Рут Уеър
Игра на лъжи (9)

— Значи вече не пиеш? — пита Кейт, докато пълни отново моята чаша, както и своята. На лицето й, осветено от лампата, когато задава въпроса на Фатима, е изписано въпросително изражение и веждите й са сбърчени, не точно намръщено, а някак питащо. — Ама… съвсем?

Фатима кима и бута чинията си.

— Съвсем. Това е част от сделката, нали така. — Тя забелва очи, възмутена от собствената си формулировка.

— Липсва ли ти? — питам. — Пиенето, имам предвид.

Фатима отпива от лимонадата, която си е донесла от колата, после свива рамене.

— Честно? Всъщност не. Искам да кажа, да, спомням си колко забавно беше понякога, вкуса на джин с тоник и така нататък. Но не е като да…

Тя млъква. Мисля, че знам какво се кани да каже. Алкохолът не е някаква безподобна благословия. Може би без него нямаше да направим някои от грешките, които бяхме допуснали.

— Чувствам се щастлива и така — казва тя накрая. — Добре ми е. И така ми е по-лесно в някои отношения. Сещате се… като шофирам… като съм бременна. Не е чак толкова сложно да спреш.

Отпивам от червеното вино, загледана в отблясъците от светлината на лампите, които висят от тавана. Мисля си, че Фрея спи точно над главите ни и алкохолът преминава от кръвта ми в млякото.

— Аз гледам да спазвам мярка — подхвърлям. — Заради Фрея. Т.е. пия чаша-две, но не повече. Докато не спра да кърмя. Но няма да лъжа, беше ми много трудно да не пия нищо девет месеца. Единственото нещо, което ме крепеше, беше мисълта за бутилката совиньон блан в хладилника, която си пазех за след раждането.

— Девет месеца. — Кейт замислено върти виното в чашата си. — Минали са години, откакто не съм изкарвала дори и девет дни без пиене. Но ти вече не пушиш, нали Айза? Това е голямо постижение.

Усмихвам се.

— Да, спрях ги, когато се запознах с Оуен, и оттогава не съм пушила. Но толкова от мен, не мога да се справя с това да отрежа повече от един порок наведнъж. Ти си късметлийка, че никога не си пушила — добавям, обърната към Фатима.

Тя се смее.

— Това е полезно, наистина, по-лесно ми е да поучавам пациентите си за вредата от тютюнопушенето. Последното нещо, което ти трябва, е семейният ти лекар да ти казва да спреш цигарите, когато самият той вони на фасове. Али обаче все още запалва от време на време. Мисли си, че не знам, но разбира се, аз съм наясно.

— Не ти ли се иска да му кажеш нещо? — питам, мислейки си за Оуен.

Фатима свива рамене.

— Това си лежи на неговата съвест. Бих се ядосала зверски, ако пушеше пред децата, но иначе си е между него и Аллах какво ще прави с тялото си.

— Това е толкова… — започва Кейт, после се засмива. — Извинявай, не искам да прозвуча странно. Просто не мога да го проумея. Ти си същата Фатима като едно време, обаче… — Тя махва с ръка към хиджаба. Фатима го е свалила от главата си, но сега шалът е на раменете й, като напомняне колко са се променили нещата. — Не ме разбирай погрешно, това е страхотно. Просто ще ми трябва известно време да… свикна с положението. Също като с Айза и Фрея всъщност. — Тя ми се усмихва и виждам фините бръчици в ъглите на устата й. — Беше толкова странно, когато се появи на гарата с това малко човече. И като те гледам как я успокояваш, как бършеш лицето й, как сменяш памперса й, сякаш си го правила цял живот… Трудно ми е да си спомня, че си майка, когато седиш тук, на същия стол, на който сядаше винаги. Изглеждаш съвсем същата, сякаш нищо не се е променило, обаче…

Обаче всичко се е променило.

 

 

Станало е единайсет, когато Фатима поглежда часовника си и бута стола си назад. Говорихме и говорихме, за всичко — от пациентите на Фатима до селските клюки и работата на Оуен, но през цялото време заобикаляхме неизречения въпрос — защо Кейт ни беше повикала така спешно?

— Ще си лягам — обявява тя. — Може ли да ползвам банята?

— Разбира се — отвръща Кейт, без да вдигне глава. Тя си свива цигара, тънките й кафяви пръсти наместват и оформят тютюна с тренирано умели движения. Вдига я към устните си, облизва хартията и после поставя готовата цигара на масата.

