Рут Уеър
Игра на лъжи (37)

Таксито на Рик е стигнало до асфалтовия път и дава ляв мигач, за да завие към гарата, когато Теа вдига поглед от чантата си.

— Трябва да изтегля пари. Има ли банкомат на гарата?

Рик изключва мигача, а аз въздишам. Оставих парите, които изтеглих вчера, пъхнати в една чаша на скрина, за да може Кейт да ги намери, след като съм си тръгнала. Тя отказа да й платим билетите за вечерята, но съвестта ми не позволяваше те да останат за нейна сметка. Задържах си само двайсет лири — колкото да платя на Рик и да имам дребни.

— Знаеш, че няма. Откога да има банкомат на гарата? Ще трябва да минем през пощата. За какво са ти пари точно сега? Аз ще платя таксито.

— Просто искам да имам някакви пари в брой за пътуването — отвръща Теа. — Мини през пощата, моля те, Рик.

Рик включва десния мигач и аз скръствам ръце, потискайки въздишката си.

— Имаме достатъчно време до влака. — Теа затваря чантата си и ми хвърля кос поглед. — Няма нужда да се въсиш.

— Не се въся — отвръщам сърдито, но всъщност съм навъсена и когато Рик тръгва да завива по моста към Солтън, осъзнавам защо. Не искам да се връщам там. Изобщо.

 

 

— Заминавате ли вече?

Гласът зад гърбовете ни ме кара да подскоча стреснато. Теа се е навела над банкомата и въвежда пина си, така че аз трябва да се обърна и да отговоря.

Мери Рен е. Вероятно е изскочила от някоя скрита вътрешна стаичка, защото когато влязохме в пощата, нея я нямаше.

— Мери! — слагам длан на гърдите си. — Боже, как ме стресна. Да. Днес си тръгваме за Лондон. Дойдохме… само за вечерята в училището, нали знаеш.

— Така каза — произнася бавно тя. Оглежда ме от главата до петите и за момент ме обзема обезпокоителното усещане, че не вярва и на дума от казаното от мен, че знае какви тайни крием. Тя беше от най-близките приятели на Амброуз, а чак сега се питам дали той й е казал нещо тогава, преди толкова години.

Мисля за казаното от Кейт, за слуховете, разнасящи се из селото, и се чудя каква роля е изиграла Мери във всичко това. Никога не се е случвало да съм в селската кръчма и тя да не седи край бара, гърленият й смях да не се извисява над гласовете на останалите. Тя знае всичко, което се случва в Солтън. Можела е да потуши слуховете, ако е искала, можела е да защити Кейт, можела е да каже на пияниците да си затварят устата или да се разкарат. Но не го е направила. Дори и за да защити дъщерята на човека, когото някога е наричала свой приятел.

Защо? Дали защото и тя отчасти си мисли, че Кейт е виновна?

— Смешно е, че идвате точно сега — казва Мери Рен. Тя кима към купчината вестници, от които още се вижда същата снимка.

— Смешно? — Гласът ми трепери леко от нерви. — В какъв смисъл?

— Исках да кажа, че вечерята съвпадна с това откритие… — Лицето й е непроницаемо, безразлично. — Покрай слуховете и всичко останало. Сигурно е било трудно за Кейт да види всички онези хора, чудейки се…

Преглъщам. Не знам какво да кажа.

— Чудейки се?

— Съвсем естествено е, не мислиш ли? Да… се правят догадки. Аз самата никога не успях да го проумея.

— Кое? — пита Теа. Тя се обръща и пъха портфейла в джоба на дънките си. — Какво се опитваш да кажеш? — Говори войнствено и искам да й кажа да се успокои, защото не това е начинът да се говори с Мери Рен. Тя очаква да види покорство, уважение.

— Идеята, че Амброуз просто… изчезна — казва Мери. Тя поглежда Теа, тесните й дънки, голите гърди, които почти се виждат под тънкия потник. — Каквито и недостатъци да е имал, той обичаше това момиче. Би влязъл в огъня заради нея. Не мога да си представя, че той просто… си е тръгнал, ей така.

— Е, нямаме доказателства да се е случило нещо друго — изтъква Теа. Тя е висока почти колкото Мери и стои с ръце на кръста, несъзнателно повтаряйки позата й, сякаш двете си мерят силите. — А при отсъствие на доказателства, не мисля, че е редно да се правят догадки, не е ли така?

Мери цупи устни и за момент не мога да разгадая изражението й. Някакъв сдържан гняв ли е това? Отвращение?

— Е — казва тя накрая. — Предполагам, че няма да ни се наложи да правим догадки още дълго, не е ли така?

— Какво имаш предвид? — питам. Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Поглеждам през рамо към таксито, където Фрея си играе спокойно в бебешкото столче, което Рик е взел назаем, и смуче пръстите си. — Какво значи това, че няма да е още дълго?

— Може би не трябва да ви казвам това, което знам от Марк, но полицията е открила тяло и… ами… — Тя прави знак с пръст да се приближим и аз се навеждам напред противно на волята си. Усещам горещия й дъх върху бузата си. — Да кажем, че ако ви трябва доказателство, мисля, че тялото много скоро може да се сдобие с име.