Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котънблум (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Till I Kissed You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2023)

Издание:

Автор: Лора Трентъм

Заглавие: Докато не те целунах

Преводач: Пепа Стоилова Стоилова

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 05.02.2019

Отговорен редактор: Деметра Димитрова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1884-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16995

История

  1. —Добавяне

Глава четиринадесета

На следващата сутрин, докато Монро чакаше Регън да се събуди за следващата доза лекарства, Сойер спря до старата тревясала алея пред къщата на чичо си. Колата на Тали беше паркирана до пикапа на Кейд.

Докато заобикаляше разнебитената постройка, сестра му показа глава от вратата.

— Ей, ела тук за минутка.

И веднага изчезна навътре. Гласовете на Кейд и Делмар се чуваха откъм реката. Какво ли й бе разказал брат им? Те двамата бяха страна на една и съща монета, недоверчиви и предпазливи по природа. Неприязънта й към Регън бе достигнала епични размери след раздялата им.

Изкачи разкривените стълби и откри сестра си в тясната кухня.

— Какво има?

Тали засмука вътрешната страна на бузата си.

— Открих нещо, когато миналия месец ме изпрати да видя какво прави чичо. Помниш ли?

— Да, разбира се.

Тя отвори долното чекмедже на шкафа и извади пачка пари.

— О, по дяволите. — Сойер прегледа набързо банкнотите. Поне петстотин долара, може би дори повече.

— Трябваше да ти кажа по-рано, но… — Тя повдигна рамене.

Сойер я разбра. Те нямаха друго семейство, освен Делмар. Макар да не беше най-надеждният настойник, той ги обичаше. В това никой никога не се усъмни.

Подаде й парите.

— Върни ги обратно. Кейд знае ли?

Тали поклати глава.

— Когато пристигнах, те вече бяха на реката. По-добре иди при тях. Чакат те.

Сойер прекара ръка през лицето си. Беше дремал на пресекулки, докато будуваше до леглото на Регън. Събуди я веднъж, за да й даде лекарство, но през останалото време тя спа непробудно. Със сигурност бе по-добре от него.

Двамата със сестра му слязоха от верандата.

— Как е Регън? — Съчувствието в гласа й го изненада.

— Нямам представа. Още спеше, когато си тръгнах. Защо питаш? — Въпреки че въпросът прозвуча грубо, в него имаше повече любопитство, отколкото обвинение.

— Отнасяше се много добре към Наш в училище. — Изтри обувките си в камъните и сведе очи. — Не че съм й простила онова, което ти причини.

— Не съм нейна жертва. Аз също я нараних. Може би дори по-жестоко. — За първи път открито призна истината. Да играе онеправданата страна му се струваше по-лесно, отколкото да осъзнае собствената си слабост и глупост, но това донесе само страдания.

Тя изсумтя:

— Знаеш, че понякога миналото е точно това. Минало. Единствено бъдещето има значение.

Брат й я прегърна през раменете и я притегли към себе си.

— Кога моята вечно облечена в черно тросната сестра стана такъв оптимист?

Усмивката, която му отправи, беше ведра и сияеща от радост, каквато не бе виждал от много време.

— Откакто Наш се появи в живота ми.

Измъкна се от прегръдката му и се отправи към колата си. Той й махна за довиждане и ритна един камък, желаейки едновременно да отложи и да се изправи срещу Дел. Пъхна ръце в джобовете на дънките си и отиде да се присъедини към Кейд и чичо си до реката.

— А, ето го и него. Как е Регън?

— По-добре, струва ми се — отвърна кратко с незададен въпрос в гласа. Брат му леко поклати глава. Лодката ги очакваше натоварена и тримата се спуснаха по течението.

Кейд спря на мястото, където реката се разширяваше, и чичо им започна да наглася въдиците. Сойер усети, че го обзема страх.

— Чичо Дел, трябва да поговорим за нещо с теб.

