Рут Уеър
Игра на лъжи (30)

Докато вървим по последната отсечка до Мелницата, опитвам да не позволя на думите на Люк да заседнат в главата ми, но не успявам. Всяка крачка е като ехо на онази нощ преди седемнайсет години. Понякога онова, което се случи тогава, изглежда като случило се на друго място, в друго време, което няма нищо общо с мен. Но сега, докато се препъвам по пътеката, знам, че това не е вярно. Краката ми си спомнят онази нощ, дори и да съм опитвала да я забравя, а по кожата ми плъзва споменът за лепкавата лятна жега.

Времето беше същото, насекомите бръмчаха в тревата, топлият въздух беше в странен контраст с хладната лунна светлина, докато прескачахме огради и канавки. Сиянието от телефоните придаваше призрачен вид на лицата ни, докато проверявахме отново и отново за есемес от Кейт, в който да ни обясни какво става. Но нямаше нищо — само онова първо, измъчено съобщение: Нужни сте ми.

Бях готова за лягане, когато го получих, решех косата си на светлината от нощната лампа на Фатима, а тя се бореше с домашното си по тригонометрия.

Сигналът за есемес разтърси тишината в малката ни стая и Фатима рязко вдигна глава.

— Твоят ли беше, или моят?

— Не съм сигурна — казах. Взех телефона си. — Моят, от Кейт е.

— И на мен е писала — каза Фатима, озадачена, после отвори есемеса и я чух как си пое рязко дъх едновременно с мен.

— Какво значи това? — попитах. Но и двете знаехме. Бяха същите думи, които аз им бях написала в деня, когато баща ми се обади и ми каза, че ракът на мама вече е с метастази и не е въпрос дали, а кога.

Същите думи, които Теа ни беше написала, когато неволно се поряза прекалено дълбоко и кръвта не спираше да тече.

Когато джипът на майката на Фатима катастрофира в някакъв отдалечен и опасен селски район, когато Кейт настъпи ръждив гвоздей на връщане от тайно измъкване от училището една вечер… всеки път тези три думи и другите трябваше да дойдат, да утешат, да помогнат, да съберат парчетата, доколкото е възможно. И всеки път нещата се оправяха, доколкото беше възможно — майката на Фатима се намери невредима на следващия ден. Теа отиде до спешното отделение, въоръжена с история, която да прикрие истинската случка. Кейт беше докуцукала до училището, подкрепяна от нас, след което си взе гореща вана и проми одрасканото със спирт, надявайки се да няма проблем.

Можехме да разрешим всичко помежду си. Чувствахме се непобедими. Само майка ми, която гаснеше бавно в болницата в Лондон, оставаше като далечно напомняне, че понякога не всичко може да се оправи.

Къде си? — написах бързо и докато чаках да ми отговори, двете чухме шум от бягащи стъпки по виещото се стълбище и Теа нахлу в стаята.

— Получихте ли го? — попита задъхана. Кимнах.

— Тя къде е? — попита Фатима.

— В Мелницата. Нещо се е случило. Попитах какво, но не ми отговори.

Бързо си облякох дрехите, измъкнахме се през прозореца и поехме през тресавището.

Кейт ни чакаше, когато пристигнахме в Мелницата, стоеше на тясното мостче, свила ръце около себе си. Още преди да заговори, по лицето й ми стана ясно, че е станало нещо много, много ужасно.

Беше бледа като мъртвец, очите й бяха зачервени от плач, а по лицето имаше засъхнали солени вадички от сълзи.

Теа побягна към нея, когато я зърнахме, а двете с Фатима я последвахме, докато Кейт прекоси несигурно разстоянието до сушата. Давеше се, когато опита да изрече:

— Та… та… татко.

 

 

Кейт била сама, когато го намерила. Не беше ни поканила в онзи уикенд, измисляйки някакво извинение, когато Теа предложи да отидем всички. Люк бил излязъл с приятели от Хамптънс Лий. Когато Кейт пристигнала в Мелницата с чантата си в ръка, отначало помислила, че и Амброуз е излязъл, но не било така. Той седял на кея, отпуснат на стола си, с бутилка вино в скута и бележка в ръката. Отначало не можела да повярва, че наистина си е отишъл. Завлякла го вътре в Мелницата, правила дишане уста в уста и изрекла бог знае колко молитви и обещания, опитвайки да накара сърцето му да затупти отново. Накрая рухнала и започнала да осъзнава колосалните размери на случилото се.