— И аз ще спя в стаята в дъното или…?

— Извинявай, трябваше да ти покажа. — Кейт клати глава, недоволна от себе си. — Не, Теа ще спи в спалнята долу, а теб те сложих в моята стая. Аз вече спя на последния етаж.

Фатима кима и се отправя към банята, оставяйки ни сами с Кейт. Гледам как Кейт взема цигарата и потупва края й по масата.

— Не ми пречиш — казвам, знаейки, че се въздържа заради мен, но тя клати глава.

— Не е честно, ще изляза на кея.

— Ще дойда с теб. — Тя отваря продънената дървена врата, която води към кея от страната на реката, и двете излизаме заедно в топлата нощ.

Тъмно е, а над устието грее красива луна. Кейт отива до левия край на кея, този, който гледа нагоре към реката, към селото Солтън. За момент не разбирам защо, после проумявам. Другият край на кея, този, който нямаше парапет, където обичахме да седим, провесили крака във водата по време на прилив, е потопен напълно. Кейт забелязва погледа ми и свива рамене примирено.

— Така става, когато дойде приливът. — Тя поглежда часовника си. — Това е най-високото ниво, скоро ще почне да се оттегля.

— Но… но, Кейт, нямах представа, че положението е толкова зле. Това ли имаше предвид, като каза, че цялото място потъва?

Тя кима, пали цигарата с голямата си запалка „Бик“ и всмуква дълбоко.

— Но това е сериозно. Т.е. то наистина потъва.

— Знам — казва Кейт с равен тон и издухва дълъг облак дим в нощта. Усещам как желанието се надига вътре в мен. Почти усещам вкуса на дима. — Но какво може да се направи? — пита тя реторично, без да вади цигарата от ъгълчето на устата си.

Вече не издържам. Чакането.

— Дай да си дръпна.

— Какво? — Кейт се обръща да ме погледне, лицето й остава в сянка. — Айза, не. Стига, нали си ги спряла!

— Знаеш много добре, че няма бивши пушачи, само такива, които не са пушили от известно време — казвам, без да се замисля, и после осъзнавам какво съм изрекла и кого цитирам, при което сякаш в сърцето ми се забива нож. Все още си мисля за него, дори след всички тези години, колко ли по-тежко й е на Кейт?

— О, боже! — смотолевям, протягайки ръка. — Съжалявам, аз…

— Няма нищо — успокоява ме тя, макар че вече не се усмихва и линиите около устата й изведнъж са станали по-дълбоки отпреди. Ново продължително дръпване от цигарата, после пъха ръчно свитата цигара между протегнатите ми пръсти. — Мисля си за него постоянно. От едно допълнително напомняне няма да ме заболи повече или по-малко.

Държа цигарата, съвсем лека, между пръстите си и после с чувството, че се отпускам в гореща вана, пъхам върха между устните си и дърпам продължително, дълбоко в дробовете си. Боже, колко е хубаво…

После се случват две неща. Далече нагоре по устието по посока на моста се задават две светлини от фарове, които се полюшват над вълните. Една кола спира в края на разбития път на Кейт.

А от бебефона в джоба ми се чува тих, писукащ плач, който пронизва сърцето ми, и главата ми рязко се вдига, сякаш изтеглена от невидимото въже, което ме свързва с Фрея.

— Дай. — Кейт протяга ръка и аз бързо й връщам цигарата. Не мога да повярвам какво направих току-що. Чаша вино както и да е, но наистина ли ще отида да прегърна дъщеря си, вмирисана на цигари? Какво би казал Оуен? — Ти върви при Фрея — казва тя. — Аз ще видя кой…

Но докато търча вътре и нагоре по стълбите към стаята, където съм оставила Фрея, знам кой е. Знам точно кой е.

Теа е, идва, както е обещала. Най-после всички сме тук.

 

 

Горе на площадката почти се сблъсквам с Фатима, която тъкмо излиза от стаята си — старата стая на Кейт.

— Съжалявам — казвам задъхано. — Фрея е…

Тя се дръпва назад, пуска ме да мина и аз се втурвам към стаята в дъното на коридора, където Кейт е подредила старата дървена люлка, в която е спяла самата тя като бебе.

Това е красива стая — може би най-хубавата, освен тази, която Кейт обитава сега — съчетание от спалня и ателие, заемаща целия горен етаж на Мелницата, някогашните покои на баща й.