Мъжът вдигна глава, като продължаваше да закача жив червей на кукичката.

— Изглеждаш ужасно, момчето ми. Не си се разболял и ти, нали?

Начинът, по който стомахът му пълзеше към гърлото, го караше да се чуди дали няма да падне зад борда.

— Не. Мисля, че не. Слушай, снощи те видях с мис Марта. На задната алея.

— Не правихме нищо. — Отбранителните му нотки само засилиха натиска.

— Тя ти даде туба с бензин.

— Аха. Всъщност керосин. — Раменете на чичо му се присвиха напред и гласът му си върна обичайното непринудено звучене. — Каза, че умирисал склада й. Ще ми свърши работа за отоплението на къщата през зимата. — Хвърли стръвта във водата и започна да си тананика някаква мелодия.

Двамата братя се спогледаха.

— Видях те в Мисисипи миналата нощ. Недалеч от квартала на Регън. Какво търсеше там? — попита Сойер.

— А ти какво си търсил там? — развеселен върна въпроса чичо му. — Всеки път, когато се озовеш в едно и също въздушно пространство с Регън Ловел, не можеш да откъснеш очи от нея.

Кейд се засмя от задната част на лодката, но от начина, по който веднага насочи вниманието си към двигателя, стана ясно, че от него не може да се очаква помощ в навигацията на разговора към дълбоките води.

— Как ще обясниш пачката пари в чекмеджето в кухнята ти?

Старият човек изруга и нагласи надолу яката на избелялата си дънкова риза.

— Какво става, по дяволите? — Сойер се наведе напред и подпря лакти върху коленете си.

— Делмар Форнет — разнесе се между тях гласът на Кейд като на ядосан учител. Дел се намръщи. — Обеща ми да използваш сумата, за да оправиш кладенеца. Положението със сярата става все по-сериозно. Не казвам, че ще те убие, но всеки се сеща за Луцифер, щом влезеш в стаята.

Брат му се обърна към него.

— Я почакай. Ти си му дал онези пари?

Извитите към небето очи на Кейд бяха красноречив отговор.

— А керосинът?

— Помислих си, че мис Марта ми прави услуга — отвърна Дел и дръпна кордата нагоре.

— И защо се промъкваш в Котънблум, Мисисипи, късно през нощта? — попита Кейд.

— Ухажвам мис Леора. Не е държавна тайна. Ако не искаме да ни се случи нещо неприятно на лунна светлина, трябва да си плащаме данъците. — Зад иначе шеговитата усмивка чичо им очевидно говореше сериозно. — Животът е кратък, момчета. Пропилях твърде много години, мислейки, че не съм достатъчно добър за моята Леора. Не повтаряйте моите грешки. — След като насочи безценната мъдрост към Сойер, Дел нагласи стръвта и отново подхвана прекъснатата мелодия.

Сойер се опита да се отърси от представата за чичо си като за вечен неудачник и безотговорен човек и че на емблемата на изисканото общество не се случва нищо лошо.

— Значи, за да изясним нещата докрай, ти нямаш нищо общо със саботираното на фестивалите?

— Не, и съм много разочарован и от двама ви, задето изобщо сте допуснали, че мога да се занимавам с нещо толкова безполезно и подло.

Извиненията им бяха прекъснати, когато Делмар улови риба, която извадиха с общи усилия, оставяйки настрана тревогите около фестивала и любовния си живот. Разговорът се завъртя около риболова, лова и предстоящия футболен сезон.

Щом слънцето достигна зенита си, тримата се отправиха обратно. Дел се втурна към къщата, за да сложи улова в лед, а Сойер остана да помогне на Кейд да завърже лодката, след което двамата тръгнаха доста по-предпазливо.

— Слава богу, че чичо не е замесен — тихо подхвърли той.

— Колко сериозни според теб са нещата между него и мис Леора?

