кълбо, изплувала сама от околния свят. Гледаха пред себе си с безучастен поглед, стиснали устни и източили високо шии от твърдите яки, следващи машинално люшкането на шейната. Мислех, че ще мога да узная нещо от тях по пътя. Питах се дали ще намекнат за някакъв рушвет заради благоволението, за това, че не ме пришпорват, че са внимателни. Мълчаха. Да ги попитам — как? За какво? Ще се направят, че не са ме чули. Парцали лепкав сняг танцуваха между нас. Пъхнах вледенените си ръце в ръкавите на кожуха.
Във Френската сладкарница светеха полилеите, електрическият блясък, струящ през големите прозорци, оплиташе силуетите на минувачите с пухкави ореоли. Лятното слънце трябваше да е още хей там, в небето, но както обикновено над града висяха тежки облаци, дори вече горяха фенерите — много високи, със спираловидни върхове. Завихме на север. От сладкарницата на Островски, на кръстовището с улица „Пиенкна“, изтърчаха момичета в червени палтенца и бели пелерини с качулки, смехът им за миг заглуши уличната глъчка. Спомних си недовършеното си писмо до госпожица Юлия и нейния последен вопъл въпрос. В съседство с „Островски“ — във „Ведел“, се уговаряхме с Фредек и Кивайс за вечерните партии карти. Пак тук наблизо, зад кино „Сокол“, у Калка, Милият Княз държеше стая за нощни сеанси. Ако вдигнех глава и погледнех вляво, над бомбето на Иван, щях да зърна прозореца на втория етаж на кооперацията под номер 71 — прозореца, от който падна Фредек.
На ъгъла с „Новогродзка“ висеше примръзнала към фенера тлъста крава, жила от тъмен лед я свързваше с върха на фасадата на четириетажната сграда. Кравата сигурно е била от последната пратка добитък за кланицата в „Охота“, зимовниците още не я бяха отсекли. В дъното на улицата, над покрива на кооперация „Сфинкс“, се мержелееше синьо-черно гнездо от лед, голям съсирек от твърда като диамант смръзналост, оплела с мрежа от ледени нишки, висулки, арки и колони сградите от двете страни на „Маршалковска“ и „Злота“ — кооперациите, лампите, скелетите на измръзнали дървета, балюстрадите на балконите, еркерите, иглите на църковните куполи и кулички, капандурите и комините. Кино „Сфинкс“ очевидно отдавна не работеше; светлините по най-горните етажи не бяха запалени.
Отминавайки „Новогродзка“, шейната забави ход. Кочияшът посочи нещо с камшика си. Файтонът пред нас се качваше на тротоара. Кирил се озърна зад себе си. Наведох се вдясно. На кръстовището с „Алейе Йерозолимске“ стояха двама полицаи, които прогонваха движението от средата на платното със свирки и викове — тъкмо в този момент над платното се смръзваше един лют.
За няколко минути се оказахме блокирани в предизвиканото от него задръстване. Обикновено в градовете лютите се придвижват над покривите, рядко слизат близо до земята. Дори от това разстояние ми се стори, че усещам извиращите от него вълни студ. Потръпнах и инстинктивно сгуших брада в яката на кожуха. Чиновниците от Министерството на Зимата се спогледаха. Иван хвърли око на часовника. От другата страна на улицата, зад колоната за афиши, облепена с реклами за борби в цирка на „Околник“, мъж, облечен по английска мода, нагласяше статива на архаичен фотоапарат, за да заснеме лютия; снимката така и нямаше да се появи в никой вестник, защото ще я конфискуват хората от „Мьодова“. Иван и Кирил дори не му обърнаха внимание.
