Рут Уеър
Игра на лъжи (25)

Късно е. Слънцето се спуска към хоризонта, сенките над устието стават все по-дълги, а Фрея клюма на гърдата ми, ръчичката й още стиска тънката ми сребърна верижка, която вече почти не нося от страх, че тя ще я скъса.

Чувам другите, които си говорят долу. Готови са от цяла вечност, докато аз опитвам безуспешно да приспя Фрея. Но тя усети, че съм нервна, сбърчи отвратено носле заради необичайния мирис на парфюма, който си сложих зад ушите, дълго блъска със сърдити юмручета по хлъзгавата черна коприна на прекалено тясната рокля, която взех назаем от Кейт. Нищо не е наред — непозната стая, непознато креватче, светлината, която минава през прекалено тънките завеси.

Всеки път, когато опитам да я сложа внимателно в легълцето, тя се стряска, размахва ръце и крака и се вкопчва в мен, надавайки сърдит рев като сирена, която заглушава шума на реката и тихите гласове долу.

Но сега… сега изглежда наистина заспала, устата й е леко отворена, а в ъгълчето е изтекла струйка мляко.

Попивам го с една кърпа, преди да изцапам роклята на Кейт, после се изправям много предпазливо и пристъпвам тихо към креватчето в ъгъла.

Навеждам се… леко… леко, усещам как кръстът ми недоволства болезнено и най-после успявам да я поставя върху матрачето. Притискам длан върху коремчето й, за да слея момента, в който е в ръцете ми с този, в който вече не е. Получава се толкова гладко, че тя не забелязва.

Най-после се изправям, притаила дъх.

— Айза! — чува се шепот откъм стълбите и аз изскърцвам със зъби и мислено изкрещявам тихо!, но не казвам нищо.

Но Фрея продължава да спи и аз тръгвам на пръсти към коридора възможно най-тихо, слизам по скърцащите стълби, притиснала пръст до устните си, докато другите вдигат малко по-шумно някакъв тост, после бързо се умълчават при вида на лицето ми.

Стоят скупчени на долната площадка, обърнали очи към мен. Фатима е облечена в поразително красива дълга риза и широк панталон от рубинено червена коприна, нашита с камъни. Намерила ги е, колкото и да е невероятно, в един магазин за официални дрехи в Хамптънс Лий този следобед. Теа отказа да се подчини на изискването за официално облекло в поканата и е облечена в обичайните си тесни дънки и потник с тънки презрамки, който започва от златисто при подгъва и прелива до наситено черно при деколтето. Напомня ми толкова много за косата й като ученичка, че преглъщам с мъка. Кейт е облечена в розова рокля от два квадрата, която изглежда, сякаш или струва няколко пенса, или неколкостотин лири. Косата й е пусната и пада върху раменете, още мокра от душа.

Усещам топка в гърлото си, когато слизам при тях — и дори не знам защо. Може би заради внезапното, разтърсващо осъзнаване колко много ги обичам или заради начина, по който са се превърнали от момичета в жени сякаш само за миг. Може би и заради начина, по който лицата им, осветени от вечерното слънце, се наслагват със спомена за момичетата, които бяха някога — сега са по-изтънчени, малко боязливи, с прекалено уморени очи, но по-красиви, отколкото помня да са били като момичета, и в същото време са все още млади, изпълнени с надежди, като птици, готови да полетят към неизвестното бъдеще.

Мисля си за Люк и гневния му изблик в пощата, за завоалираните заплахи и изведнъж ме обзема ярост — не мога да понеса някой да ги нарани. Никоя от тях.

— Готова ли си? — пита Кейт усмихната, но преди да кимна, се чува прокашляне в ъгъла и аз се обръщам и виждам Лиз, момичето от селото, което е дошло да гледа Фрея и сега стои до скрина.

Тя е плашещо млада — това е първото, което си помислих, когато пристигна и почука колебливо на вратата. По телефона ми каза, че е на шестнайсет, но не съм сигурна дали й вярвам, след като я видях — има светлокафява коса и широко невинно лице, което не издава нищо, но изглежда разтревожено.

Теа поглежда телефона си.

— Трябва да тръгваме.

— Чакай — казвам аз и започвам речта, която съм произнесла вече два пъти — за чашата с изцедено мляко в хладилника, за биберона, който Фрея не обича, но аз все се надявам да й хареса, къде са памперсите и какво да направи, ако не може да я успокои.

— Имаш номера ми — казвам може би за двайсети път, докато Фатима пристъпва нервно от крак на крак, а Теа въздиша. — Нали?

— Да, тук е. — Лиз потупва тефтера върху скрина, точно до купчината банкноти по десет лири, които са заплащането й за вечерта.

— И млякото в хладилника — не знам дали ще го пие, не обича чаши, но все пак опитай, ако се събуди.