— Достатъчно, за да започнем да я наричаме леля — изгледа отстрани Кейд и се засмя.

— Винаги съм имал впечатлението, че семейство Форнет стои доста ниско в очите й.

— Те са били сгодени. Нещата са се объркали през войната и оттогава тя мрази и него, и нас заради това. А не защото бяхме луизиански блатни плъхове.

— Бяхме? — Кейд посочи с жест последователно себе си и Сойер. Двамата бяха покрити с кал и рибени люспи и миришеха на речна тиня. Но върху лицето му се появи усмивка.

Проявата на чувство за хумор и сарказъм беше най-голямата промяна, настъпила у Кейд, след като се прибра у дома. Това ги връщаше назад, към живота отпреди смъртта на родителите им. Преди борбата за оцеляване и отговорността да се стоварят върху плещите му. Едва сега Сойер разбираше и оценяваше усилията, които бе положил брат му, за да не му позволи да тръгне по неговия път.

Обви ръка около раменете му точно както направи с Тали преди малко.

— Доста дълго време нещата бяха трудни, но се справихме, нали? Благодарение на теб.

— Не, не е заради мен. Вие също работихте упорито.

— Но не колкото теб — настоя Сойер и отново го притисна силно.

Сякаш осенени от една и съща мисъл, те спряха до редицата борове и погледнаха към предишното си убежище.

— Иска ми се да докарам един багер и да зария в земята това проклето нещо — процеди Кейд.

Караваната никога не бе притеснявала Сойер така, както преследваше Кейд и Тали. Просто място, където да спят, да учат, да се хранят и дори понякога да се смеят. В сърцето и сънищата му неговият дом с люлка в задния двор се намираше на тиха уличка и майка му, която го посрещаше с домашно приготвени бисквити след училите.

— Зариването му няма да помогне. То е само купчина метал и дърво. Не е въплъщение на злото. И не пази лошите ни преживявания. Впрочем аз имам много хубави спомени от това място.

— Какви например?

— Ами, като онази вечер, когато ни свърши керосинът и трябваше да се сгушим един в друг, за да се стоплим.

— И какво му е хубавото на този спомен? Беше такъв студ, че не можахме да заспим.

— Знам — усмихна се Сойер. — Стояхме будни цяла нощ, говорихме си, играхме на думи и се смяхме. Не помниш ли?

— Точно така — отвърна Кейд и се засмя тихо. — И когато американската катерица се освободи от примката.

— Никога няма да забравя как Тали скачаше върху леглото, размяташе ракетата за тенис и крещеше като Банши[1]. — Смехът на Сойер заглъхна в тишината на следобеда и той повтори шепнешком казаното от сестра им по-рано през деня: — Единствено бъдещето има значение.

Кейд го тупна по рамото и се обърна с гръб към караваната:

— Ще се видим утре на работа, брат ми.

С думите на Тали, въртящи се в главата му отново и отново, Сойер се отби вкъщи, за да се изкъпе и преоблече, преди да отиде в магазина за продукти за зеленчукова супа. Спря до бордюра пред къщата на Регън, изключи двигателя, но не помръдна. Джипът на Монро беше изчезнал.

Ако единствено бъдещето има значение, трябва да се заеме с него, да извади главата си от пясъка и да признае собствената си вина за раздялата им. Намествайки торбата с хранителни продукти на хълбока си, той почука. И зачака. Заслони с длани очите си и надникна през стъклото. Може би го беше видяла и не искаше да му отвори. Или пък лежеше в безсъзнание някъде и се нуждаеше от помощ. Изпробва бравата. Отключено. Разбира се. Тази жена нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Вмъкна се вътре, но единственият звук, който се чуваше, беше шумоленето на амбалажната хартия в ръцете му.

— Регън? Добре ли си?