Лютият беше изключително пъргав, трябваше да успее да премине на другата страна на „Маршалковска“ преди падането на мрака, през нощта да се възземе над покривите и до петък да успее да се добере до гнездото над кинотеатъра. Когато миналата година един смръзляк тръгна да преминава от квартал „Прага“ до Кралския Замък по Александрийския мост, мостът остана затворен за близо два месеца. Докато този ледник тук — ако почаках четвърт час, вероятно бих могъл да проследя движенията му, как примръзва от място на място, как се примъква през леда, по леда, от лед на лед, как се пръсват след него една, после друга кристална нишка и се разсипва бавно синьо-бял прах, минута, хрряс, две минути, хрряс; вятърът разнасяше заедно със снега все по-леките частички, но повечето се смразяваха в черна маса, втвърдявайки уличната кал след лютия, лед от леда; и тази пътека от шуплеста смръзлина се проточваше като слузеста диря на охлюв десетки метри на изток от „Алейе Йерозолимске“, по тротоара и по фасадата на хотела. Останалото вече бяха изсекли зимовниците или пък се беше размразило от само себе си; вчера следобед термометърът при „Шницер“ показваше пет градуса над нулата.
Лютият не се движеше по права линия, нито се задържаше на постоянна височина над паважа (те успяват да примръзват също и под повърхността на земята). Три-четири часа преди това, съобразявайки се е разнебитената архитектоника на леда, лютият бе започнал да променя траекторията: дотогава се бе придвижвал едва на метър над средата на улицата, но после, преди три часа, се беше понесъл под остра парабола нагоре, над уличните лампи и върхарите на заскрежените дървета. Виждах оставената от него редица стройни сталагмити, искряха с огледалния блясък на фенерите, с неоновите цветни отражения на светлините, извиращи от прозорците и витрините. Редицата се прекъсваше над трамвайните линии — лютият бе увиснал с цялата си тежест върху звездообразната мрежа от мразоструни, опънати хоризонтално и същевременно устремени нагоре, към фасадите на ъгловите здания. Можеше да се мине под него, ако би се намерил някой дотам луд.
Иван кимна на Кирил и той изпълзя от шейната с явно неудоволствие, изписано върху лицето, румено от щипещия студ. Може пък да имам късмет, помислих си, може да закъснеем, комисарят Прейс ще е излязъл вече за уговорената вечеря с генерал-майора, ще ме отпратят от „Мьодова“ и чао. Благодаря ти, Боже, за тази висулка-урод. Наместих се на седалката и опрях гръб в борда на шейната. Притича вестникарче — „Хирохито е разбито!“, „Експрес извънреден, Мерзов всепобеден!“ — отпъдих го с глава. При задръстванията в центъра веднага се образува навалица, появяват се улични търговци, продавачи на цигари и светена вода, на свещен огън. Полицаите пъдеха минувачите далеч от лютия, нали не са в състояние да опазят всички. Банда гамени се примъкна откъм страната на ресторант „Бриземайстер“. Най-смелият, с превързано с шалче лице и с дебели, безформени ръкавици, изтича двайсетина крачки към лютия и хвърли котка по него. Котището излетя високо, описвайки дъга, разперило лапи, дерейки се до небето… и изведнъж ужасният писък замря. Падна върху лютия май вече мъртво и бавно се свлече по него в снега, сковано на кокал: ледена статуя на котка с разперени крайници и права като прът опашка. Момчетата се разбягаха, чак виейки от кеф. Къдроглав евреин ги заплаши от прага на бижутерския магазин на Епщайн, като кълнеше люто на идиш.
