Рут Уеър
Игра на лъжи (44)

В метрото на път за вкъщи фактите бушуват и се блъскат в главата ми, нареждат се и се пренареждат, сякаш ще успея да проумея всичко това, ако разбъркам тестето по друг начин.

Съучастничество в убийство. Може дори да се окажем заподозрени в убийство, ако Фатима е права.

Едновременно изгарям и умирам от студ при мисълта за клопката, в която сме попаднали. Чувствам се ядосана — повече от ядосана. Гневна. Гневна на Фатима и Теа, че не успяха да ме успокоят. Гневна на мен самата, че не съм се сетила за това по-рано. Седемнайсет години изтласквах настрани мисълта за стореното от нас в онази нощ. Седемнайсет години не мислех какво точно се беше случило, заравяйки спомените под тежестта на ежедневните грижи и планове.

Трябвало е да се сетя за това.

Трябвало е да мисля за това всеки ден, да подлагам под въпрос всеки аспект. Защото сега, когато издърпах този едничък конец, цялата тъкан на миналото започва да се разплита.

Колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм, че рисунките са се появили едва в онази сутрин, сутринта след смъртта на Амброуз. Бях говорила с госпожица Уедърби предния ден на вечеря, тя попита как е майка ми и какви са плановете ми за уикенда. Нямаше никакъв намек какво предстои, никакъв намек за искрения шок и ярост, които видяхме на лицето й на следващия ден. Да се е преструвала толкова умело — но защо? Нямаше причина училището да отлага разпита ни. Ако госпожица Уедърби беше видяла онези рисунки в петък, тя щеше да ни завлече в офиса си още същия ден.

Не, заключението е неизбежно: рисунките са се появили, след като Амброуз е бил мъртъв.

Но кой? И почти толкова важно — защо?

Някой го е изнудвал и най-после е изпълнил заканите си?

Или някой го е убил, опитвайки да осигури мотив за самоубийството му?

Или… възможно ли беше… самият Амброуз да ги е изпратил, в пристъп на угризение, преди да вземе фаталната доза.

Отхвърлям тази идея почти незабавно. Може и да не е било редно да ни рисува по този начин, от законова или морална гледна точка, може да е било злоупотреба с положение, както го определи Фатима. Може с времето той самият да е осъзнал това.

Но съм напълно убедена, че каквото и да е чувствал, не би изпратил онези рисунки на училището. Не заради собствения си срам, а защото никога не би ни подложил на публичното унижение, което последва. Никога не би подложил Кейт на това. Той беше привързан към нас, обичаше ни, сигурна съм, че наистина ни обичаше, заради Кейт и заради нас самите.

Тогава кой?

Изнудвач от селото, чул или зърнал нещо, което е решил, че може да използва?

Искам да е вярно. Защото другият вариант… другият вариант е почти немислим. Убийство.

Пък и има много по-малко хора с мотив.

Люк, не. Той загуби най-много от смъртта на Амброуз. Загуби дома си, сестра си, втория си баща. Загуби сигурността, която имаше.

Никой от хората в селото, поне аз не се сещам за някого. Може да са го изнудвали. Но не са имали причина да убият един от своите.

Кой тогава? Кой е имал достъп до рисунките, достъп до наркотиците на Амброуз и е бил в къщата преди смъртта му?

Притискам пръсти към слепоочията си, опитвайки да не мисля за това, опитвайки да не мисля за края на разговора ни — докато с Фатима и Теа вървяхме към спирката на метрото, сложили слънчевите си очила, за да се скрием от прежурящото лятно слънце.

— Слушайте, има още нещо… — каза Теа, после спря под арките на входа на станцията и вдигна пръсти към устата си.

— Престани да си хапеш ноктите — каза Фатима загрижено, не строго. — Какво? Какво има?

— Свързано е с Кейт. И Амброуз. По дяволите! — Тя прекара пръсти през късата си коса и лицето й се вкамени от напрежение. — Не, не, няма значение.

— Не можеш да започнеш да казваш нещо и после да спреш. — Протегнах ръка към нея. — Освен това очевидно те измъчва. Изплюй камъчето, каквото и да е. Ще се почувстваш по-добре. Нали знаеш какво казват — споделена мъка, половин мъка.

— Майната му. Да не би да ни е помогнало много. — Лицето й се изкриви и тя каза: — Вижте, това, което се каня да ви кажа — не че го мисля, не искам и вие да го мислите…

Тя замълча, стисна основата на носа си под слънчевите очила, а ние с Фатима мълчахме, усещайки, че само търпението ще я накара да продължи.

Накрая ни каза.

Амброуз планирал да изпрати Кейт на друго място. Незабавно. В друго училище с пансион. Казал на Теа точно предния уикенд, бил много пиян. Кейт, Фатима и аз в това време сме плували в устието, но Теа останала в Мелницата с Амброуз, той пиел червено вино, взирал се в тавана и опитвал да се примири с решението, което не искал да взима.

