Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lying Game, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
sqnka(2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod(2022 г.)

Издание:

Автор: Рут Уеър

Заглавие: Игра на лъжи

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс принт“ ЕООД

Излязла от печат: 11.06.2019 г.

Отговорен редактор: Явор Войнов

Коректор: Йорданка Траянова

ISBN: 978-954-26-1908-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15176

История

  1. —Добавяне

Помните ли…

Това е рефренът в разговора ни, докато изминаваме последния километър от пътя през тресавищата.

Помните ли онзи път, когато хванаха Теа, че е сипала водка в бутилката за вода по време на хокейния мач с „Родиън“?

Помните ли, когато Фатима каза на госпожица Рурк, че на урду шибан е химикал?

Помните ли, когато избягахме, за да отидем да плуваме през нощта, и една вълна отнесе Кейт навътре и тя едва не се удави?

Помните ли — помните ли — помните ли…

Мислех, че помня всичко, но сега, когато спомените ни връхлитат като наводнение, откривам, че не е така, не напълно. Спомените ми не са така подробни — толкова живи, че да усещам мириса на солената вода, да видя треперещите крака на Кейт, пребледняла под лунната светлина, докато я подкрепяхме нагоре по брега. Спомням си, но бях забравила детайлите, цветовете, усещането за тревата под босите ми крака и морския вятър, брулещ лицето ми.

Но чак когато прекосяваме последното игрище, прехвърляме се през последната ограда и „Солтън Хаус“ изниква пред очите ни, осъзнавам реалността. Върнали сме се. Наистина сме се върнали. Тази мисъл е смущаваща, стомахът ми се свива, а другите се умълчават. Знам, че и те като мен си спомнят някои от другите спомени, онези, които сме опитвали да забравим. Помня лицето на Марк Рен, когато група деветокласнички го срещна на крайбрежния път един ден, червенината, която плъзна по врата му, когато момичетата започнаха да си шепнат и да се кикотят, помня как той сведе глава и само хвърли един поглед на Теа, поглед, изпълнен с нещастие. Помня уплахата на лицето на една шестокласничка, когато ни срещна двете с Фатима по коридора, и аз осъзнах, че се носят слухове за нас — за острия ни език, за умението да заблуждаваме всички. И помня изражението на госпожица Уедърби в онзи последен ден…

Радвам се, когато откривам, че училището се е променило много повече от самото село, което сякаш е застинало в миналото. За разлика от Мелницата, която само е рухнала още повече с годините, училището излъчва осезаема елегантност, която липсва в спомените ми. Каквото и впечатление да е опитвало да създаде, по мое време „Солтън Хаус“ никога не е било от най-престижните училища. В много отношения беше, както се изразяваше Кейт, „бар последен шанс“ — от онези места, където ще приемат ученичка, която родителите бързат да настанят някъде заради проблеми вкъщи, или където няма да задават въпроси за момиче, което е изключено от три училища подред. Помня, че забелязах, когато пристигнах в онзи първи ден, толкова отдавна, че боята се лющеше и имаше петна от солта, че ливадите бяха пожълтели след горещото лято. В чакъла на алеята бяха прераснали плевели, а сред бентлитата и даймлери много родители караха ситроени или очукани волва.

Сега обаче излъчването е за… пари. Не може да се определи по друг начин.

Силуетът на високата сграда хвърля дълги сенки върху игрищата за крикет, тенис кортовете са същите, но евтината бяла боя е сменена с плътни и скъпи кремави нюанси, които омекотяват визията, ефект, който се подсилва и от сандъчетата с цветя по прозорците. В ъглите на сградата са засадени пълзящи храсти, които вече са започнали да напредват по фасадата.

Поляните са по-зелени и тучни и докато вървим през тях, се чува едно почти недоловимо щракване, подават се малки пръскалки и започват да разпръскват фина водна мъгла, лукс, който беше немислим по наше време. Допълнителните сгради са свързани с покрити алеи, така че вече не се налага на момичетата да притичват в проливния дъжд. И когато минаваме покрай тенис кортовете, виждам, че са ремонтирани и на мястото на предишната груба настилка, на която редовно разкървавявахме коленете си, сега има някакво зелено гумирано покритие.