Нищо. Продължи на пръсти към вътрешността на къщата, като пътьом остави торбата върху гранитния плот в кухнята. Имаше видимост към коридора и площадката на втория етаж. Никъде не я виждаше да лежи в безпомощно състояние. Вратата на спалнята й беше леко открехната. Приближи се безшумно като дебнещ ловец и надникна, очаквайки да я свари да спи в леглото.

Завивките бяха разхвърляни, а възглавниците все още лежаха разхвърляни на пода. Шумът дойде от дясната му страна. Обърна се рязко точно в момента, в който вратата на банята се отвори и оттам се появи съвсем голата Регън.

Погледите им се срещнаха. За един момент, който му се стори цяла вечност, той остана неподвижен, поглъщайки я с очи — от мократа вълниста коса, покрай красивите гърди, тънката талия и изящната извивка на ханша, надолу по бедрата и цялата безкрайна дължина на краката до босите стъпала.

Ужасеният й вик и опитът й да издърпа чаршафа, за да се прикрие, го изтръгнаха от унеса и го накараха да изсумти и да се опита да изрече, заеквайки, някакво подобие на извинение. Завивката едва успяваше да скрие гърдите й и мястото, където краката й се съединяваха, повишавайки сексуалния фактор на сто по скалата от едно до десет.

— За бога, излез веднага!

Сойер се завъртя на пети и се върна в кухнята. Затвори очи, но продължаваше да вижда тялото й. Голото й изваяно тяло. Спомените му и бързото съвкупление предишната нощ се оказаха несправедливи към нея. Тя само беше узряла с годините.

След не повече от трийсет секунди Регън се появи от стаята си в къси панталони и тениска с логото на колежа.

— Как влезе? — попита с остър от изненада и страх глас.

— Вратата ти беше отворена. Ако алармената система работеше, това нямаше да се случи.

— Да, сигурно. Приемам, че и за това съм виновна аз.

Обвинението беше завоалирано, но премина като електрически ток право през сърцето му.

— Не исках да те изплаша. Просто се притеснявах.

— За мен? — Подозрението изкриви лицето и тона й.

— Имаше треска и едва не припадна снощи. — Той издаде част от раздразнението си, като се облегна на гранитния плот и кръстоса ръцете и глезените си.

— А, за това. Е, сега се чувствам чудесно. Треската отмина. Главоболието също. Няма нужда да оставаш.

Въпреки че наистина изглеждаше по-добре от предишната вечер, кожата й бе изгубила здравия си цвят, а погледът й се рееше унесен. Сойер не помръдна.

— Какво има в торбата?

— Арсеник — троснато отвърна той.

Тъмните й очи се стрелнаха към него. Прокрадналата се помежду им враждебност изгуби силата си от тихия й смях. Регън се приближи към него, движейки се бавно и спокойно.

— Няма да ме отровиш. По-скоро би ме хвърлил, ритаща и крещяща, в блато, пълно с алигатори.

Мъжът изсумтя презрително:

— За да изпълзиш няколко седмици по-късно, обута в ботуши от крокодилска кожа. Ти винаги оцеляваш.

Този път тя се разсмя с глас, вече съвсем близо, и леко докосна ръката му, докато надничаше в хартиената торба.

— Пиле, бульон и зеленчуци. Супа ли ще правя?

Сойер дръпна чантата обратно към себе си.

— Не. Аз ще я правя. Отивай да лягаш.

— Но…

— Слушай, жено, не ми пречи! И без това вече се чувствам достатъчно зле.

— Защо така?

По много причини, които не можеше да й признае. Във всеки случай още не.

— Мисля, че „светците“[2] играят контролен мач преди сезона.

Погледът й го изучаваше внимателно, но той устоя.

— Опасявам се, че аз си падам по „каубоите“[3] — каза тя с престорено съжаление и се отпусна на канапето.

Той си пое шумно въздух:

— Значи искаш все пак, малко или много, да наблегна на арсеника?

Смехът й отекна зад облегалката на дивана, а той се усмихна, свали висящата на метална кука тенджера и извади нож и дъска за рязане.