Приех, че така ще намеря покой — пишело в бележката и видът му наистина бил на човек, намерил покой — спокойно изражение, отметната назад глава, като на човек, потънал в следобедна дрямка. Обичам те…

Буквите ставали почти неразбираеми към края.

— Но… но защо и как? — не спираше да пита Фатима. Кейт не отговори. Беше коленичила на пода, взираше се в тялото на баща си, сякаш ако го гледаше достатъчно дълго, щеше да успее да разбере какво се е случило. Фатима крачеше из стаята зад гърба й, а аз седях на дивана, поставила длан върху гърба на Кейт, опитвайки да изразя без думи всичко, което не знаех как да изрека.

Тя не помръдна — тя и Амброуз бяха застиналият център на нашата паника, но на мен ми се струваше, че това е само защото тя вече е плакала до вцепенение и отчаяние, преди да пристигнем.

Теа беше тази, която взе в ръка предмета, който лежеше на кухненската маса.

— Какво прави това тук?

Кейт не отговори, но аз вдигнах глава и видях, че Теа държи нещо, което приличаше на стара кутия за бисквити, с изящна флорална шарка. Беше странно позната и след момент осъзнах къде съм я виждала преди — обикновено беше на най-горния рафт на кухненския шкаф, прибрана така, че почти не се виждаше.

На капака имаше катинар, но тънката метална скоба беше изтръгната, сякаш някой не е имал търпение да се бави с отключване, и Теа я отвори с лекота. Вътре имаше разни медицински принадлежности, стегнати със стар кожен каиш, които лежаха върху намачкано парче фолио, в гънките на което още имаше нещо като пудра, пудра, която полепна по пръстите на Теа, когато тя докосна фолиото.

— Внимавай — изпищя Фатима. — Не знаеш какво е, може да е отрова. Измий си ръцете, бързо.

Но тогава се обади Кейт, без да помръдва от мястото си на пода. Не вдигна поглед, говореше, взирайки се в коленете си, почти сякаш говореше на баща си, изтегнат на килима пред нея.

— Не е отрова. Хероин е.

— Амброуз? — възкликна невярващо Фатима. — Той… той е бил пристрастен към хероин?

Разбирах изненадата й. Наркоманите бяха хора, които се въргаляха по тъмните улички, бяха героите от „Трейнспотинг“. Не и Амброуз с неговия смях и червено вино, с неговата дива креативност.

Но нещо в думите й ни прозвуча разбираемо — една фраза, изписана над масата му за рисуване в ателието на последния етаж, думи, които бях виждала толкова често, но никога не бях опитала да разбера. Никога не си бивш наркоман, ти си наркоман, който не е вземал дозата си от известно време.

Изведнъж ги разбрах.

Защо не го бях попитала какво означават? Защото бях млада? Защото бях егоистка и егоцентрична, все още във възрастта, когато само собствените ми проблеми имаха значение.

— Той беше чист — казах дрезгаво. — Нали, Кейт?

Кейт кимна. Не отдели очи от баща си, продължаваше да се взира в нежното му, заспало лице, но когато отидох и седнах до нея, тя потърси ръката ми и гласът й беше толкова тих, че едва я чувах.

— Започнал в университета, но мисля, че нещата излезли извън контрол само когато мама починала. Но после се изчистил, още когато съм била бебе. Откакто се помня, винаги е бил чист.

— Тогава защо… — започна несигурно Фатима. Замълча, но погледът й се върна на кутията на масата и Кейт разбра въпроса й.

— Мисля… — заговори бавно тя като човек, който прави всичко възможно да разбере. — Мисля, че е бил някакъв тест… Веднъж се опита да ми го обясни. Не било достатъчно да го държи извън къщата. Трябвало да се събужда всеки ден и да прави избора да остане… да остане чист заради мен.

Гласът й трепереше и се загуби на последната дума, а аз я прегърнах, обръщайки лицето й настрани от гледката на Амброуз, който лежеше изтегнат спокойно на килима. Мургавата му кожа беше бледа като восъчна.

Защо? — исках да попитам. — Защо?

Но някак не можех да изрека думите.

— О, боже — каза Фатима. Тя седна на облегалката на дивана с посивяло лице. Знаех, че сигурно си мисли, също като мен, за последния път, когато бяхме видели Амброуз, дългите му крака, опънати на масата пред прозорците на Мелницата. Усмихваше се и ни рисуваше, а ние си играехме във водата. Беше само преди седмица, а не бяхме забелязали нищо нередно. Нищо, което да подскаже какво ще се случи. — Той е мъртъв — каза тя бавно, сякаш се опитваше да се убеди и да повярва. — Наистина е мъртъв.

