Рут Уеър
Игра на лъжи (62)

Не Оуен идва да вземе Фрея и мен от болницата — още не съм му се обадила — когато, съвсем в стила на държавното здравеопазване, внезапно ни изписват в 9 сутринта, защото леглото им трябва.

Телефонът ми е изгорял в Мелницата, както и всичко останало. Дават ми да позвъня от телефона на сестрите, но още докато пръстът ми посяга да набере номера му, нещо вътре в мен негодува и решавам, че не мога да понеса разговора, който ни чака. Казвам си с неохота, че биха му трябвали часове да се измъкне от Лондон в пиковия час и да се придвижи по натоварената магистрала до нас. Но не е само това. Истината е, че снощи, когато животът на Фрея висеше на косъм пред очите ми, нещо в мен се пречупи, макар и все още да не знам какво точно.

Вместо това се обаждам на Фатима. Чакам пред педиатричното крило, завила Фрея с взето назаем одеяло, когато виждам едно такси да спира отпред и бледите лица на Фатима и Теа ме поглеждат през прозорците.

Качвам се, закопчавам Фрея в бебешкото столче, което Фатима предвидливо е осигурила, и виждам Шадоу в краката на Теа, която е отпуснала длан върху каишката му.

— Изписаха ни ужасно рано сутринта — казва Фатима през рамо от предната седалка. Под очите й има тъмни кръгове. — Запазих стая в един пансион на крайбрежния път. Мисля, че Марк Рен ще иска да останем поне докато от полицията не говорят с нас.

Кимам. Пръстите ми се сключват около бележката в джоба ми. Писмото на Амброуз.

— Още не мога да повярвам. — Лицето на Теа е бяло, пръстите й галят нервно козината на Шадоу. — Че той… Мислиш ли, че е бил той? Овцата?

Знам какво има предвид. Дали е бил Люк? Той ли е направил това, както и всичко останало? Знам, че сигурно са прекарали нощта като мен. В размишления. Догадки. В опити да отсеят истината от лъжите.

Поглеждам Фатима.

— Не знам — казвам накрая. — Не мисля.

Но спирам дотук. Защото не искам да кажа това, което мисля наистина. Не и пред шофьора на таксито. Не е Рик — не го познавам. Но сигурно е местен. И истината е, че от всички неща, които Люк е направил или не е направил, мисля, че грешим, като го подозираме за това.

Мислех, че е написал бележката, защото е мразел Кейт и е подозирал, че тя е прикрила смъртта на Амброуз. Мислех, че е искал да я изплаши и принуди да си признае. Мислех, че е искал истината да излезе наяве.

Но по-късно, когато Кейт ми каза за изнудването и парите, започнах да се чудя. Някак не ми се връзваше с Люк. Не и това хладнокръвно, пресметливо изцеждане на ресурсите й. Не можех да си представя на Люк да му пука за парите. Той по-скоро би искал да накара Кейт да плати за страданието, което му беше причинила… да, това ми се струваше като нещо, което би могъл да направи.

Сега обаче, след снощи, вече не го вярвам. Няма никакъв смисъл. Люк единствен от всички нас, освен Кейт, е знаел истината. Той е лъгал повече и от нас. Бил е част от Играта и е можел да загуби много повече от нас, ако истината беше излязла наяве. През дългата нощ в болницата имах време да помисля. Спомних си списъка с криминални прояви, който Оуен ми беше изпратил, и една дата от него изпъкна в съзнанието ми.

Не. Мисля, че някой друг е написал онази бележка.

Помня пръстите й в пощата, силни пръсти, с кръв под ноктите.

И съм сигурна, че тя е способна на това.

 

 

Когато пристигаме в пансиона, се пъхам в леглото с Фрея и двете потъваме в сън. Изплувам на повърхността часове по-късно и за момент изпитвам много странно усещане, че съм се върнала назад във времето.

Пансионът е на крайбрежния път, само на няколко километра от училището, и когато сядам и оправям намачканите си и засъхнали със солта дрехи, поглеждам през прозореца. Гледката е абсолютно същата като от Кула 2Б преди толкова години.

