Лора Трентъм
Докато не те целунах (12)

Глава десета

Сойер нагласи вратовръзката в синьо и сребристо и приглади сивото сако. След като напоследък прекарваше дните си предимно в работен гащеризон, беше забравил колко пристягащи могат да бъдат официалните дрехи. Имаше чувството, че е облечен в костюм. Може би така беше дори по-добре, защото тази вечер му се налагаше да играе роля. Трябваше да изглежда очарователен, но ненатрапчив, компетентен, без да е високомерен и безкомпромисен, но в никакъв случай негодник.

Провери телефона си за последен път. Имаше среща с Тери Лоуи, вицепрезидент на „Иновации за корабни двигатели“. От нерви преди последното изпитание стомахът му се свиваше неприятно. Това беше изпит. Ако се провали, Кейд и Ричард можеха да преосмислят намерението си да го направят съдружник.

Изтегна се в кожен фотьойл до входа на кънтри клуба на Котънблум и забарабани с пръсти по страничните облегалки. През вратата влетя жена с тъмна коса, стегната в тежък кок. Носеше плътно прилепнала тъмносиня пола, високи токове и изглеждаше в средата на трийсетте си години. Привлекателна по някакъв неин, натрапчив начин. Въпреки че Регън също предпочиташе поли и рокли, уникалният й стил, русата й коса с ягодов оттенък и честото й изчервяване оставяха впечатлението за едва сдържана страст. Сякаш нямаше нищо против като малка мръсница да полудува с момче от провинцията в тъмен килер или в запустяла беседка. Нямаше представа кой провокира целувката в склада, но със сигурност пръв я докосна в парка. Просто не можа да се въздържи. Господ му е свидетел, че откакто в началото на лятото се търкаляха в тревата, не можеше да изхвърли усещането за нея от главата си. Безмълвно си нареди да се стегне. Мислите за нея ставаха все по-чести и разсейващи. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата вечер.

Сойер погледна покрай предизвикателната жена към входа и си пожела Лоуи да се появи скоро. Очакването усилваше безпокойството му. Дори не забеляза, че непознатата се приближи и спря почти до него.

— Извинете… — Гласът й беше едновременно рязък и дрезгав. — Вие ли сте мистър Форнет?

Той се изправи.

— Да.

Жената протегна ръка с лакирани в яркорозово нокти.

— Аз съм Тери Лоуи от „Корабни двигатели“.

Успя да се усмихне въпреки първоначалния шок и стисна силно дланта й.

— Мис Лоуи. Приятно ми е да се запознаем. Харесва ли ви Котънблум?

— Очарователен, но прекалено горещ — засмя се гърлено тя.

Няколко души се обърнаха към тях.

— Есента е най-красивият сезон с най-приятна температура. — Посочи с жест към вратата на ресторанта. Не членуваше в клуба, но срещу добра сума се допускаха и външни посетители. И докато при Руфъс съвсем наскоро бяха заменили хартиените салфетки с текстилни, единствено тук от двете страни на реката предлагаха изискана храна.

Сервитьорът ги отведе до маса с изглед към голф игрището и залеза, създавайки им усещането, че са на интимна, а не на делова среща. Всъщност повечето сепарета бяха заети от двойки, някои семейни, други не. По навик дръпна стола за мис Лоуи и й помогна да се настани.

Тя се усмихна, докато Сойер заобикаляше масата, за да седне срещу нея.

— Благодаря, мистър Форнет. Предполагам, че всичко, което се говори за южняшкото кавалерство, е истина. — Плод на въображението му ли беше флиртът в гласа й и възхищението в очите й?

— Майка ми положи много усилия да научи мен и брат ми на основните правила. Да отваряме вратите, да отстъпваме мястото си на дамите, никога да не крадем целувка на първа среща. — Идваше му да си отхапе езика. Защо каза последното?

Жената скръсти ръце върху менюто.

— Трябва да отбележа, че не изглеждахте много изненадан, че съм жена. Което означава, че или сте направили някои проучвания, или умеете съвършено да владеете реакциите си, което несъмнено ще направи преговорите ни особено интересни.