Докато от телевизора се носеха звуците на ча-ча-ча, въздухът се изпълни с аромата на пилешка супа с фиде. Сойер я остави да къкри на котлона. Завита с одеяло, Регън се бе изтегнала на дългата част на Г-образното канапе. Той притисна опакото на ръката си към студеното й чело. И побърза да се настани на късата страна, преди да успее да възрази или да го отблъсне.

— Диагнозата, докторе?

— Ще живееш.

Продължиха да гледат играта в приятно мълчание. Кракът й се показа изпод завивката близо до бедрото му.

— Как е стъпалото ти? Заздравя ли?

Без да обмисли предварително действията си и да й даде възможност да се отдръпне, притегли крака й в скута си. Огледа внимателно мястото, откъдето бе извадил забития трън, което все още личеше, но вече едва забележимо. Този ден ноктите й бяха лакирани в тъмнозелено.

Притисна палци към белега и започна да разтрива меката възглавничка. Регън се обърна по гръб и от гърлото й се изтръгна подобен на мъркане звук. Погледна я, но тя лежеше със затворени очи, вдигнала ръце над главата си.

Повтори движението, без да откъсва очи от лицето й. Въздишка, последвана от лека усмивка. Удоволствието й беше очевидно, затова продължи, плъзгайки длани нагоре и надолу между краката й. Тихите възбуждащи стонове го подлудяваха. Какъв ли звук щеше да издаде, ако получи достъп до цялото й тяло?

Мислите му се върнаха назад към момента, в който я видя да излиза от банята. Видението го насърчи и без да престава да я наблюдава, премести ръцете си към стройните й бедра, повличайки одеялото нагоре. Бяха гладки и нежни. Ръката й инстинктивно закри затворените очи, дишането й се ускори, въздухът излизаше със свистене между разтворените й устни.

Наведе се да целуне коляното й, докато пръстите му галеха деликатната кожа отдолу. По лицето й изби червенина. Настройвайки се от реакцията на тялото й, той се приближи и коленете й се разтвориха, сякаш двамата бяха партньори в танц.

Сойер дръпна одеялото и го захвърли на пода, като в същото време се настани между краката й, подпирайки се с ръце от двете страни на главата й.

— Регън — прошепна той. — Може ли да те целуна? — След последния път чувстваше нужда да я попита, тъй като не искаше просто да влезе в нея.

Ресниците й се повдигнаха и изпод тях го погледнаха очи, толкова замаяни, колкото в нощта, преди да я повали треската.

— Да.

Устните им се докоснаха в нежна ласка. Неутолимият копнеж по тази жена кипеше някъде в подсъзнанието му, потискан от желанието да се грижи за нея, но когато езикът й облиза долната му устна, той се отдаде на първичните си инстинкти, впи жадно уста в нейната, приковавайки я с тежестта си към възглавниците.

Стройните й крака се обвиха около кръста му и той се притисна леко към слабините й. Езиците им се боричкаха настъпателно и в същото време игриво. Едната й ръка се вмъкна под тениската му и погали кожата му, изтръгвайки дрезгав стон от гърдите му.

Сойер се отмести, за да плъзне ръка от коляното към ханша й, пъхайки пръсти под късите панталони до дантеления ръб на бикините. Плътно загърнатата й риза показваше само тясна ивица от корема й. Разтвори я нетърпеливо, разголвайки стегнатите, съвършени гърди.

Гледаше я като тийнейджър, сблъскващ се за първи път с женската тайнственост. Предишната нощ беше полудял. Сега щеше да действа бавно, да се наслаждава, да проучва, да оценява.

Обхвана с ръка едната й гърда и мислено прокле мазолите по дланта си. Изглежда, тя нямаше нищо против грубата му кожа, защото изви гръб в дъга. Тежестта и пълнотата отново привлякоха устните му. Втвърденото малко зърно молеше за внимание. Прекара пръст по него, преди да го подразни с език.