— Разпитваше ме за другите училища — разказа Теа. — Как било в „Солтън Хаус“ в сравнение с другите училища, където бях учила. Дали смятах, че честите смени на училището са ми навредили. Беше пиян, много пиян, и не говореше напълно свързано, но после каза нещо за връзката родител-дете и изведнъж усетих някакво ужасно присвиване в корема. Той говореше за Кейт.

Теа си пое дълбоко дъх, сякаш дори и сега мисълта я шокираше.

— Казах му: „Амброуз, не го прави. Ще разбиеш сърцето на Кейт“. Той не ми отговори веднага, но накрая каза: „Знам, но просто… не мога да позволя това да продължава. Не е редно“.

Какво не е можело да продължава? Теа го попитала, или опитала, но в това време ние сме се върнали и Амброуз само поклатил глава, взел бутилката с червено вино и се качил в ателието си. Затворил вратата, преди ние да влезем засмени и изтръсквайки водата от косите си.

И цялата тази нощ и през следващата седмица Теа гледала Кейт и се чудела дали тя знае какво планира баща й. Дали знае?

И после Амброуз умря. И всичко се разпадна.

Не мога да позволя това да продължава. Гласът на Теа, повтаряща думите на Амброуз, отеква в главата ми, докато вървя от метрото към къщи. Почти не усещам изгарящото слънце върху тила си, толкова съм потънала в мислите си.

Не е редно. Какво е имал предвид? Опитвам да си представя какво толкова лошо може да е направила Кейт, че той да обмисля да я изпрати надалече — но въображението ми не роди нищо. Той виждаше как Кейт, а и всички ние, преминаваме през онази година с поредица от грешки и глупави решения. Откривахме пиенето, наркотиците, сексуалността си. И не казваше нищо. В известен смисъл това не беше странно и той беше опитал почти всичко в миналото. Само ни наблюдаваше с любов и се стараеше да усети, ако Кейт и ние, останалите, се излагахме на опасност, но никога не ни съдеше. Единственият случай, когато си го спомням наистина ядосан, беше заради хапчето, което Кейт изпи в дискотеката.

Луда ли си? — крещеше той, заровил пръсти в къдравата си коса, така че тя щръкна като гнездо. — Знаеш ли какво причиняват тези неща на тялото ти? Какво й е на добрата стара трева, за бога?

Но дори и тогава той не я наказа, не й забрани да излиза — просто й показа, че е разочарован и загрижен. Той се тревожеше за нея, за нас. Искаше да сме добре. Клатеше глава, когато пушехме, гледаше тъжен, когато Теа се появяваше с лепенки и превръзки, скриващи странни порязвания или изгаряния. Когато го питахме, ни даваше съвети. Но нищо повече. Нямаше заклеймяване, нямаше четене на морал. Никога не ни караше да се чувстваме зле, да се срамуваме.

Обичаше ни всички. Но повече от всичко обичаше Кейт, обичта му беше толкова силна, че понякога направо ми секваше дъха. Може би се дължеше на факта, че бяха живели сами двамата толкова дълго след смъртта на майката на Кейт. Но имаше нещо специално в начина, по който я гледаше, начина, по който пъхаше косата зад ухото й, дори в начина, по който я изобразяваше в рисунките си. Сякаш опитваше… не да я улови, а да запечата най-същественото у нея, онова, което щеше да му помогне да запази нещо от нея завинаги на хартия — там, откъдето никой не можеше да му я вземе. Обожание, каквото зървах понякога у собствените ми родители, но смътно, сякаш през матирано стъкло или някъде отдалече. У Амброуз това беше пламък, който гореше силно и ярко.

Кейт беше част от него. Беше невъзможно да си представя, че е смятал да я изпрати надалече.

Какво би могло така да му тежи, че да вземе решението да се раздели с нея?

— Сигурна ли си? — попитах Теа, чувствайки се, сякаш целият ми живот е бил разтърсен и още не се е успокоил. — Наистина ли каза точно това?

И тя само кимна, а когато продължих да питам, ме прекъсна:

— Мислиш ли, че мога да не разбера правилно?

Не мога да позволя това да продължи…

Какво се е случило, Амброуз? Кейт ли е направила нещо? Или… догадките ме разкъсват… нещо друго ли се е случило? Нещо, от което Амброуз е искал да предпази Кейт? Или нещо, което той е направил?

Не знам. Не мога да отговоря на въпросите, а главата ми ще се пръсне, докато краката ми изминават разстоянието от метрото до дома.

Почти съм стигнала до нашата улица и скоро ще трябва тези мисли да отстъпят настрани, за да се превърна в половинката на Оуен и майката на Фрея.

Но въпросите ме връхлитат като птици с криле и нокти, блъскат се в мен толкова силно, че се свивам, докато ходя, навеждайки лице, сякаш мога да ги избегна, но не успявам.

Какво е направила тя? Какво е направила тя, за да заслужи да бъде изпратена надалече? И какво може да е направила, за да попречи на това?