Наистина можеше да се задълбочи повече в биографията й, но не го направи. Не че щеше да си го признае. След като вече заговори за сделката, значи се интересуваше от работата им и му намекваше да се придържа към темата. Долови тигър зад небрежното й игриво поведение. Разпери ръце, повдигна рамене и влезе в нейния тон:

— Предпочитам да съм подготвен.

— Аз също. — Едната прекалено изтънена вежда се повдигна леко. — Брат ви наскоро се установи в града, нали?

— Да. Но сервизът ни всъщност не се намира в Котънблум, Мисисипи, а в енорията Котънблум, Луизиана.

— Разбирам — изрече го, очевидно без каквато и да била представа за ситуацията. — Впрочем какво точно означава това?

Почувствал се в свои води, Сойер извади телефона си, изтегли картата и буквално й обясни разпределението на земята. Повечето външни хора не бяха наясно, че Луизиана е разделена на енории, а не на окръзи. Разясни й своята роля като енорийски настоятел на цялата енория, а не само на неговата част от Котънблум.

Докато отпиваха от скъпото бяло вино, препоръчано му специално от Ричард, Сойер я развличаше с различни истории за съперничество, семейни вражди, дори любовни драми в стила на Ромео и Жулиета. Когато приключи и тя му зададе всичките си въпроси, беше изминал повече от половин час и атмосферата помежду им стана спокойна и приятелска. Дори минаха на малки имена.

В една от паузите направиха поръчката си. Сервитьорът изпразни бутилка вино в чашите им и обеща още една с храната. Сойер се облегна на стола и се зачуди дали веднага да подхване въпроса за двигателите, или да го направи след вечерята.

— Значи си израснал на луизианския бряг на реката. — Жената прекара пръст с яркорозов нокът по ръба на чашата и кристалът издаде тих звук. Той кимна. — Случвало ли ти се е да дойдеш тук и да се опиташ да ухажваш момиче от Мисисипи?

Сойер отпи прекалено голяма глътка от виното и се закашля.

Тери се изтегна назад и дългите й кръстосани крака докоснаха неговите.

— Приемам това за „да“.

Отвори уста да отрече, но в този момент някакъв червеникав отблясък до вратата привлече погледа му. Регън се провираше между масите и приближаваше неумолимо към тях. Все още не го бе забелязала.

Остра болка скова челюстта му от неволно стиснатите зъби. Тя не беше сама. Андрю Таруотър-младши притискаше ръка към долния край на изящния й гръб и я следваше достатъчно близо, за да може да шепне в ухото й. Русата му коса блестеше под ярките лъчи на залязващото слънце. Изглеждаше като стара реклама на „Копертон“^[1]. Същите красиви, сияещи усмивки.

Сойер не можеше да определи дали неприязънта му към този мъж се дължеше на обидата на Кейд или на цялостното му лъскаво излъчване. Той беше златното момче на Мисисипи, което получаваше всичко наготово и без колебание се превърна в преуспяващ, много търсен адвокат. Нямаше представа, че се навърта около Регън, но му се струваше съвсем логично. След като Монро го изостави заради брат му, защо да не опита да хване най-добрата й приятелка? Регън също бе успяла жена, а на предизвикателната си червена рокля трябваше да сложи знак за опасност от пожар.

Масите им се оказаха на пет-шест метра една от друга. Андрю се държеше точно като на среща, издърпа стола и се наведе да й каже нещо. Вероятно негодникът дори докосна ухото й с рибешките си устни. Смехът й се извиси над тихото бръмчене на разговорите и приятната музика на пианото и сякаш го сграбчи за вратовръзката и я стегна около врата му.

Тери покри с длан ръката му, карайки го да осъзнае, че пръстите му неволно се опитват да пробият дупка в повърхността на масата.

— Наред ли е всичко, Сойер? Изглеждаш зле.