За секунда, макар че дъщеря ми спи до мен, пак съм на петнайсет и съм отново там — чувам крясъците на чайките, виждам странната светлина отвън до дървения перваз на прозореца, най-добрата ми приятелка е в леглото до моето.

Затварям очи, вслушвам се в звуците от миналото, спомням си себе си тогава, момичето, което бях, момичето, чиито приятелки все бяха наблизо, без грешките, които щяха да бъдат допуснати.

Щастлива съм.

И после Фрея се размърдва и проплаква и илюзията се разбива. Отново съм на трийсет и две и пак съм адвокат и майка. И действителността, която съм опитвала да прогоня цяла нощ, се стоварва тежко отгоре ми.

Кейт и Люк са мъртви.

Вземам Фрея и двете слизаме, прозявайки се, долу, където Фатима и Теа седят на слънчевата веранда с изглед към морето.

Юли е, но денят е хладен и мрачен, облаците заплашват с дъжд, тъмните им форми са със същия нюанс на сиво като козината по гърба на Шадоу. Той е свит на кълбо до краката на Теа, черният му нос е в дланта й. Той вдига глава, когато влизам, и очите му грейват за момент, после се отпуска обратно. Знам кого търси и очаква. Как да обясниш смъртта на Кейт на едно куче. Аз самата едва успявам да я проумея.

— Обадиха се от полицейския участък — казва Фатима. Вдига краката си на стола и прегръща коленете си с ръце. — Искат да отидем в четири следобед. Трябва да уточним какво ще им кажем.

— Знам. — Въздишам и търкам очи, после пускам Фрея на пода да си поиграе с някакви стари списания, оставени за гостите на пансиона. Тя къса корицата на едно от тях с весел писък и знам, че би трябвало да я спра, но съм прекалено уморена.

Седим мълчаливо дълго време и просто я наблюдаваме. Знам, без да питам останалите, че са прекарали нощта също като мен в опити да проумеят и усилия да повярват какво се е случило. Чувствам се, сякаш вчера съм имала четири крайника, а днес съм се събудила само с три.

— Тя наруши правилата — казва Теа. Гласът й е тих. — Излъга ни. Излъга нас. Само да ни беше казала истината. Не ни ли е имала доверие?

— Не е била нейна тайна, за да я разкрие — казвам. Съдя по себе си, мислейки за Оуен. За начина, по който съм го лъгала през всички тези години, предавайки собствените ни неписани правила. Защото няма правилен отговор, нали? Само размяна — едно предателство за друго. Кейт е имала избора да запази тайната на Люк или да излъже приятелките си. И е избрала да излъже. Избрала е да наруши правилата. Избрала е… преглъщам с мъка при тази мисъл. Избрала е да защити Люк. Но е избрала също да защити и нас.

— Просто не разбирам — избухва Фатима. Стиснала е юмруци върху облегалките на креслото си. — Не разбирам защо Амброуз е допуснал да се случи! Свръхдозата при орален прием действа бавно и дори и да не е разбрал веднага какво се случва, очевидно е знаел, когато е писал писмото. Можел е да повика линейка! Защо, по дяволите, е прекарал последните си мигове, казвайки на Кейт да спаси Люк, вместо да опита да спаси себе си?

— Може би не е имал избор — казва Теа. Тя се размърдва на стола си, придърпва маншетите на вълнения си пуловер над разранените пръсти. — В Мелницата нямаше телефон, не помните ли? Дори не знам дали Амброуз е имал мобилен телефон по онова време. Кейт имаше, но никога не съм виждала Амброуз с телефон.

— Или може би… — спирам.

— Какво? — настоява Теа.

— Може би за него не е било най-важното да спаси себе си. — Никой не коментира това. Фатима само хапе устната си, а Теа извръща поглед към прозореца и неспокойното море. Чудя се дали мисли за собствения си баща, питайки се дали той би направил същия избор. Някак се съмнявам в това.

Мисля си за Мери Рен и думите й при прелеза. Той би минал през огън заради онези деца.

И после си спомням нещо друго, което тя каза, и стомахът ми се присвива.

— Има нещо друго, което трябва да ви кажа. — Теа вдига глава.

