Лора Трентъм
Докато не те целунах (26)

Глава двадесет и четвърта

Сойер зави по Ривър стрийт. Навън беше вече съвсем тъмно. Дали Монро или майка й я бяха закарали до вкъщи? Огледът на щетите се проточи по-дълго, отколкото очакваше, и дори не успя да прегледа какво беше останало от собствения му дом. Времето и светлината му стигнаха само колкото да събере няколко семейни снимки и да натовари старата кухненска маса в каросерията на пикапа. Беше прекалено опасно да се качи на втория етаж.

Някакъв силует се раздвижи в края на цветната градина. Обръчът около сърцето му се разхлаби. Чакаше го. Въпреки голямото закъснение, не се бе усъмнила, че ще дойде. Привидно незначителен жест, но с огромно значение. Скочи от джипа и я сграбчи в прегръдките си.

— Не бях сигурен, че ще те заваря тук — прошепна в косата й.

— Обещах да те изчакам.

От вълнението в гърлото му заседна буца. Той можеше да разчита на нея.

— Хайде да се прибираме у дома.

— Предполагам, имаш предвид у нас.

Не беше мислил в дългосрочен план какво означаваше разрушаването на къщата му, но едно нещо знаеше със сигурност:

— Миличка, моят дом е там, където си ти.

Простичката й усмивка отми тревогата и изтощението от деня. Тя се качи в колата, вдигна средната преграда, сгуши се в него и сложи глава на рамото му.

— Взех си чисти дрехи от сервиза, но иначе останах без нищо. Вторият етаж може да се срути всеки момент.

— Още пазя четката за зъби, която използва. Утре ще обиколим магазините — отвърна тя спокойно и делово. — Сутринта ще направя списък.

Той се засмя, прегърна я през раменете и зави към къщата й, заобикаляйки множеството клони по улиците.

— Ами фестивала? Можем ли да се откажем?

— Една репортерка от Джексън ме попита и аз я уверих, че ще се проведе, така че трябва да го направим. Окуражена съм от начина, по който днес хората от двете части на града се мобилизираха и свършиха наистина чудесна работа. Каквото и да се случва, Котънблум ще продължи да се развива.

— Съгласен съм. — Сойер въздъхна и разкърши рамене. — Майка ти ни чака на верандата.

Регън се надигна, огледа се в огледалото за обратно виждане и измърмори:

— Господ да ни е на помощ.

Той паркира зад стария й камион и изключи двигателя.

— Как искаш да го изиграем?

Тя престана да оправя косата си и се обърна към него.

— Какво ще кажеш да опитаме с истината?

Сойер кимна, помогна й да слезе и взе раницата си от задната седалка.

— Здравей, мамо. — Двете си размениха скована прегръдка.

— Защо не ни се обади? Разболяхме се от притеснение.

— Началник Томасън ме увери, че сте добре. Предупредил ви е, че се опитвам да се справя с положението в центъра, нали?

— Е, да. — Жената погледна над рамото на дъщеря си, докато Сойер се качваше при тях на верандата. — Очаквах малко повече съчувствие. Перголата ми беше изтръгната, а няколко корена домати трябва да се пресадят.

Регън протегна ръка назад и сплете пръсти в неговите.

— Мамо, днес Сойер изгуби дома си. Караваните на няколко души в парка са напълно разрушени. Техните домове. Дърво падна върху „Юрганени пчели“ и железарията. Покривът на пицарията е отнесен. А сега ни извини, но сме много уморени.

— Много мило от твоя страна да предложиш на мистър Форнет подслон за тази нощ — погледна надолу към него жената.

Преди да успее да й отговори, Регън стисна ръката му и каза:

— Той се нанася при мен, мамо. Обичаме се и ще живеем заедно. Така че от сега нататък ще ти се наложи да чукаш, преди да влезеш. — Отключи вратата и го дръпна след себе си. Изявлението й уголеми сърцето му поне три пъти, а обърканото изражение на мисис Ловел предизвика съвсем нехристиянска усмивка на лицето му.

— Сигурен съм, че като съседи ще се виждаме много по-често, госпожо — успя да каже все пак, преди Регън да затръшне вратата под носа й.

Пусна ръката му, изключи охранителната система и му се усмихна през рамо:

— Това беше изключително грубо и утре ще ми се наложи да се извинявам, но дявол да го вземе, усещането беше невероятно.