Регън избра точно този момент да се огледа наоколо. Остатъчната усмивка, изкривила устните й, след като Андрю прошепна някаква глупост в ухото й, премина в гневна тънка линия. Погледът й улови всичко, в това число ръката на Тери върху неговата. Той не помръдна. Нека си мисли, че се среща с друга жена. В крайна сметка тя не му спомена нито дума за това, че излиза с Таруотър.

Две горещи като грях целувки все пак не означаваха, че не трябва да се виждат с другиго. В никакъв случай. Пътищата им се пресичаха толкова често единствено заради фестивалите. Просто допусна грешката да се размекне и да се отдаде на сантименталност, след като тя засади цветята в градината, и сега се чувстваше като глупак. Неприятно усещане присви стомаха му.

Насили се да се усмихне, издърпа ръката си и я пъхна под крака си.

— Не, добре съм.

Тери му отвърна с половинчата усмивка, но го изгледа подозрително. Жената беше изключително наблюдателна, затова се налагаше да се стегне. За щастие, сервитьорът донесе храната и втората бутилка вино. Сойер си бе поръчал пържола, а Тери, решена да опита местната кухня, се спря на раци с гарнитура от варена царевица. Докато режеше месото, част от първичната му неудовлетвореност, която не искаше да си обясни, постепенно се уталожи.

— Кажи ми нещо за местната икономика.

Благодарен за разсейването, той й разказа за обикновените работници, лова на раци и рибната индустрия. Изгуби нишката на мисълта си на два пъти. Веднъж, когато Регън се наведе напред над ръцете си и изложи на показ горната извивка на гърдите си над острото деколте на роклята си, и после, след като познатият й смях привлече погледа му, за да я види как отмята назад глава, а трептящият пламък на свещта освети бледата кожа на шията й.

Тери си възвърна вниманието му, като отмести чинията, в която беше останала само половината от гарнитурата. Той нямаше представа какво бе говорил, но се надяваше да е използвал завършени изречения.

— Беше много вкусно, но не мога да хапна нищо повече.

Тъй като през последните няколко минути само бодеше с вилицата печения картоф, Сойер също бутна своята настрана. Атмосферата се промени по някакъв неосезаем начин, който го накара да се съвземе. Това беше всичко.

— Прегледах отново предложението ви и трябва да призная, че съм впечатлена.

— Достатъчно, за да лицензирате проекта?

— Нека да не избързваме, Сойер. — Жената се наведе напред и в дрезгавия й глас се прокраднаха сексуалните нотки, характерни за Катлийн Търнър^[2]. — Искам да обсъдим някои промени. Както и уникалността на конструкцията.

— Претендирате за изключителни права върху проекта? — Той мислено отбеляза точка в тяхна полза. Това щеше да вдигне цената многократно.

— Ние не искаме да лицензираме този двигател. Възнамеряваме да го откупим.

Той не й каза веднага „не“, въпреки че точно такъв щеше да бъде окончателният му отговор.

— Нашата компания не продава проектите си, а само ги патентова.

— Досега. — Тери се облегна назад, отпи глътка от виното и му изпрати над ръба на чашата си поглед, който можеше да определи единствено като огнен. Стъпалото й се плъзна по глезена му. Той се отмести. — Всяко нещо си има цена.

— Не, не всяко. — Искаше да й каже още нещо, но Регън привлече погледа му за милионен път тази вечер.

Беше се изправила и подпряна с една ръка на масата, нагласяше високия червен ток, който на нея изглеждаше абсурдно секси. От леко разтвореното й деколте дори от разстояние се виждаше черна дантелена презрамка. Естествено, Андрю Таруотър се бе вторачил в нея с жадно, похотливо, просташко изражение на лицето. Само няколко сантиметра по-близо и би могъл да зарови нос в пазвата й.

Впрочем кога Регън се бе сдобила с такъв бюст? Доколкото си спомняше, а можеше да си ги представи с най-дребните подробности, гърдите й бяха малки, но стегнати и надарени с най-красивите розови зърна. С една дума съвършени.

Гласът на Тери се извиси въпросително, но думите прозвучаха изопачено и фалшиво. Обърна се към нея и измърмори нещо, което можеше да се тълкува едновременно като съгласие или отказ, с което окончателно я обърка.

