Рут Уеър
Игра на лъжи (42)

— Чао! — викам от фоайето. — Обади ми се, ако… знаеш…

— Ще се оправим — отвръща ми Оуен от горния етаж. Вдигам поглед и го виждам в рамката на вратата с Фрея на ръце.

— Върви. Забавлявай се. Спри да се тревожиш. Мога да се погрижа за собственото си дете, нали знаеш.

Знам.

Знам, знам, но когато вратата на апартамента ни се затръшва, оставяйки ме сама на стълбището, усещам познатото стягане в гърдите, тегленето на невидимото въже между Фрея и мен, което сега се опъва, опъва…

Проверявам в чантата си за телефона… да. Ключове… тук. Портмоне… къде ми е портмонето? Търся го, когато погледът ми попада на едно писмо на рафта за пощата. Адресирано е до мен.

Вземам го с намерението да го отнеса горе и продължавам да търся портмонето си, но две неща се случват едновременно.

Първото е, че усещам издутината на портмонето ми в джоба на дънките ми. Второто… второто е, че забелязвам, че писмото е с клеймо от Солтън.

Сърцето ми започва да бие по-бързо. Ако беше от полицията, със сигурност нямаше да е с марка, а с печат за платена такса и щеше да има вид на бизнес кореспонденция — с напечатан адрес, който се вижда в прозорче на плика.

Това писмо изглежда по друг начин — кафяв плик А5, в който напипвам, че има няколко листа.

Почеркът не е на Кейт. Равни, анонимни печатни букви, съвсем различни от щедрия на завъртулки стил на Кейт.

Възможно ли е да е нещо от училището? Снимки от вечерята може би?

Поколебавам се за момент, чудейки се дали да не го оставя и да се занимавам с него, когато се върна. Но после любопитството ми надделява и пъхам пръст да разкъсам плика.

Вътре има няколко листа, три или четири може би, но изглеждат като фотокопия — рисунки, а не текст. Изтръсквам ги, търсейки нещо написано, което да обяснява какво е това и докато листите падат на пода, ми се струва, че една ръка се вкопчва в сърцето ми и го смачква. Толкова силна е болката в гърдите ми. Кръвта се оттича от лицето ми, пръстите ми стават ледени и вцепенени и за момент се чудя дали не получавам сърдечен удар — ако това са симптомите.

Сърцето ми бие неравномерно, а дишането ми е рязко и повърхностно.

Чувам някакъв шум отгоре и инстинктът ми за самосъхранение надделява. Коленича и събирам всичко с отчаяние, което дори не опитвам да прикрия.

Чак когато съм ги пъхнала обратно в плика, опитвам да осмисля това, което съм видяла. Притискам длани към лицето си. Страните ми са пламнали, усещам пулса си в стомаха. Кой ги е изпратил? Откъде знаят?

Изведнъж става по-наложително от всякога да изляза, да говоря с Фатима и Теа. С треперещи ръце натиквам плика дълбоко, дълбоко в чантата си и отварям входната врата.

Когато излизам на улицата, чувам някакъв шум над главата си. Поглеждам нагоре и виждам Оуен и Фрея да стоят до отворения прозорец в апартамента ни. Оуен държи пухкавата ръчичка на Фрея и когато ме вижда, я размахва за довиждане.

— Слава богу! — извиква той. Смее се и опитва да удържи Фрея да не се изплъзне от ръцете му. — Започвах да си мисля, че ще прекараш целия следобед на стълбището!

— Извинявай — заеквам, знаейки, че страните ми горят. — Проверявах разписанието на влаковете.

— Чао-чао, мамо — казва Оуен, но Фрея отново се накланя, ритайки с дебелите си крачета. Иска той да я пусне на пода, така че той се навежда и я оставя до краката си. — Чао, скъпа — казва, когато се изправя.

— Чао — успявам да отвърна. — До скоро.

И после побягвам, тъй като не издържам да го гледам повече.