В това време Кирил застигна по-възрастния полицай и хващайки го за лакътя, за да не се впусне в гонитба на уличниците, започна нещо да го увещава с тих глас, но с красноречивата помощ на жестикулиращата друга ръка. Униформеният въртеше глава, повдигаше рамене, чешеше се по темето. По-младият от полицейския патрул подвикна на другаря си: не стой, помогни! На „Йерозолимске“ се бяха зацепили с плазовете си две шейни, предизвиквайки още по-голяма суматоха, возилата се качваха на тротоара, пешеходците, ругаещи на полски, руски, немски и еврейски, се мъчеха да избягат от колелата и конските копита; върху замръзналата кал пред винарския склад се беше проснала матрона с габаритите на гдански гардероб, трима джентълмени се мъчеха да я повдигнат, на помощ се притече офицер шкембелия и така започнаха да я теглят с четворна сила, на едно — падна, на две — пак падна, на три — вече половината улица се заливаше от смях, а женището, вишневочервена, пищеше пронизително, размятвайки дебели крачка в малки обущета… Нищо чудно, че едва когато се разнесе звук от трошаща се ламарина и трясък от разцепено дърво, обърнахме поглед назад към кръстовището. Автомобил се беше сблъскал с въглищарска гальота; единият кон се бе строполил, едното колело — изпаднало. Полицаят отблъсна Кирил и се затече към катастрофата. Запрян вътре в покритата машина, автомобилистът започна да натиска клаксона; на всичко отгоре нещо бумна под капака на мотора, сякаш някой гръмна с чифте. Това вече бе твърде много за кончето, впрегнато в шейната отстрани. Изплашено, то се втурна напред, направо към лютия. Кочияшът дръпна юздите, но като че ли самият кон усети с каква стена от мраз ще се сблъска — още по-енергично се метна встрани, завъртайки шейната на място. Плазът ли се закачи в бордюра? Или кончето се подхлъзна върху черната плоча на леда? Вече стоях прав в министерската шейна, заедно с Иван наблюдавахме инцидента над редиците коли и файтони пред нас, но всичко това се случваше прекалено бързо, прекалено неочаквано, прекалено много бе движението, глъчта, светлините и сенките. Прекатури се кончето, прекатури се теглената от него шейна, изсипа се от нея товарът — двайсетина тумбести дамаджани в кошове с талаш, кошовете и дамаджаните се търкулнаха към средата на кръстовището, част от тях трябва да са се строшили, защото по леда се разля лъщяща зеленикава течност — нафта, помислих — и на мига блъвна огън, от какво ли, от електрическа искра от автомобила, изпусната цигара, удар на подковано копито в паважа, не знам. Синкавият пламък плъзна по цялата локва и заскача високо, все по-високо, на метър, метър и половина нагоре, почти достигайки вмръзналия във въздушната си мрежа лют.
Фотографът, изгърбен над апарата, бавно, методично щракаше снимка след снимка. И какво ще види после на тях, какво ще се съхрани върху стъклото и ще се отпечата на хартията: сняг — сняг — бледи ореоли около фенерите — тъмна кал, тъмен паваж, тъмно небе — сиви фасади на сгради в дъното на широката градска клисура — на преден план хаос от ръбести очертания на возила, блокирани в задръстването — между тях и човешките силуети изригва блясъкът на чист огън, толкова ярък, че снимката на това място изглежда непроявена, а над него, над пламъка от белота, по-бяла от белотата, в сърцето на висяща арабеска от лед се е разположил един лют, лют, масивна мълния от мраз, морска звезда от скреж, живо огнище от студ, лют, лют, лют, лют над кожените шапчици на дамите, лют над ушанките и бомбетата на мъжете, лют над конските глави и каприте на файтонджиите, лют над неоните на кафенета и ресторанти, магазини и хотели, сладкарници и цветарници, лют над „Маршалковска“ и „Алейе Йерозолимске“, лют над Варшава, лют над Руската империя.
Когато по-късно поехме към Саската градина по „Крулевска“, покрай Парка, мъртъв под многогодишната смръзналост и осеян с колонади от висулки, покрай затулените зад снежни повисла кула и катедралата на Саския площад, към „Краковске гапедмешче“, онази картина — видение от реалност и въображение — се изпречваше пред очите ми отново и отново, натрапчив спомен с неясен смисъл, видяна, но неразбрана гледка.
Чиновниците си разменяха нещо полугласно, кочияшът викаше по невнимателните пешеходци; виелицата отслабна, но ставаше все по-студено, дъхът замръзваше на устата ми, увисвайки като бял облак пред лицето, изпотените коне се придвижваха в мъгла от лепкава влага — Кралският замък беше все по-близо. Преди да завием по „Мьодова“, го зърнах над Колоната на Зигмунт: Замъкът, запечатан в синкав леден блок, и голямото гнездо на лютите над него. Виолетово-черният съсирек обхващаше половината покриви на Старе място. При хубаво време около Голямата кула можеха да се видят стърчащите във въздуха вълни мраз. Няма скала в термометрите за измерване градусите на този студ. Край огньовете на бариерите около Кралския замък стоят жандармерийски постове. Когато от гнездото се отмрази някой лют, те затварят улиците. Генерал-губернаторът беше поставил тук кордон от драгуни от Четиринайсети малоруски полк, но полкът бе изпратен временно на японския фронт.