— Трябва да си призная, че се забавлявах повече, отколкото трябваше. — Той я последва в спалнята. — Какво ще кажеш първо да се изкъпем?

Банята й беше обновена с красиви плочки и огромен двоен душ. Целуваха се, застанали в средата на топлата струя, и през съзнанието му мина непочтената мисъл, че това е нещо, с което бързо може да свикне.

Леките докосвания и целувки разпалиха необуздана страст. Колко близо бяха да се изгубят един за друг? Завъртя я с гръб към гърдите си. Сякаш танцуваха танц, който знаеха наизуст, тя подпря ръце на стената и изви гръб. Той влезе в нея с неискрена нежност.

Гърленият отчаян стон го накара да остави всякакви преструвки. Облада я бързо и грубо. Потвърждение, че бяха живи и заедно. Подсушиха се един друг в изпълнената с пара баня, неспособни да спрат да се докосват. Той нахлузи боксерките си, а тя облече бикини и камизолка.

— Хайде да си лягаме. — Дръпна го след себе си, уловила и двете му ръце.

Погледът му обходи тялото й. Червените резки по краката й изпъкваха ярко върху бледата кожа.

— Тези рани трябва да се обработят. Имаш ли нещо подходящо?

— В шкафа с лекарствата.

Когато той се върна с тубичката, тя беше изхвърлила всички възглавници и го чакаше в леглото. Започна да масажира прасците й, размазвайки антисептичния мехлем. Целите й крака бяха в драскотини и прорезни рани, които скоро щяха да заздравеят. Какво ли щеше да се случи, ако не беше видял колата й и не се втурна в къщата да я търси? Мисълта за възможния изход го побъркваше.

— Не каза на майка ти, че се нанасям при теб само за да я ядосаш, нали?

— Не, разбира се. Вече изгубихме достатъчно време, не мислиш ли? — Докосна ръката му няколко сантиметра под шевовете.

— Но ако ще живея тук, едно нещо трябва да се промени.

Пръстите й се стегнаха. Раната над лакътя му потръпна.

— Кое?

— Не мога да съжителствам с всичките тези възглавници. Почти съм сигурен, че те се размножават.

Последва тишина само миг. След това смехът й изпълни стаята. Дръпна го надолу да легне до нея.

— Съгласна съм на компромис, но и ти трябва да направиш нещо за мен.

Сойер се подпря на лакът, внезапно напрегнат.

— Какво?

— Искам да си пуснеш пак онази секси брада. Така и никога не успях да я докосна, а не мога да престана да мисля колко ли приятно би било да я усещам на някои… места.

Той я погъделичка и тя със смях се притисна към него.

— На кои места по-точно?

— На всички.

Утешително беше да знае, че през цялото лято я бе подлудявал точно толкова, колкото тя него. Пъхна се под завивката и я притегли към себе си.

— Струва ми се, че ще свикна. Дай ми две седмици.

Искаше да каже още много неща, но мисълта, че ще има утре, много дни и много седмици заедно, го караше да бъде търпелив. Разполагаше с остатъка от живота си да споделя всичко с нея.

Следващите дни със сигурност щяха да бъдат изтощителни и натоварени като днешния. Въпреки това продължиха да си шепнат нежни думи, да се смеят и да се отдават на спомени, докато сънят ги отнесе, сгушени на сигурно място в прегръдките си.

 

 

Третият, последен ден на фестивала беше към края си. Посещаемостта се оказа много по-голяма, отколкото двамата с Регън очакваха. Торнадото ги вкара в новините, а обединяването на двете части на града се превърна в най-щастливото събитие на седмицата.

Мероприятието получи широк отзвук дори в „Асошиейтед Прес“. Сойер грабна един стол и се настани до репортер на Сърцето на Дикси. Професионалната му камера лежеше до чиния, пълна със специалното свинско барбекю на Руфъс. Сандвичите с раци и джамалаята свършиха още по обяд.

— Добре ли прекара този уикенд, Кайл? — Двамата мъже си допаднаха веднага и вече крояха планове за риболов през есента.

— Трябва да призная, че като за първи път сте се справили много добре. Дори отлично. — Той попи устата си със салфетка. — Единственото ми оплакване са четирите килограма, които качих за три дни. По дяволите, вие наистина умеете да готвите.

— Но това е най-приятната част на всеки фестивал, нали?