Надигна се от мястото си и хвърли салфетката си на масата.

— Би ли ме извинила за момент? Няма да се бавя.

— Разбира се — насмешливо повдигна вежди жената.

Вероятно си мислеше, че трябва да обсъди нещо с Кейд и Ричард. И нямаше да сгреши много. Но точно в този момент мислите му бяха изцяло обсебени от поклащащите се бедра, които му се изплъзваха завинаги.

 

 

В тоалетната Регън отметна косата си с треперещи пръсти и огледа внимателно отражението си в огледалото. Невъзможно й беше да се съсредоточи върху предложението на Андрю, докато през няколко маси Сойер седеше с най-красивата и изискана жена, която някога бе виждала.

Не че имаше някакво значение с кого се среща той. Това не я интересуваше от десетина години. И със сигурност й беше безразлично, когато влезе в стаята в общежитието и завари гола жена в леглото му.

Гневът и болката от предишното му предателство, утихнали в светлината на колебливото им партньорство и непозволената похот, стегнаха сърцето й като в окови. Сойер Форнет си оставаше все същият, но тя се беше променила. Вече нямаше нищо общо с влюбеното момиче, което го смяташе за по-различен от всички останали момчета. Специален. Заслужаващ доверие.

Никога повече не допусна тази грешка. Нито един мъж не заслужаваше да страда заради него. Тогава защо засади онези цветя и го целуна… отново? Вероятно той вече чувстваше превъзходство над нея след сантименталната й постъпка. Дотук с приятелските жестове и определено — без повече целувки. Станалото вече два пъти нямаше да се случи за трети.

Имаше нужда да се разсее, затова можеше дискретно да обсъди с Андрю избора на тапицерия, цветова гама и твърда дървесина. Обновяването на канторите на „Таруотър и Таруотър“ се очертаваше като голям проект, който можеше да използва за реклама, ако всичко тръгнеше добре.

Пое си въздух, издиша, протегна напред шия, сложи ръка на изпъкналия си хълбок и се усмихна. Това нямаше да й спечели титлата „Мис Привлекателност“, но щеше да свърши работа. Чувствайки се по-малко разочарована, отвори вратата на тоалетната.

Нечия длан се обви около китката й и я дръпна. Сойер Форнет я поведе по коридора. Изненадата я правеше покорна. Откъм кухнята се чуваха подвиквания с поредните поръчки и тропане на чинии. Той продължи надолу и зави зад ъгъла, където тясното фоайе свършваше в гардероба на чистачката. Очите му проблясваха, устата му беше изкривена в недоволна гримаса.

— Какво, по дяволите…?

— Ти защо…?

Заговориха един през друг и млъкнаха едновременно.

— Защо ме доведе тук? — Тя скръсти ръце пред гърдите си и след като не й отговори веднага, повтори като своенравна третокласничка: — Хмм? Хмм?

— Според мен трябва да си наясно, че се разголваш пред целия проклет ресторант — изръмжа Сойер и размаха пръст пред бюста й.

Тя неволно прикри с ръка острото деколте на плътно прилепналата рокля. Подплънките се бяха разместили, но когато се бе огледала в голямото огледало вкъщи, реши, че естествените й гърди не са комплимент за красивата дреха.

— Не е вярно.

— Носиш черен дантелен сутиен. Така ли е?

Мили боже, той беше прав. И го е видял през четири маси. Задъха се и притисна пръсти към устата си. Дали деколтето й не беше причината за разсеяността на Андрю и необичайното му фамилиарно поведение?

Отстъпи назад и се облегна на студената бетонова стена. Той я последва и стовари тежките си длани върху раменете й.

— Ти сериозно ли излизаш с този глупак?

— Излизам… — Вместо като въпрос, шокът я накара да произнесе думата като потвърждение.

— О, по дяволите, Регън! Той е змия. Знаеш, че баща му защитава Сам Ландри. А и нямаше ли връзка с Монро за известно време? Какво стана с обета на момичетата?