Покривът на Двореца на краковските епископи обаче си оставаше незасегнат от ледения израстък. В сградите откъм улица „Сенаторска“ още се помещаваха шикозни магазини — електрически прожектори осветяваха рекламите на „Ексклузивни деликатеси“ на Николай Шелехов и чайовете на „Московски търговски дом“ на Сергей Василиевич Перлов, — но главното крило откъм „Мьодова“, с портала си в стил рококо и пиластри с коринтски капители, принадлежеше на Министерството на Зимата. Над двата входни тунела висяха черни двуглави орли с короните на Романови, инкрустирани с ониксов тунгетит.
Влязохме във вътрешния двор, плазовете на шейната застъргаха по паветата. Чиновниците слязоха първи, Иван веднага изчезна зад вратата, надявайки пенснето на носа си; Кирил застана на стълбището пред прага и ме надзираваше. Отворих уста. Той повдигна вежди. Сведох поглед. Влязохме.
Разсилният взе кожуха ми и шапката, а портиерът ми подаде голяма книга, в която трябваше да се впиша на две места, перото изпадаше от загрубелите ми пръсти, може да ви впиша наместо уважаемия господин, не, не, аз сам. Неграмотното население също посещава коридорите на началството на Зимата.
Всичко блестеше от чистота тук: мраморът, паркетите, прозорците и кристалите, сияещото с цветовете на дъгата зимлязо. Кирил ме поведе по главното стълбище, през два секретариата. По стените, под портретите на Николай II Александрович и Пьотр Рапацки висяха слънчеви пейзажи на степи и лесове, на пролетен Санкт Петербург и лятна Москва от времената, когато пролетта и лятото още имаха достъп там. Персоналът не вдигаше глави от бюрата, но забелязах как съветниците, референтите, книговодителите и писарите крадешком ме изпращат с поглед, а после си разменят ехидни погледи. Кога свършва работното им време? Министерството на Зимата никога не заспива.
Извънредният комисар Прейс В. В. заемаше обширен кабинет със старинна печка и недействаща камина, високите прозорци гледаха към „Мьодова“ и „Плац Замкови“. Когато влязох, разминавайки се на прага с Иван, който явно вече беше докладвал за мен, господин комисарят се суетеше около самовара, обърнат с гръб. Самият той имаше фигура на самовар, изтумбен, крушовиден корпус и малка плешива глава. Движеше се с френетична енергия, ръцете му пърхаха над масата, краката не спираха да танцуват, крачка в ляво, крачка в дясно — бях сигурен, че си тананика под нос, че се усмихва под нос, от руменото лице гледаха света весели очички, гладкото чело на комисаря на Зимата не се бръчкаше. През това време, тъй като той не се обръщаше, застанах до вратата с ръце зад гърба, давайки възможност на топлия въздух да изпълни дробовете ми, да облива кожата, да разтапя сгъстилата се във вените кръв. В кабинета беше почти горещо, голямата цветна майоликова печка не изстиваше и за миг, стъклата накрая така се запотиха, че през тях виждах само размазаните сияния на уличните светлини, чудно разливащи се и сливащи се по стъклото. Въпрос с голяма политическа тежест е в Министерството на Зимата никога да не влиза студ.
— Е, но защо не сядате Венедикт Филипович? Седнете, седнете.
Румено лице, весели очички.
Седнах.
Като въздъхна издълбоко, той се стовари откъм своята страна на бюрото, кътайки в шепите си чаша с димящ чай. (Мен не почерпи.) Явно не се разпорежда тук отдавна, бюрото не беше негово, зад него изглеждаше като дете, което си играе на министър, иначе би сменил мебелировката. Вероятно са го изпратили неотдавна, изпратили са него, царския извънреден комисар — откъде ли? от Петербург, от Москва, от Екатеринбург, от Сибир?
Поех дълбоко въздух.
— Разрешете, Ваше Благородие… Арестуван ли съм?
— Арестуван? Арестуван? Как можа да ви хрумне такава идея?
— Вашите служители…
— Моите служители!