С тези думи и четирите сякаш вникнахме в реалността на случилото се и усетих ледени тръпки надолу по врата си, по целия си гръб, някакво боцкане по кожата, сякаш тялото ми опитваше да ме удържи тук, сега, в настоящето.

Кейт отпусна лице в дланите си и се олюля. За момент си помислих, че тя ще припадне.

— Защо? — попита тя отново, някак задавено. — Защо би направил подобно нещо?

Усетих как потрепна до мен, сякаш въпросите на Фатима бяха удари, които попадаха върху нея.

— Тя не знае — казах ядосано. — Никоя от нас не знае. Спри да питаш, чу ли?

— Мисля, че всички се нуждаем от нещо за пиене — заяви внезапно Теа и отвори бутилката с уиски, която Амброуз държеше на кухненската маса. Наля си пълна чаша и отпи.

— Кейт?

Кейт се поколеба и после кимна, а Теа наля още три чаши и допълни своята. Не бих избрала да пия, предпочитах цигара, но някак, когато вдигнах чашата до устните си, отпих дълго от силната напитка, усещайки как изгаря гърлото ми, някак уискито смекчи случващото се, замъгли реалността, че Амброуз лежи там на килима пред нас — мъртъв.

— Какво ще правим? — попита Фатима накрая, когато чашите ни бяха празни. Цветът на лицето й беше започнал да се завръща. Тя остави чашата си, която изтрака леко на масата, защото ръката й трепереше. — На полицията ли да се обадим, или за линейка…?

— Никъде няма да звъним — заяви твърдо Кейт. Последва шокирано мълчание. Знаех, че собственото ми изражение сигурно показва същото мрачно недоумение, което виждах на лицата на останалите.

— Какво? — попита Теа накрая. — Какво значи това?

— Не мога да кажа на никого — каза Кейт упорито. Тя си наля нова чаша и я изпи наведнъж. — Не разбирате ли? Седя тук, откакто го намерих, опитвайки да измисля изход от това, но ако някой научи, че той е мъртъв… — Тя замълча и притисна ръце към стомаха си, сякаш я бяха наръгали и тя се опитваше да запуши ужасна рана, после някак се насили да продължи. — Не мога да позволя някой да научи. — Гласът й звучеше механично, сякаш беше репетирала тези думи, сякаш си ги беше повтаряла отново и отново. — Не мога. Ако открият, че е умрял, преди да навърша шестнайсет, от социални грижи ще ме отведат. Не мога да загубя дома си, не и отгоре на… отгоре на…

Тя млъкна, неспособна да довърши. Приличаше ми на човек, който опитва да се владее с огромно усилие, някой, който може да рухне всеки момент. Но нямаше нужда тя да го изрича, беше ни ясно какво иска да каже.

Не и отгоре на това да загуби единствения си родител, баща си.

— Това… това е просто къща — поколеба се Фатима, но Кейт поклати глава. Истината беше, че това не беше просто къща. Това беше Амброуз, от картините по стените в ателието до петната от червено вино по черните дъски. И беше връзката между Кейт и нас. Ако изпратеха Кейт в някое далечно приемно семейство, тя щеше да загуби всичко. Не само баща си, но и нас, и Люк. Нямаше да й остане никой.

Това изглежда… Боже, като обръщам поглед назад, това изглежда не просто глупаво, а направо престъпно. Какво сме си мислили? Но отговорът беше, че мислехме за Кейт.

Не можехме да направим нищо да върнем Амброуз, а дори и сега, като претеглям вариантите — приемно семейство за Кейт и конфискуване на Мелницата от банката… дори и сега ми се вижда разумно по някакъв начин. Беше толкова несправедливо. И ако не можехме да помогнем на него, можехме поне да помогнем на Кейт.

— Не можете да кажете на никого, че е мъртъв — повтори Кейт. Гласът я предаваше. — Моля ви. Закълнете се, че няма да кажете.

Кимнахме, една по една, всичките. Но челото на Фатима беше набръчкано от тревога.

— Тогава… какво ще правим? — попита тя колебливо. — Не можем… не можем просто да го оставим тук.

— Ще го заровим — каза Кейт. Последва мълчание, шокът от думите й бавно се слегна. Помня ледените си ръце, въпреки горещата нощ. Помня как гледах пребледнялото непроницаемо лице на Кейт и си мислех: Коя си ти?