— Никога не е ходил с нея.

— Даже и така да е, видях как те гледа и повярвай ми, не беше никак красиво.

Изисканият, гладко говорещ, облечен в костюм Сойер сякаш беше подменен с грубоват прост работник. Опасността приближаваше. Тялото й реагира така, както най-малко й се искаше. Зърната й се втвърдиха под дантеления сутиен, а гърбът й се изви в дъга. Господи, нямаше никакъв контрол над първичния повик. Толкова унизително.

— Какво лошо има в това, че ме е гледал? — Отбранителните нотки в гласа й нямаха нищо общо със смисъла на въпросите му, още по-малко можеха да прикрият физическия й отклик.

— Този мъж май искаше да зарови лицето си… — Погледът му се плъзна надолу и се задържа. — … ей тук, и то пред всички посетители на ресторанта. Той те желае за десерт.

— И какво? Това не означава, че фигурирам в менюто. — Направи кратка пауза за по-голям ефект. — Поне засега.

Той удари с длан по стената.

— Вие с Таруотър изчукахте ли се, след като не можа да получиш достатъчно от мен снощи?

Въпреки че в много отношения въпросът му я обиждаше, вълна от задоволство се разля в кръвта й и се вля направо в сърцето й, карайки го да забие по-бързо.

— Това не е твоя работа, нали? Впрочем вие с Круела де Вил май си прекарвате доста приятно. Ти… — Не можеше да се насили да изрече вулгарната дума. Мисълта за Сойер и онази жена заседна като трън в гърдите й. — Водиш ли я у вас?

Сравнението с Круела де Вил беше дребнаво и невярно, с изключение на строго подстриганата й лъскава черна коса и огненото зловещо излъчване. Жената, която в момента го чакаше, вероятно беше чудесна. Но това по никакъв начин не намали желанието й да я изхвърли навън, когато видя пръстите й с яркорозови нокти върху ръката на Сойер. Но Регън имаше добра школовка. Във всеки случай като кмет си бе създала имиджа на хладнокръвна жена, умееща да владее емоциите си.

Само няколко сантиметра ги деляха един от друг. Можеше да го притегли към себе си или да го остави да я притисне до стената, както беше направил в килера. Погледът му не се отделяше от нея, сякаш търсеше отговори. Емоционални пукнатини, плашещи със своята настойчивост, набраздиха маската, застинала върху лицето му. Безсилие, гняв, копнеж. Или пък тя просто проектираше собственото си изобилие от чувства върху него?

Атмосферата около тях стана буреносна, наситена със знамения. Трясък на поднос с чинии зад ъгъла ги раздели като мълния. Той отстъпи назад, прекара пръсти през косата си и погледна часовника си. Изруга тихо към нея, отдалечи се и изчезна от погледа й за по-малко от две секунди.

Уау! Не разбираше нито какво точно се случи, нито какво означаваше, ако изобщо имаше някакво значение. Без часовник или телефона си нямаше представа колко време беше изминало. Две минути? Час? Колко дълго бяха стояли един до друг, без да се докоснат?

Заобиколи купчината разбити чинии и работниците в бяло, заети с разчистването им, и тръгна към залата, но погледът й бе прикован към Сойер, който се бе върнал на масата при своята дама. Не изглеждаше да усеща по същия начин пулса на остатъчната енергия от срещата им в коридора, защото цялото му внимание беше насочено към непознатата срещу него.

Регън се присъедини към Андрю и скришом погледна телефона си. Дванайсет минути. Почувства се объркана, сякаш беше преминала през дълбока черна дупка и изплюта малко по-късно. Какво обсъждаха с младия Таруотър?

— Извинявай. Срещнах някого, когото познавам.

— Няма проблем. Знам, че вие, жените, обожавате да клюкарствате в тоалетните. Затова винаги ходите по две, нали?

Регън отговори с едно неопределено „хмм“ на подигравателната му забележка и хищническата му усмивка. Дали трябваше да благодари на Сойер, че й отвори очите, или съдеше несправедливо Андрю?