Това, което не се е променило, са четирите кули, които още стоят като стражи, по една във всеки ъгъл на главната сграда, черните пипала на пожарните стълби още се вият покрай тях като някакъв постиндустриален бръшлян.

Чудя се дали прозорците на кулите още се отварят достатъчно широко, за да може през тях да се пъхне някоя слаба петнайсетгодишна ученичка, и дали момичетата бягат тайно сега, както правехме едно време… Някак се съмнявам.

Сега е ваканция, разбира се, и мястото е странно притихнало… или почти притихнало. Докато вървим през игрищата, по алеята минава върволица от коли, а откъм предната фасада на сградата се чуват гласове.

За момент наострям уши и си мисля: родители! Със същото усещане за опасност, както някой заек би си казал: ястреб! Но после осъзнавам — това не са родители, това са ученички. Бивши ученички. Като нас.

Само че не като нас. Защото някак винаги е имало разделение между тях и нас. Това е проблемът, когато си част от клика, както Мери Рен се изрази. Когато има разделителни стени кой е вътре и кой — вън. Хората от другата страна на стената стават не просто те, но и те, другите. Външните. Врагът.

Това е нещо, което не разбрах в онези първи дни в „Солтън Хаус“. Бях толкова доволна, че съм си намерила приятелки, толкова щастлива, че съм открила мястото си, че не осъзнавах, че всеки път, когато заставах до Кейт, Теа и Фатима, заставах срещу останалите. И че скоро можеше и те да застанат срещу мен.

В крайна сметка една стена може както да предпазва от набези отвън, така и да държи в капан онези вътре.

— О! Боже! Мой! — Един глас се разнася във вечерния въздух край нас и четирите рязко се обръщаме в посоката, от която е дошъл.

Една жена върви към нас, токчетата й скърцат, а тя се олюлява по чакъла.

— Теа? Теа Уест? И — о, боже, ти трябва да си Айза Уайлд, нали?

За минута изключвам напълно, не мога да се сетя за името й, но после то изведнъж изплува в главата ми. Джес Хамилтън. Капитан на отбора по хокей в единайсети клас, за която се разправяше, че ще оглави ученическия съвет в дванайсети. Дали е успяла? — чудя се. Но преди да отворя уста, за да я поздравя, тя продължава да бъбри:

— Фатима! Едва те познах с този шал! И Кейт също! Не мога да повярвам, че сте тук!

— Ами… — Теа повдига вежда и маха леко пренебрежително с ръка към групичката ни. — Сега вече можеш да повярваш. Толкова ли е невероятно, че сме още живи? Знам, че имах плакат Живей на бързи обороти, умри млад на стената в стаята, но не е трябвало да го приемеш буквално.

— Не! — засмива се пискливо Джес и закачливо бутва Теа по рамото. — Знаеш, че нямах предвид това. Просто… — Тя се поколебава и всички знаем какво си мисли в момента, но тя се съвзема и продължава: — Просто, ами никога не сте идвали на тези събирания досега, никоя от вас, дори и Кейт, макар че живее на пет минути оттук. Бяхме загубили надежда!

— Колко е хубаво да научим, че сме ви липсвали! — подсмихва се хитро Теа. Следва неловко мълчание за момент, после Кейт тръгва.

— О, боже — възкликва Джес и поема в крачка с нас, докато заобикаляме ъгъла, за да стигнем до главния вход. — Какво става с вас? За Кейт знам, разбира се. Не е изненада, че стана художничка. Ами ти, Айза? Чакай да отгатна, нещо, свързано с образование?

— Не — насилвам се да се усмихна. — Юрист съм. Ако не броиш за образование, когато се налага да обяснявам на някой министър накратко какво е право. Ами ти?

