Рут Уеър
Игра на лъжи (33)

Късно е. Завесите, доколкото има завеси в Мелницата, са дръпнати. Лиз си тръгна преди часове, баща й дойде да я вземе. След като тя си тръгна, Кейт залости вратата, за пръв път откакто се помнех, а аз им разказах за разговора с Джес Хамилтън.

— Откъде знаят? — пита Фатима отчаяно. Сгушили сме се на дивана, Фрея е в ръцете ми. Теа пуши цигара след цигара, като пали следващата от фаса на предишната и издухва дима отгоре ни, но сърце не ми дава да й кажа да спре.

— Предполагам, по обичайния начин — казва тя кратко. Краката й са свити до ханша ми и са студени като лед.

— Но аз мислех, че цялата идея да се съгласим да напуснем веднага беше, за да не се разчуе. Не беше ли това целта?

— Не знам — казва Кейт уморено. — Но знаете как се разнасяха клюките в училището. Може би някоя стара учителка е казала на някоя бивша ученичка… или някой родител е научил.

— Какво се случи с рисунките? — пита Теа.

— Онези, които намериха от училището ли? Почти съм сигурна, че са ги унищожили. Не мога да си представя госпожица Армитидж да е искала да бъдат намерени.

— А другите? — питам. — Които Амброуз държеше тук?

— Изгорих ги — отговаря Кейт категорично, но нещо в очите й, в начина, по който проблясват, когато го изрича, не ме убеждава, че казва истината.

 

 

Кейт спаси положението — доколкото можеше да бъде спасено — в училището. Когато се върна в неделя следобед бледа, но владееща се, госпожица Уедърби я чакаше и Кейт отиде право в кабинета на директорката и не излезе оттам дълго време.

Когато се появи, се скупчихме около нея, обсипвайки я с въпросите си, сякаш пърхахме с крила край тялото й, но тя само поклати глава и кимна към кулата. Изчакайте — ни каза жестът й. — Изчакайте, докато останем сами.

И тогава, когато най-накрая бяхме сами, тя ни разказа, докато събираше багажа си за последен път.

Беше им казала, че рисунките са нейни.

Нямам представа, дори и днес, дали госпожица Армитидж й бе повярвала, или беше решила, при отсъствие на конкретни доказателства за противното, да приеме измислицата, която щеше да нанесе най-малко щети. Това бяха рисунки на Амброуз, всеки с минимален усет за изкуство можеше да го отгатне. Стилът на Кейт, естественият й рисунък беше съвсем различен — по-свободен и фриволен, без изяществото на детайла, присъщо на Амброуз.

Но когато искаше, Кейт можеше да имитира стила на баща си съвършено и може би им беше демонстрирала нещо, с което ги беше убедила — може би беше направила точно копие на една от скиците в офиса. Не знам. Никога не я попитах. Те й повярваха, или казаха, че й вярват, и това беше достатъчно.

Ние трябваше да напуснем — нямаше съмнение в това. Напускането на района на училището без позволение, алкохолът и цигарите в стаите ни, всичко това беше достатъчно скандално — основание за изключване със сигурност. Но рисунките, дори и след признанието на Кейт, рисунките добавиха известна взривоопасна несигурност в цялата каша.

Накрая се стигна до негласното споразумение да си тръгнем без приказки и да се преструваме, че цялата история изобщо не се е случвала. Заради самите нас.

И ние го направихме.

Бяхме приключили с изпитите си, оставаха само няколко седмици до лятната ваканция, а госпожица Армитидж не желаеше да чака и толкова. Всичко приключи удивително бързо — за двайсет и четири часа, преди края на уикенда всички си тръгнахме, една по една. Първо Кейт, която натовари багажа си на едно такси, стоически приемайки случващото се. После Фатима, бледа и уплашена, се качи на задната седалка на колата на чичо си и леля си. После бащата на Теа, непоносимо гръмогласен и весел, и накрая моят — тъжен и вглъбен почти до неузнаваемост.

Той не каза нищо. Но мълчанието му по време на сякаш безкрайно дългото пътуване до Лондон беше почти непоносимо.

Разпръснаха ни като птици. Желанието на Фатима се сбъдна — тя замина за Пакистан, където родителите й довършваха ангажимента си. Теа беше изпратена в Швейцария, в някаква институция, която беше нещо средно между училище и затвор, място с високи стени и решетки на прозорците, както и политика, забраняваща притежанието на „технологичните средства за комуникация“ от какъвто и да било вид. Мен ме изпратиха в Шотландия в училище с пансион, толкова отдалечено, че някога имало собствена железопътна гара, преди един от директорите на железниците да я затвори.

Само Кейт остана в Солтън и сега ми се струва, че нейният дом е бил също толкова строг затвор, колкото и училището на Теа, само че вместо решетки на прозорците имаше ограничения, които тя си беше наложила сама.

Пишехме си писма, аз — всяка седмица, но тя ми отговаряше рядко, кратки, уморени бележки, в които разказваше за безкрайната битка да свърже двата края и за това колко е самотна без нас. Продаваше картините на баща си, а когато нямаше повече, започна да рисува фалшификати. Видях една в някаква галерия в Лондон, за която знам със сигурност, че не е на Амброуз.

За Люк знаех само, че се е върнал във Франция — и че Кейт живееше сама и броеше седмиците до деня, когато щеше да навърши шестнайсет, отклонявайки безкрайните въпроси къде е отишъл баща й, какво е направил, осъзнавайки, че малко по малко отсъствието му превръщаше смътните подозрения, че е сторил нещо нередно, в твърда убеденост във вината му.

Писахме й за шестнайсетия й рожден ден, всяка от нас й изпрати любовта си, поне този път тя ни отговори.

На шестнайсет съм — написа в писмото до мен. — И знаеш ли какво си помислих, когато се събудих тази сутрин? Не за подаръци или картички, защото нямаше такива. Беше, че най-после мога да съобщя на полицията, че той е изчезнал.