— Ако бях получил призовка, със сигурност сам…
— Не ви ли поканиха любезно, господин Герославски? — Той най-сетне изговори фамилията ми правилно.
— Мислех…
— Боже мой! Арестуван!
Задъха се.
Сплетох ръце върху коляното. По-лошо е, отколкото си представях. Няма да ме хвърлят в тюрмата. Високият царски чиновник иска да разговаря с мен.
Започна да вади книжа от бюрото. Измъкна дебел плик с рубли. Измъкна печат. Пот се лееше под бельото ми.
— Такаа. — Прейс сръбна шумно от чая. — Моля да приемете моите съболезнования.
— Моля?
— Миналата година е починала майка ви, нали?
— Да, през април.
— Останали сте сам. Неприятно. Човек без семейство е като… е, остава сам. Това е лошо, ох, много лошо. — Обърна един лист, сръбна, обърна следващия.
— Имам брат — изтърсих.
— Да, да, брат на другия край на света. Закъде беше заминал, за Бразилия?
— Перу.
— Перу! Какво прави там?
— Строи църкви.
— Църкви! Сигурно често пише.
— Е, по-често от мен.
— Хубаво. Тъгува.
— Е, да.
— Вие не тъгувате ли?
— За него ли?
— За семейството. Кога за последен път чухте нещо за баща си? — Лист, лист, сръбване.
Баща ми. Знаех си. За какво друго би могло да става дума?
— Не си кореспондираме, ако питате за това.
— Лошо, много лошо. И не ви интересува дали изобщо е жив?
— А жив ли е?
— Ха! Дали Филип Филипович Герославски е жив! Дали е жив! — Чак подскочи иззад оперетното си бюро. До стената, върху лек стелаж от мокро зимлязо, стоеше голям глобус, на стената висеше карта на Азия и Европа; завъртя този глобус, удари с опакото на ръката по картата.
Когато отново ме погледна, върху бузестото му лице не беше останала и най-малка следа от доскорошното радушие, тъмните глаза ме гледаха с клинично внимание.
— Дали е жив — прошепна.
Вдигна от бюрото пожълтели книжа.
— Филип Герославски, син на Филип, роден през хиляда осемстотин седемдесет и осма година във Вилкувка, Кралство Прусия, в Източна Прусия, Лидзбарска околия, от хиляда деветстотин и пета година руски поданик, мъж на Евлагия, баща на Болеслав, Бенедикт и Емилия, осъден през хиляда деветстотин и седма година на смърт за участие в заговор за покушение срещу живота на Йево Императорскава Величества и участие във въоръжен метеж; ну, по силата на помилване наказанието е заменено с петнайсет години каторга с лишаване от граждански права и конфискуване на имуществото. През хиляда деветстотин и седемнайсета година е опростен остатъкът от наказанието с наложена заповед за жителство в границите на Амурското и Иркутското генералгубернаторство. И не е писал? Никога?
— На майка ми. Може би. В началото.
— А сега? Напоследък? След седемнайсета? Изобщо не?
Повдигнах рамене.
— Сигурно вие най-добре знаете кога и на кого пише.
— Не бъди нахален, младежо!
Усмихнах се леко.
— Извинете.
Вгледа се продължително в мен. На лявата ръка имаше пръстен с някакъв тъмен камък в обков от скъпоценния тунгетит, с гравирана емблема на Зимата; почукваше с пръстена по бюрото, трак, трак-трак, двойните удари бяха по-силни.
— Завършили сте Императорския университет. С какво се занимавате сега?
— Подготвям доктората си.
— От какво се издържате?
— Давам уроци по математика.
— И много ли печелите от тези уроци?
Напуши ме смях, та трябваше да сведа очи към преплетените си длани.
— Много, малко, все тая.
— Чест гост сте на лихварите, всички евреи от „Налевки“ ви познават. На самия Абезер Блумщайн дължите над триста рубли. Триста рубли! Истина ли е?
— Ако Ваше Благородие ми каже по какво дело съм разпитван, по-лесно ще ми бъде да отговарям.
Трак, трак-трак, трак, трак-трак.
— А може наистина да сте извършили някакво престъпление, щом така се потите от страх тук, а?