— О, аз съм голяма късметлийка. Алекс — съпругът ми — спечели страшно много пари от първия бум на интернет компаниите, влезе и излезе в точния момент. Така че сега не работим. Гледаме си децата — Алекса и Джо.

Веждите на Теа почти се скриват зад бретона.

— Ти имаш ли деца? — пита Джес и аз си мълча, докато не осъзнавам, че въпросът е отправен към мен, така че кимам бързо.

— О, да. Малко момиченце — Фрея. Почти на шест месеца е.

— Вкъщи с гледачка ли е?

— Не — успявам да се усмихна отново. — Нямаме гледачка. Всъщност сега е в къщата на Кейт с едно момиче от селото.

— Ами ти, Фатима? — продължава Джес. — Трябва да кажа, че не знаех, че си станала… — Тя кима към шала на главата. — … сещаш се. Мюсюлманка. — Тя изрича думата почти без звук, сякаш споменаването й е табу.

Усмивката на Фатима е по-сдържана и от моята, но иначе остава невъзмутима.

— Винаги съм била мюсюлманка — казва спокойно тя. — Просто в училище не следвах правилата толкова стриктно.

— И какво… всъщност… какво те накара да промениш отношението си?

Фатима свива рамене.

— Децата. Времето. Възрастта. Кой знае? — Усещам, че не желае да говори за това в момента, не и с Джес.

— Значи си омъжена?

Фатима кима.

— За колега, лекар. Знам, знам. Какво клише! Имам две чудесни деца, момче и момиче. Те са у дома с Али. Ами твоите деца?

— Също като при теб, момиче и момче. Алекса е почти на пет — не мога да повярвам как лети времето! — и Джо, който е на две. Вкъщи са, с детегледачката французойка, която живее при нас. С Алекс се измъкнахме за един дълъг уикенд. Да прекараме малко време насаме.

Двете с Фатима си разменяме бързи погледи. Не съм сигурна как да отвърна на това — двамата с Оуен не сме имали време насаме, откакто Фрея се роди, но ни спасява появата на висока руса жена, която слага длан на гърдите си и се преструва, че ще припадне.

— Не и Джес Хамилтън? Не, не може да бъде! Изобщо не си мръднала!

— Ти също — казва Джес и кимва леко, после махва с ръка към нас четирите. — И сигурно си спомняш…

Изведнъж всички млъкват и виждам, че жената разпознава лицата ни, спомня си имената ни и изражението й се променя. Учтивата светска усмивка се стопява. Тя си спомня. Спомня си съвсем точно.

— Разбира се — казва с хладна резервираност, от която сърцето ми се свива. После се обръща отново към Джес, хваща я под ръка и ни обръща гръб. — Джес, скъпа, трябва на всяка цена да се запознаеш със съпруга ми — прошепва заговорнически.

И просто така Джес е отведена настрани и отново сме само четирите. Сами. Заедно.

Но не за дълго. Защото, когато минаваме зад ъгъла, двойният портал е отворен, светлината струи навън, а поток от хора влиза вътре.

Усещам, че някой хваща ръката ми, и когато поглеждам, се оказва Кейт, пръстите й се сплитат с моите за подкрепа и ме стискат силно.

— Добре ли си? — шепна и тя кима кратко веднъж, но не съм сигурна дали се опитва да убеди мен или себе си.

— Готови ли сте с бойното снаряжение? — подмята Теа и кима към обувките, които стискам в ръка. Осъзнавам, че още съм с ниските си сандали, които са потънали в прах. Свалям ги и се подпирам на рамото на Кейт, за да пъхна крака в обувките с високи токчета. Фатима прави същото, като се придържа за ръката на Теа. Роклята на Кейт се вее от вятъра като знаме, като сигнал за тревога. Образът изниква неканен в съзнанието ми и опитвам да го прогоня.

Споглеждаме се и в очите на всички ни има едни и същи чувства — безпокойство, нервно вълнение, страх.

— Готови ли сте? — пита Кейт и всички кимаме. После се качваме по стъпалата на училището, което ни изхвърли така болезнено преди толкова години.