— Така е. Но доста се забавлявах и на борбите снощи. Досега не бях присъствал на подобно нещо.

Сойер се засмя. Не можеше да не се гордее със своя принос за успеха. Тали беше надминала себе си. Наред с организираните от Монро демонстрации на самоотбрана, кикбокс и борби в стил MMA, те бяха привлекли огромна тълпа. Нощта приключи с домашно приготвени от дамите от благотворителната църковна общност сладкиши и приятната музика на оркестъра на чичо му.

— Все пак трябва да те попитам. Ако спечелите, кои проекти ще реализирате? — Кайл загреба пълна лъжица печен боб и го погледна.

— Очевидно тези на Мисисипи. Те пострадаха най-много от торнадото. — Сойер посочи към отсрещния бряг на реката. Облечена в масленожълта рокля, Регън стоеше до беседката, красива като цветята на майка му. По някакъв начин усети погледа му, обърна глава и му махна с ръка.

— Интересно, защото кметът на Котънблум, Мисисипи, твърди, че парите трябва да получите вие.

— Защо би казала подобно нещо? — възкликна искрено изненадан той. След всички неприятности и изпитания щетите, понесени от нейната страна на града, и усилията, вложени за обединението на двете събития, именно тя повече от всеки друг заслужаваше наградата.

— Каза ми, че някои неща не умират, а просто изпадат в летаргия, очаквайки шанса си да се събудят отново. Според нея старият парк заслужава да заживее нов живот.

Сойер погледна към реката, за да скрие яростния прилив на емоции. Искаше му се всички да се разотидат, за да може бързо да я отведе у дома и най-после да я има само за себе си през следващите петдесет, а защо не и повече години.

— Ти си обиколил целия Юг, Кайл. Има ли някаква вероятност събитието да бъде отразено по достойнство?

— От това, което видях, бих казал, че като нищо можете дори да спечелите конкурса. — Той се облегна назад и притисна с ръце корема си. Средното копче на синята му риза с къси ръкави едва се държеше. — Не искам да изглеждам безчувствен, но торнадото, изглежда, ви помогна в съревнованието. Проклетите редактори ще си изгубят ума по трогателната сърцераздирателна история. Да не говорим, че ние я превърнахме в национална игра. Получи се много по-интересно, отколкото два конкуриращи се фестивала.

Сойер се засмя и поклати глава.

Часове по-късно, след като приходящите посетители си заминаха, за да се подготвят за работната седмица, а местните хора гледаха футбол вкъщи, двамата с Регън се срещнаха по средата на пешеходния мост. Тя стоеше до парапета и ръцете му обгърнаха раменете й откъм гърба. Залязващото слънце проблясваше в косите й и караше водата да танцува.

— Казала си на Кайл, че ако се стигне дотам, Луизиана трябва да получи парите. Защо го направи? Уикендът се оказа успешен само благодарение на теб. Мисисипи заслужава наградата. — Потърка наболата си брада в слепоочието й.

Тя покри ръцете му със своите.

— Измина доста време, откакто двете страни на Котънблум са правили нещо заедно. Не искам утре нещата да се върнат към предишното положение. В бъдеще старият парк трябва да бъде наше общо място. Можете да възстановите вътрешната бейзболна лига и да поканите за участие фирми и организации от Мисисипи. Ще си устройваме съвместни пикници и квартални празненства. Така този фестивал ще се превърне в нещо като начало на края на разрива между „блатните плъхове“ и „снобите“.

— Но…

— Престани да се изживяваш като джентълмен, Сойер Форнет, и вземи парите, ако спечелим. — Обърна се в задушаващата му прегръдка и сплете пръсти зад тила му.

Той не спомена предсказанието на Кайл, че торнадото е решило съревнованието в тяхна полза. Вместо това плъзна длани надолу по гърба й.

— Какво ще кажеш, ако престана да се държа като джентълмен изобщо и веднага те отведа у дома?

— Предполагам, всичко останало може да почака до утре. — Тя повдигна вежди и се усмихна.

Но едно нещо не можеше да се отлага дори секунда.

— Обичам те, Регън Ловел. Помниш ли обещанието, което издълбах в дървото?

Усмивката трепна, брадичката й се разтрепери и тя кимна:

— И аз те обичам.

Сойер се наведе за целувка. Беше на път да го изпълни… в крайна сметка.