Рут Уеър
Игра на лъжи (54)

Кейт е излязла, когато се връщам в Мелницата, и този път се уверявам, че е така. Каишката на Шадоу липсва от кукичката до вратата, но не оставям нищо на случайността. Проверявам всяка стая, чак до тавана. Стаята на Кейт. Стаята на Амброуз.

Вратата е отключена и когато я бутам, сърцето ми спира, защото виждам, че изглежда точно каквато беше, когато Амброуз я обитаваше, дори една четка не е преместена. Усещам присъствието му, подушвам присъствието му — смесица от терпентин, цигари и маслени бои. Дори покривалото на продънения диван е същото, както го помня, износено синьо и бяло, с избледняла флорална шарка като на порцеланов сервиз. Само че сега е разръфано по краищата и още по-избеляло.

Когато се обръщам, за да изляза, го виждам. Там, над бюрото, е листът с надписа. Никога не можеш да бъдеш бивш наркоман, ти си просто наркоман, който не си е вземал дозата от известно време.

О, Амброуз!

Гърлото ми се стяга и чувствам някаква бясна решителност, която изтрива егоистичния ми страх. Ще открия истината. И не само за да защитя себе си, но за да отмъстя за един човек, когото обичах — човек, който ми осигури подслон, утеха и състрадание в момент от живота ми, когато се нуждаех най-много от това.

Не мога да кажа, че Амброуз е бил бащата, който никога не съм имала, защото за разлика от Люк аз имах баща — просто баща, който беше потънал в скръб и болка и който водеше собствените си битки. Но Амброуз беше бащата, от когото се нуждаех в онази година — до мен, любящ и винаги готов да ме разбере.

Винаги ще го обичам за това. И мисълта за смъртта му и моята роля в нея ме кара да се гневя по начин, различен отпреди. Да се гневя достатъчно, за да пренебрегна гласовете в главата ми, които ми казват да си тръгна, да се махна, да се върна в Лондон. Да се гневя достатъчно, че да довлека Фрея отново на място, където не е напълно безопасно за нея.

 

 

Гневя се не по-малко от Люк.

След като съм проверила всяка една стая, тичам обратно долу по паянтовото стълбище и отивам право при шкафа, молейки се Кейт да не се е сетила за това и да не го е скрила, докато ме е нямало.

Не е.

Там, в чекмеджето, от което го извади едва вчера, е купът листове, стегнати с червена връзка.

Ровя из тях с разтреперани ръце, докато не намирам кафявия плик, на който пише Кейт.

Отделям го. И за пръв път от седемнайсет години, чета прощалното писмо на Амброуз Атагън.

Моя скъпа Кейт — пише с характерния виещ се почерк на Амброуз.

Толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам, че те напускам по този начин — исках да те видя как растеш, как се превръщаш в човека, който знам, че ще станеш; силна, любяща, отговорна и безкористна. Исках да държа детето ти на коляното си, както някога държах теб — и толкова ужасно съжалявам, че няма да мога да направя нищо от това. Бях глупак, че не предвидих докъде ще доведат действията ми, така че сега правя единственото, с което мога да поправя нещата. Правя го, за да не пострада никой друг.

Не вини никого другиго, сладка моя. Взех решението си и приех, че така ще намеря покой. Искам да знаеш, скъпа Кейт, че това мое решение е продиктувано от любов — бащата е длъжен да защити децата си, така че правя последното, единственото, което мога да направя, за да защитя моите. Не искам никой да живее в затвор от вина, така че продължи напред: обичай, бъди щастлива, никога не поглеждай назад. И най-вече, не позволявай това да бъде напразно.

 

Обичам те,

Татко

В гърлото ми има буца, когато спирам да чета, болката е толкова остра и силна, че едва преглъщам сълзите, които заплашват да намокрят листа.

Защото най-после, със закъснение от седемнайсет години, мисля, че разбирам.

Разбирам какво е опитал да каже Амброуз на Кейт и каква саможертва е направил. Не се вини. Правя единственото, което мога да направя, за да те защитя. Вземам това решение от любов. Не позволявай то да бъде напразно.

О, боже! О, Амброуз! Това не се връзва с нищо. Какво си направил?

Пръстите ми треперят, когато вадя телефона си и пиша есемес на Фатима и Теа.

Нужни сте ми. Моля ви, елате. Хамптънс Лий, 18:00 часа!

После пъхам писмото в джоба си и измъквам Фрея и себе си от това място възможно най-бързо. И не поглеждам назад.