— В колата питаше за овцата и тогава не можех да ти отговоря, но… — Спирам и опитвам да подредя мислите си, да обясня убеждението, което е започнало да се разпростира като сянка в съзнанието ми след онова пътуване до гарата. — Мислехме, че е дело на Люк, защото отговаряше на това, което знаехме, но смятам, че сме грешили. Той е имал да губи не по-малко от нас, ако истината беше излязла наяве. Дори повече. Пък и съм почти сигурна, че в онази нощ той е бил в ареста в Рай. — Не ме карат да обяснявам и не го правя. — Има и нещо друго. Нещо, което Кейт ми каза, когато дойдох тук сама, без вас двете.

— Изплюй камъчето — подканва ме Теа навъсено.

— Била е изнудвана — съобщавам. — Продължавало е с години. Затова е била изкормена овцата. Затова сме получили рисунките. Било е начин да ни се подскаже, че въпросната личност ще започне да изнудва и нас.

— Не! — възкликва Фатима. Лицето й е съвсем бледо на фона на тъмния шал. — Не! Как може да не ни е казала!

— Не е искала да се тревожим — казвам безпомощно. Сега изглежда безсмислено. Съжалявам, че не сме го знаели. — Но просто не изглежда като нещо, което Люк би направил. Освен това, всичко е започнало преди години, когато той е бил още във Франция.

— Тогава кой? — пита Теа.

— Мери Рен.

Следва дълго мълчание. Първо и двете седят неподвижно, после Фатима кима бавно.

— Винаги е мразела Кейт.

— Но как така? — пита Теа. Пръстите й се движат неспокойно по козината на Шадоу.

— Когато ме караше към гарата — казвам. Притискам пръсти към челото си, опитвайки да си спомня точно думите й. Главата ме боли и веселите писъци на Фрея, докато къса списанието, само влошават положението. — Мери предложи да ме закара и каза нещо… не му обърнах внимание тогава, бях прекалено шокирана от това, което каза за Кейт и Люк… но тя каза нещо и за Кейт и овцата — каза, че ръцете й са окървавени не само с овча кръв. Но откъде е знаела за овцата?

— От Марк? — предполага Фатима и Теа клати глава.

— Кейт не се обади на полицията, не помниш ли? Макар че предполагам, че фермерът може да се е обадил.

— Възможно е — съгласявам се. — Но съм почти сигурна, че Кейт му плати да си мълчи. Това беше смисълът на онези двеста лири. Но не е само това, което Мери каза, а и начинът, по който го каза. Беше… — Млъквам, защото търся думите, с които да го обясня. — Беше… лично. Злорадстваше. Сякаш беше доволна, че пилетата на Кейт си идват вкъщи да снасят. Онази бележка беше злобна. Беше пропита с омраза. Усетих същото, когато Мери изрече онези думи. Тя е написала онази бележка, сигурна съм. И мисля, че тя е изпратила онези копирани рисунки. Тя е единственият човек, който би могъл да се сдобие с адресите ни.

— Какво ще правим в такъв случай? — пита Фатима.

Теа свива рамене.

— Какво ще правим? Какво можем да направим? Нищо. Няма да кажем нищо. Не можем да кажем на Марк, нали?

— И просто ще я оставим така? Ще й позволим да ни заплашва и да се измъкне безнаказано?

— Ще продължим да лъжем — казва мрачно Теа. — Само че този път, ще го направим както трябва. Ще уеднаквим историята и ще се придържаме към нея. Ще я разкажем на всички. На полицията, на семействата ни — на всички. Трябва да ги накараме да повярват, че Амброуз се е самоубил, това е било неговото желание в края на краищата. Както и желанието на Кейт. Но ми се иска да имахме нещо, с което да подплатим историята си.

— Е… — Пъхам ръка в джоба си и го вадя — плика с името на Кейт отгоре, много стар и измачкан, а сега със следи от сол и вода.

Все още се разчита — макар и малко трудно. Мастилото се е размазало леко, но думите на Амброуз към дъщеря му не са се отмили: Продължи напред: живей, обичай, не обръщай поглед назад. И най-вече, не позволявай това да бъде напразно.

Сега обаче имам чувството, че ги отправя към нас.