— Не се тревожете, госпожице. — Очите й са невинни и сини. — Мама винаги казваше, че няма по-тежък случай от малкия ми брат. Аз го гледах постоянно.

Това никак не ме успокоява, но кимам.

— Хайде, Айза — подканя ме Теа нетърпеливо. Вече стои до вратата с ръка на дръжката. — Наистина трябва да тръгваме.

— Добре. — Усещам присвиване в корема, защото това, което правя, не е редно, но тръгвам към вратата, нима имам избор? Разстоянието между мен и Фрея се увеличава и сякаш въже се стяга около гърлото ми с всяка следваща крачка, която правя. — Аз ще опитам да се измъкна рано, но ми се обади, нали? — казвам на Лиз и тя кима. Отделям се някак от нея, от Фрея, дълбая някаква яма в гърдите си с всеки изминат метър.

Най-после се озовавам по средата на паянтовото мостче, усещайки слънцето на гърба си, и тази празнота в гърдите ми леко се разсейва.

— Предполагам, че ще отидем с колата ми…? — казва Фатима и вади ключовете си.

Кейт поглежда часовника си.

— Не знам. По пътя са петнайсет километра и има голяма вероятност да попаднем на някой трактор по това време. Всички работят до късно на полето, когато времето е хубаво, и има един-единствен път, по който могат да се приберат. Ако заседнем зад някой трактор, може да пъплим цяла вечност.

— Тогава какво? — Фатима изглежда почти комично ужасена. — Да не казваш, че трябва да вървим пеша?

— Сигурно ще стане по-бързо. Само няколко километра са, ако минем през тресавището.

— Но аз съм на токове!

— Ами обуй си чехлите. — Кейт кима към чехлите „Бъркенсток“ на Фатима, оставени пред вратата. — Няма да е трудно да се отиде пеша. Земята е съвсем суха заради жегата.

— Хайде — съгласява се Теа и ме изненадва. — Ще бъде като едно време. Пък и знаете какъв ужас ще бъде паркирането край училището. Някой ще ни запуши и после няма да можем да потеглим, докато предните редове не си тръгнат.

Този довод премахва колебанията. В очите на Фатима виждам, че и тя като нас няма никакво желание да бъде лишена от възможността да си тръгне, когато пожелае. Така че прави недоволна гримаса, но сваля обувките си и пъха крака в чехлите. Аз заменям високите токчета със сандалите, с които вървях до селото, като примигвам леко, когато усещам жулване на същите места, където вече имам пришки от дългото ходене. Кейт отначало е обута с ниски удобни балеринки, както и Теа — тя не се нуждае от допълнителна височина.

Поглеждам за последен път прозореца, зад който спи Фрея, и усещам болезнено бодване. После обръщам лице към пътеката на юг към брега и си поемам дълбоко дъх.

Потегляме.

 

 

Точно като едно време е, това си мисля, докато вървим по същата пътека, по която минавахме винаги, за да стигнем до „Солтън Хаус“. Вечерта е ясна и красива, небето е осеяно с розови облаци, които отразяват залязващото слънце, а песъчливата пътека излъчва натрупаната през деня топлина към краката ни.

Но сме стигнали само до средата на крайбрежната пътека, когато Кейт рязко спира и казва:

— Да минем напряко оттук.

За минута не разбирам какво има предвид — после виждам дупката в гъстия жив плет — счупената вратичка едва се забелязва сред копривата и къпините.

— Какво? — засмива се Теа. — Шегуваш ли се?

— Ами… — Кейт изглежда смутена. — Просто ми хрумна… че ще бъде по-бързо.

— Не, няма — обажда се Фатима. Лицето й, доколкото се вижда в сенките, е озадачено. — Знаеш, че няма да е по-бързо — оттук не е по-пряко, а и няма начин да се пъхна през това, дрехите ми ще се накъсат на парченца. Какво й има на портичката по-надолу. Онази, която използвахме, когато се връщахме в училище?

Кейт си поема дълбоко дъх и за момент си мисля, че ще продължи да настоява, но после се обръща и поема пред нас по пътеката.

— Добре. — Измърмори го под носа си, толкова тихо, че не съм сигурна дали изобщо го чух.

— Това беше странно — шепна на Фатима, която кима.

— Знам. Какво става? Но постъпих разумно, нали? Искам да кажа… — Тя сочи фината развяваща се коприна и леко пришитите камъчета. — Права бях, нали? Нямаше начин да мина оттам, без да се закача за бодливите храсти.

— Разбира се — казвам и двете ускоряваме крачка, за да настигнем Кейт. — Не знам какво си мислеше тя.

Но знам. Веднага щом стигаме до мястото, през което минавахме обичайно, се сещам и не мога да повярвам, че съм забравила. Разбирам и защо Кейт беше завела Теа на разходка на север по устието този следобед, вместо на юг към морето.