— И така, ще успея ли да те уговоря за бамбуковите настилки?

— Струва ми се, че можеш да ме убедиш в каквото пожелаеш.

Не, думите определено бяха изречени с тон, събуждащ неприлични помисли. Тя прекара пръст по устата си, обмисляйки следващия си ход. Мъжът сведе очи и облиза устни, сякаш наистина гледаше на нея като на десерт.

Регън намести горната част на роклята си и погледът му се плъзна още по-надолу.

— Андрю, беше ми много приятно да обсъдим от какво точно се нуждаеш. Имам предвид кантората ви, естествено. Относно подовите настилки, осветлението и всичко останало. — Говореше нервно и припряно и за да се успокои, си пое бавно въздух, преди да продължи: — Но денят беше дълъг, а аз имам още много работа по фестивала и кварталното празненство утре. Ще си разделим ли сметката?

— Вече се погрижих за нея. — Той се изправи и тя го последва към изхода. Ръката му докосна гърба й малко по-ниско, отколкото позволяваше приличието. — Вечерта едва започва.

Регън се препъна, без да знае какво да отговори. Дали неволно не го бе оставила с погрешно впечатление? Познаваха се още от началното училище. Не си помисли нищо подобно, когато я покани на вечеря да поговорят по работа.

Хвърли през рамо последен поглед към Сойер, но той беше изцяло погълнат от непознатата жена. От другата й страна стоеше Андрю. Може би трябваше да преосмисли приятелските им отношения. Да погледне на него по друг начин сега, когато показа явен интерес към нея. Защо не?

И двамата не бяха обвързани. Той изглеждаше привлекателен по някакъв лекомислен начин. Преуспял и влиятелен. Възхищаваше му се за това. Родителите му бяха катерещи се по социалната стълбица паразити, но същото можеше да се каже и за нейните. Дори само мисълта, че семейство Ловел можеше да се изравни със семейство Таруотър чрез брак, би изпратила майка й в болница от щастие. Но бързо щеше да се съвземе, за да се захване с подготовката на сватбата.

Рискуваше да се изсмее на подобен абсурд. Въпреки че се прибра в Котънблум след колежа, тя свърна от познатия път, изпълнена с по-високи очаквания. Майка й беше поразена, когато се кандидатира за кмет и изпадна в ужас, след като спечели изборите.

Малкият й червен фолксваген стоеше като плевел сред цветната градина от беемвета и мерцедеси. Той беше паркирал до нея и двамата застанаха между колите си.

— Благодаря ти за вечерята, Андрю. Другата седмица ще се наложи да се отбия до кантората ти, за да взема някои мерки, преди да разработя няколко предложения. Ще поддържаме връзка — каза тя и протегна ръка.

Той се поколеба, но плесна длан в нейната. Вместо да я разтърси, я притисна между своите.

— Предполагам, не проявяваш интерес за едно среднощно питие у нас?

Сойер излезе от клуба, прегърнал непознатата през раменете. Огромният му черен джип беше паркиран в края на редицата. Поведе жената към него и й помогна да се настани на пътническата седалка. По някаква причина малко… е, много й се доплака. От гърлото й се изтръгна нещо средно между сумтене и ридание.

— Това „да“ ли означава? — стисна пръстите й Андрю.

— Не тази вечер. Аз… съжалявам. — Гласът й беше нисък и дрезгав, но успя да се усмихне, както винаги. И част от нея наистина съжаляваше. Андрю беше лесният избор. Този, който щеше да направи щастливи всички, освен нея. Издърпа дланта си и пипнешком отвори вратата на фолксвагена. Вътре беше тъмно, но тихо и спокойно. Остави Андрю да стои подпрян на бронята на колата си с пъхнати в джобовете ръце и усмивката й угасна в нищото.

Чувстваше се уморена да е постоянно на фронтовата линия. Изтощена да се преструва, че е щастлива, способна и самоуверена, когато дълбоко в себе си оставаше същото онова покрусено девойче, което беше, след като Сойер разби сърцето й.