Но когато тя изрече думите, те някак изкристализираха в единствения възможен вариант за действие. Какъв избор имахме?

Като се връщам назад сега, ми се иска да се разтърся за раменете — пияното, заслепено дете, което съм била, въвлечено в план, който беше толкова глупав, но някак ни се струваше единственият възможен. Какъв друг вариант сме имали? Само стотина различни възможности, всичките по-добри от прикриване на смъртта и нагърбване с лъжи и измами за цял живот.

Но никоя от тях не ни изглеждаше възможна в горещата лятна нощ, когато Кейт произнесе онези думи, а ние стояхме събрани около тялото на Амброуз.

— Теа? — попита Кейт и тя кимна несигурно и постави ръце върху главата си.

— Из… изглежда единственият вариант.

— Не може да е така — възрази Фатима, но не го изрече убедено, а сякаш опитваше да свикне с някаква истина, която е трудна за приемане. — Не може да е единственият. Трябва да има друг начин. Не можем ли да направим нещо? Да съберем пари?

— Обаче проблемът не е само в парите, нали? — намеси се Теа. Прекара пръсти през косата си. — Кейт е на петнайсет. Няма да й позволят да живее сама.

— Но това е лудост — изтъкна Фатима. В гласа й имаше отчаяние, докато ни оглеждаше последователно и трите. — Моля те, Кейт, моля те, нека се обадя на полицията.

— Не — сряза я грубо Кейт. Обърна се към Фатима. На лицето й беше изписана странна смесица от отчаяние, умоляване и неотстъпчивост. — Виж, не те моля да ми помогнеш, ако чувстваш, че не можеш да го направиш, но моля те, моля те, не съобщавай на полицията. Аз ще го направя, кълна се. Ще съобщя, че е изчезнал. Но не сега.

— Но той е мъртъв! — изхлипа Фатима и докато изричаше това, нещо прищрака в главата на Кейт и тя сграбчи Фатима за китката, сякаш се канеше да я удари.

— Мислиш ли, че не знам това? — заплака тя. Отчаянието в гласа и на лицето й беше неописуемо. Надявам се никога вече да не видя друго човешко същество да преминава през това. — Точно затова е единственият… единственият…

За момент си помислих, че може напълно да загуби самоконтрол — в известен смисъл това би било облекчение, да я видим как крещи и ридае заради случилото се, заради тежкия удар, който беше разрушил сигурността на съществуването й.

Но каквато и буря да премина през нея, тя се овладя с огромно усилие и когато пусна китката на Фатима, лицето й беше спокойно.

— Ще ми помогнете ли? — попита.

Една по една, първо Фатима, после Теа и накрая аз, кимнахме.

 

 

Проявихме уважение, почтителност, доколкото това беше възможно. Увихме тялото в платнище и го отнесохме възможно най-далече, на едно място, където Амброуз обичаше да рисува, малка полянка на неколкостотин метра надолу по устието, към морето, където гледките бяха най-красиви, където пътеката свършваше, където не можеше да стигне кола и където рядко идваха хора, освен някой случаен човек, разхождащ кучето си, и рибарите с техните лодки и мрежи.

Там, сред тръстиките, изкопахме дупка, редувайки се с лопатата. И ръцете, и гърбовете ни горяха болезнено, когато бутнахме Амброуз вътре.

Това беше най-лошото. Не беше почтително полагане на тялото — не можехме да го направим другояче. Беше твърде тежък, дори и за четирите ни, а дупката беше прекалено дълбока и тясна. Звукът, който се чу, когато тупна на влажното глинесто дъно, беше като плясване. Още го чувам понякога в сънищата си.

Лежеше с лицето надолу, напълно неподвижно, а зад мен Кейт издаде някакво ридание, сякаш повръщаше и се давеше. Падна на колене на пясъка и зарови лице в дланите си.

— Покрийте го — каза Теа твърдо. — Дайте ми лопатата.

Туп. Звукът от мокрия пясък, който падаше в импровизирания гроб. Туп. Туп. И над всичко това, плискането на вълните в брега и ужасните сухи ридания на Кейт, напомнящи ни какво правим.

Най-после дупката беше запълнена и приливът дойде и скри следите, които бяхме оставили, заглаждайки калните ни отпечатъци и белега, който бяхме прорязали в брега. После поехме тежко назад, с разкъсаното платнище в ръце, като придържахме Кейт помежду си, за да започнем остатъка от живота си, какъвто щеше да бъде от този момент нататък, знаейки какво сме направили.