Регън прекара пръсти през разрошената му коса и притисна ханша си към слабините му. Възбудата прегря тялото му. Стисна силно гърдите й и се отмести така, че да може да съблече и захвърли ризата й.

Останала почти гола, тя се вкопчи в китката му. Мъжът се взираше в другото зърно, обзет от желание да му отдаде същото уважение, както на първото.

— Спри.

Единствената прошепната дума го накара да замре. Внезапно объркване постепенно изтласка отчаяното желание от лицето й. Той чакаше следващия й ход.

Тя пусна ръката му и прикри гърдите си. Приятелската закачка неусетно бе преминала в чувствена ласка, която се превърна в пълноценна любовна игра. Кожата й изпръхна и стана свръхчувствителна на местата, където се бе търкала в памучната риза или в дънките му. Дали треската се връщаше, или това беше просто страст?

Трябваше да го отблъсне, но се чувстваше добре под тежестта му. Не, повече от добре, чувстваше се невероятно. Крайно време беше да престане да се върти и люлее под него. Тялото и съзнанието й бяха стигнали до състояние на треска, оставяща я уязвима физически и емоционално. Той се взираше в нея, сякаш предусещаше осъдителна присъда — очаквана и все пак съкрушителна.

— Какво правиш? — Гласът й прозвуча суров и дрезгав.

Сойер наклони глава, опитвайки се да внесе шеговит нюанс в напрегнатата атмосфера.

— Целувам те. Не искаш ли?

Тялото й отчаяно го желаеше. То не се интересуваше дали той ще я обладае отново и ще си тръгне. Но останалата част от нея се вълнуваше. Прекалено много.

— Исках да кажа, какво правим ние, Сойер? Ако си тук, за да изживееш един оргазъм и да изчезнеш, по-добре си тръгвай. Нямам нужда от чукане.

— Кълна се, че не дойдох с намерението да… получа оргазъм. — Въпреки че изражението му остана сериозно, в тона му се прокраднаха закачливи нотки.

В нея се надигна гняв, който потуши изпепеляващото желание. Тя раздвижи бедрата си под него.

— Махни се от мен.

Той се изправи, а Регън приседна на канапето, използвайки една от възглавниците, за да прикрие гърдите си.

— Нямам представа какво правим, но съм сигурен, че не искам нещата да продължават както досега.

Жената побърза да угаси искрата надежда в думите му:

— И двамата знаем до какво ще доведе това, а то никак не е добро.

— Може би миналото не е толкова важно, колкото бъдещето.

Господи, как й се искаше да се уповава на това. Да повярва, че могат да заличат всичко и да започнат отначало. Но дори миналото да нямаше значение, винаги хвърляше сянка върху всяко бъдещо решение. Именно така се учеха хората. Старите грешки не биваше да се повтарят.

— Аз ти нямам доверие, Сойер. — Тя сведе поглед към ръба на възглавницата, докато истината за отминалото време изплува отново. — И искам да си тръгнеш.

В настъпилата напрегната тишина главата му клюмна унило. Той въздъхна тежко и се изправи.

— Ти беше болна и трябва да ти се извиня, че се възползвах от това. Отивам си. Но искам някога с теб да обсъдим проблема с доверието.

Регън остана на кушетката. Сам беше влязъл, значи сам можеше и да излезе.

— Супата е готова. Наслади й се и си почини добре — отекна гласът му от фоайето. Миг по-късно вратата се затръшна.

Тя нямаше сили дори да заплаче. Отпусна се отново на дивана, зави се с одеялото и заспа.

Бележки

[1] В ирландската легенда женски дух, чийто плач предупреждава за смърт в къщата. — Б.пр.

[2] Жаргонно наименование на популярен бейзболен отбор. — Б.пр.

[3] Жаргонно наименование на популярен бейзболен отбор. — Б.пр.