На мястото, където пътят ни завива надясно, през една въртяща се портичка към тресавището, крайбрежната пътека завива към морето и в далечината, почти скрито от пясъчните дюни, се вижда нещо бяло, както и бяло-синята полицейска лента.

Палатка. От тези, с които предпазват местопрестъплението, докато криминолозите събират проби и търсят следи.

Сърцето ми се свива, започва да ми се гади леко. Как можах да не се сетя?

Теа и Фатима го осъзнават в същия момент. Отгатвам го по промяната в израженията им. Разменяме си смутени погледи зад гърба на Кейт, а тя върви пред нас към портичката, извърнала лице от дивата красота на брега и блестящото море в далечината.

— Съжалявам — казвам, когато Кейт премята крак през оградата. Розовата коприна се развява от вятъра. — Кейт, не се сетихме, че…

— Всичко е наред — прекъсва ме тя, но гласът й е напрегнат и рязък.

Нищо не е наред. Как можахме да забравим? Не е да не знаехме. Нали затова сме тук в края на краищата?

— Кейт… — обажда се Фатима умоляващо, но Кейт вече е от другата страна и продължава напред, извърнала лице от нас, така че не можем да видим изражението й. Споглеждаме се една друга, нещастни и виновни, а после бързаме да я настигнем.

— Кейт, съжалявам — повтарям отново, като хващам ръката й, но тя рязко я дръпва от пръстите ми.

— Забравете — сопва се и думата е като юмрук в корема, заслужено обвинение, което не мога да отхвърля.

— Спри — обажда се Теа и в гласа й прозвучава строгост, нещо, което не съм чувала от години. Преди ни командваше с такава лекота с този тон като удар с камшик, който повече или по-малко те принуждаваше да я изслушаш, дори и да не се подчиниш. Спри. Изпий това. Дай ми онова. Ела тук.

В някакъв момент тя спря — спря да командва останалите, защото се изплаши от собствената си власт. Но сега властта й се е върнала, просто за миг, така че Кейт се обръща, спирайки върху ниската, опасана от овцете трева, и ни поглежда възмутено.

— Какво?

— Кейт, виж… — Властната нотка си е отишла, гласът на Теа е отстъпчив, несигурен, отражение на чувствата и на трите ни. Никоя от нас не знае какво да каже, не знае как да превърне непоносимото в приемливо, наясно сме, че това е невъзможно. — Кейт, не искахме…

— Съжаляваме — обажда се Фатима. — Наистина съжаляваме, трябваше да се сетим. Но не се дръж така — тук сме заради теб, знаеш това, нали?

— И трябва да бъда по-благодарна? — Лицето на Кейт се изкривява и тя опитва да се усмихне. — Знам, аз…

Но Фатима я прекъсва.

— Не. Не казвам това — за бога, Кейт, кога изобщо е имало благодарност помежду ни? — Тя изрича думата, сякаш е ругатня. — Благодарност? Не ме обиждай. Свързва ни нещо много повече. Поне едно време със сигурност. Мислиш, че само на теб ти пука, че си сама, но не си. И трябва да го приемеш — всички нас. — Тя маха с ръка, като доказателство за това, към малката ни групичка и дългите ни черни сенки, които вечерното слънце хвърля върху тресавището. Ние те обичаме, Кейт. Погледни ни — Айза се довлече с бебето си. Теа заряза работата си от една дума, аз оставих Али, Надя и Сам, всичките, заради теб. Ето колко много значиш за мен, за нас. Толкова много, че никога няма да те изоставим и предадем. Разбираш ли?

Кейт затваря очи и за момент си мисля, че може да се разплаче или да ни наругае, но тя не го прави, протяга слепешком ръце към нашите и ни придърпва към себе си. Силните й, изцапани с бои пръсти стискат китката ми толкова силно, сякаш ме държи да не се удавя.

— Вие… — започва тя, но гласът й я предава и ние просто се прегръщаме четирите, като четири дървета, сгушени заедно в едно, за да устоят на морските ветрове. Събрали сме ръце, притиснали чела, слели топлината на телата си, усещам ги, другите, тяхното минало е толкова преплетено с моето, че няма начин да се разделим.

— Обичам ви — казва Кейт дрезгаво, аз го повтарям, или си мисля, че го правя, хорът от задавени гласове сигурно включва и моя, но не мога да го различа, не мога да определя къде свършвам аз и къде започват другите.

— Ще влезем заедно — казва Фатима твърдо. — Ясно? Веднъж ни пречупиха, но няма да успеят повторно.

Кейт кима и се изправя, бърше размазаната спирала под очите си.

— Точно така.

— Значи се разбрахме? Единен фронт?

— Единен фронт — повтаря Теа малко мрачно, а аз кимам.

— Единни сме силни^[1] — казвам и после съжалявам за думите си, защото другата половина от поговорката увисва във въздуха като мълчаливо ехо.