Когато вдигам Фрея на ръце, усещам, че е гореща и лепкава от пот. Вадя я от спалното й чувалче, осъзнавайки колко е топло в стаята. Опирам я на рамото си и опитвам да я успокоя, когато чувам някакъв шум зад себе си. Обръщам се и виждам Фатима на прага, оглежда се озадачено, чак сега забелязвам нещо, което ми беше убягнало, когато профучах покрай нея на площадката: още е напълно облечена.

— Нямаше ли да си лягаш?

Тя клати глава.

— Молех се. — Гласът й е нисък и приглушен, старае се да не стресне Фрея. — Толкова е странно, Айза, да те видя тук, в неговата стая.

— Знам. — Отпускам се на плетения стол, а Фатима пристъпва в стаята и оглежда всичко: ниските мансардни прозорци, лакирания под от тъмно дърво, изсъхналите листа, провесени от гредите на тавана, потрепващи от топлия бриз от отворения прозорец. Кейт е изнесла повечето от вещите на Люк, музикалните му плакати, купчината мръсни дрехи зад вратата, акустичната китара, подпряна на перваза на прозореца, старинния грамофон, който стоеше на пода до леглото. Но в стаята все още се усеща неговото присъствие, не мога да мисля за нея по друг начин, освен като стаята на Люк, макар че Кейт я нарече задната спалня, когато ме водеше към нея.

— Поддържате ли връзка? — пита Фатима. Клатя глава.

— Не, а ти?

— Не. — Тя присяда на ръба на леглото. — Но трябва да си се сещала за него, нали?

Не отговарям веднага, оправям тънкия плат до бузката на Фрея.

— Рядко — казвам накрая. — От време на време.

Но това е лъжа — и което е по-лошо, аз лъжа Фатима. Това беше най-важното правило в Играта на лъжи. Лъжем всички останали. Но никога не се лъжем една друга.

Мисля за всички лъжи, които съм повтаряла и повтаряла през годините, докато не се запечатаха толкова дълбоко в съзнанието ми, че ми заприличаха на истина: тръгнах си, защото се нуждаех от промяна. Не знам какво се случи с него, той просто изчезна. Не съм направила нищо нередно.

Фатима мълчи, но блесналите й очи не се отделят от мен и аз преставам да въртя нервно кичура коса между пръстите си и отпускам ръка. Когато наблюдаваш как хората лъжат толкова често, колкото ни се случваше на нас, свикваш да разпознаваш издайническите жестове на всяка. Теа си хапе ноктите. Фатима избягва да среща погледа ти. Кейт сякаш се вкаменява и става далечна и недостижима. А аз… пипам косата си, навивам я на възли около пръстите си, заплитам я в мрежа, усукана не по-малко от лъжите ни, без изобщо да забелязвам какво правя.

Толкова се стараех да превъзмогна този навик — тогава. А сега по съчувствената усмивка на Фатима отгатвам, че старата ми странност пак ме е издала.

— Това не е вярно — признавам. — Мислех си за него… много. А ти?

Тя кима.

— Разбира се.

Замълчаваме и знам, че и двете си мислим за него… за ръцете му, за дългите тънки и силни пръсти, които танцуват по струните на китарата, първо бавно, като на любовник, после по-бързо, толкова бързо, че не можеш вече да ги следиш. За очите му, променящи се като очите на тигър, за начина, по който проблясваха от медни на ярко слънце до златистокафяви на сянка. Лицето му е запечатано в паметта ми и сега го виждам толкова ясно, сякаш стои пред мен — изпъкналия римски нос, който правеше профила му толкова характерен, широката изразителна уста, гъстите вежди и начина, по който се извиваха леко нагоре в краищата, придавайки му изражение на човек, който вечно се кани да се намръщи.

Въздишам и Фрея се размърдва в дрямката си.

— Искаш ли да изляза? — пита тихо Фатима. — Ако й преча…

— Не, остани. — Фрея се унася и затваря очи, после рязко ги отваря, а крайниците й се отпускат и натежават, сигурен белег, че почти е заспала отново.

Вече е съвсем отпусната и я поставям внимателно в люлката.

Точно навреме, защото чувам долу стъпки и шум от рязко отваряне на врата, гласа на Теа, който отеква из къщата, по-силен от лая на Шадоу.

— Скъпи мои, прибрах се!

Фрея се стряска, размахва ръце настрани, но аз поставям длан върху гърдите й и очите й пак се затварят. Двете с Фатима излизаме от стаята на Люк и слизаме долу, където ни чака Теа.