— Благоволете да открехнете прозореца, Ваше Благородие.
Изправи се над мен; дори не беше нужно специално да се навежда, за да ми говори право в ухото, най-напред шепот, после груб войнишки тон, накрая едва не закрещя.
— Вие сте комарджия, драги ми Бенедикте, закоравял картоиграч. Каквото спечелите, го проигравате, каквото изкарате, го проигравате, каквото вземете назаем, го проигравате, каквото изпросите от приятели, го проигравате — нямате вече приятели, нямате вече нищо, а и него проигравате, проигравате всичко. Двайсет и едно, бакара, зимуха, покер — всеки начин е добър. Веднъж сте спечелили половин дъскорезница — проиграли сте я още същата нощ. Трябва да проигравате, не можете да станете от масата, докато не загубите всичко до шушка, така че вече никой не иска да играе с вас. Вече никой не иска да играе с вас, Венедикт Филипович. Вече никой не иска да ви дава назаем. Заложили сте себе си за две години напред. Болеслав не ви пише, вие му пишете, хленчите за пари, но вече не ви праща. На баща си не пишете, защото баща ви няма пари. Искали сте да се жените, но несъстоялият се тъст насъскал кучетата по вас, защото сте заложили и проиграли зестрата на годеницата. Да си бяхте пръснали черепа поне, както подобава на шляхтич, но няма да го пръснете, тфу, какъв шляхтич сте вие, утайка!
Усмихвах се извинително.
Комисар Прейс изсумтя, след това ме потупа дружески по рамото.
— Е, не се бойте, ние се знаем и с утайките. Нищо, че родният ви баща ви интересува толкова, колкото и подаграта на императора на Япония, но затова пък ви интересуват хиляда рубли! Нали така? Хиляда рубли ви интересуват като… е, много ви интересуват. Ние ще ви дадем хилядарка, а после може и втора, ако се справите добре. Ще заминете да посетите баща си.
Тук млъкна, явно очаквайки моя отговор. Понеже не го дочака, се върна зад бюрото си, при димящия чай (беше поизстинал, затова сега го сърбаше по-дълго и по-шумно), при книжата и печата. С масивно перо сложи подпис върху документа, удари печат, после втори; доволен, потърка ръчици и се изтегна върху коженото кресло.
— Ето ви тук паспорт и направление до нашата делегатура в Иркутск, те ще се заемат с вас на място. Веднага ви купиха билет, утре заминавате за Москва, иначе няма да успеете за този Сибирски експрес — днес е първи юли, билетът ви е за пети, заминаване в десет вечерта от Ярославската гара, в Иркутск ще бъдете на единайсети, там ще ви качат на Зимната железница за Кежма. Ето ви хиляда, пребройте ги. Купете си някакви дрехи, за да заприличате на човек. А ако ви хрумне да вземете парите и да проиграете всичко… впрочем, проигравайте, стига само да стигнете до Байкал. Хайде, подписвайте!
Хиляда рубли. И какво искат да направя там? Да измъкна от баща си имената, които не издаде на процеса? Само че защо се обръща към мен за такова нещо Министерството на Зимата, а не Министерството на вътрешните работи?
— Ще замина — казах, — ще посетя баща си. И какво? Само толкоз?
— Ще поговорите с него.
— Ще поговоря.
— Е, като поговорите, вече ще е добре.
— Не разбирам какво имате предвид, Ваше Благородие…
— Не е пращал писма, а вас това очевидно не ви е учудвало. — Комисар Прейс отвори папка, подвързана в сукно и кост от костенурка. — Иркутск ни пише… Бил е геолог, нали?
— Моля?
— Филип Филипович е следвал геология. Не е престанал да се интересува от нея и в Сибир. Тук разполагам с донесения… От самото начало е бил много близо, неговата рота е участвала във втората или третата експедиция, изпратена там през пролетта на хиляда деветстотин и десета. Повечето загинали при отмразяванията. Или замръзнали на място. Той оцелял. След това се върнал. При тях. Аз не вярвам в това, но тук така ми пишат. Дадоха заповед, дадоха пари и ето — пращам им човека. Вашият баща разговаря с лютите.