Рут Уеър
Игра на лъжи (64)

Има една история, която ще разкажа на Фрея, когато порасне. Историята за един пожар, за инцидент, причинен от повредени кабели и съборена през нощта лампа.

Това е история за човека, който загуби живота си, за да я спаси, и за моята най-добра приятелка, която толкова го обичаше, че избра да загине с него.

Това е история за смелост и самоотверженост — за самоубийството на един баща и мъката на децата му.

История за надеждата — за това как трябва да продължим напред, след като непоносимото ни е сполетяло. Как да изживеем живота си пълноценно заради хората, които са жертвали своя.

Това е историята, която Теа, Фатима и аз разказахме на сержант Рен, когато отидохме в участъка. И той ни повярва, защото тя е истина.

И в същото време е лъжа.

Трите лъжем от почти двайсет години. Но сега знаем защо. Най-после знаем истината.

 

 

Минали са две седмици и ние с Фрея отново сме във влак, този път към Авимор — почти най-отдалечената точка от Солтън, до която можеш да стигнеш, без да прекосяваш Северно море.

Мисля за всички лъжи, които съм изрекла, докато влакът трака и напредва на север, а Фрея спи в ръцете ми. Мисля за онези лъжи, които отровиха живота ми и връзката ми с един добър и любящ мъж. Мисля за цената, която Кейт плати за тях, и как тези лъжи изложиха Фрея на опасност.

Може би е време да спра да лъжа. Може би… може би и трите трябва да кажем истината.

Но после поглеждам Фрея. И знам едно — никога, никога не искам тя да премине през това, което се случи на мен. Никога не искам тя да нагажда някоя история към лъжите, които е изрекла, да се опитва да си спомни какво е казала предния път, да гадае какво може да са казали приятелките й.

Никога не искам да й се налага да се оглежда през рамо, за да защити другите.

Мисля за саможертвата, която направи Амброуз за Кейт и Люк, и знам — никога няма да кажа на Фрея истината. Защото ако направя това, ще прехвърля бремето си на нея.

Мога да го направя. Можем да го направим — Фатима, Теа и аз. Можем да запазим тайните си. И знам, че те ще го направят. Ще се придържат към историята, която измислихме, шепнейки си в стаята в пансиона — смътно посочени часове и взаимно осигурени алибита. Това е последното, което можем да направим за Кейт в края на краищата.

 

 

Телефонът ми издава звук около Йорк и Фрея се размърдва в ръцете ми, но после отново заспива. Оуен е.

Как сте — успяхте ли за влака без проблеми?

Мисля си за него през цялото време, откакто потеглихме. Как ме гледаше, когато му махнах за довиждане тази сутрин и двете с Фрея потеглихме към гарата.

Спомням си как трепереха ръцете му, когато слезе от колата на паркинга пред пансиона в Солтън, как взе Фрея на ръце, сякаш бяха разделени от седмици, сякаш би преплувал океана, за да я спаси. Притисна устни към косичката й и когато вдигна глава, в очите му имаше сълзи.

Спомням си и каква светлина го озари, когато я взе на ръце за пръв път в нощта, когато тя се роди. Погледна лицето й, а после мен и в този момент осъзнах нещо, което знам и сега — че би минал през огън за нея.

Поемам си дъх и го задържам дълго време, загледана в спящото лице на Фрея. После му отговарям.

Всичко е наред. Татко ще ни посрещне в Авимор. Обичам те.

Това е лъжа, сега го знам. Но заради Фрея мога да продължа да лъжа. А може би някой ден ще успея да я превърна в истина.