Рут Уеър
Игра на лъжи (23)

Трябвало е да се сетя. Това си мисля, докато седя край люлката на Фрея, опитвайки да я приспя, а болката в гърлото ми от неизплаканите сълзи вече е непоносима.

Трябвало е да се сетя.

Защото всичко беше пред мен, пред очите ми. Белезите по гърба на Люк, когато плуваше, отпечатъците по рамото му, за които бях предположила, че са от неуспешни имунизации. Когато веднъж го попитах, лицето му само стана мрачно и той поклати глава.

Сега съм по-възрастна, не толкова наивна. Разбирам от какво са били в действителност кръглите следи и ми се гади от собствената ми слепота.

Това обясняваше мълчаливостта на Люк, сляпото му обожание към Амброуз. Нежеланието му да говори за Франция, колкото и да го засипвахме с въпроси, начина, по който Кейт стисваше ръката му и сменяше темата, за да го спаси.

Това дори обяснява нещо, което никога не можех да разбера — начина, по който позволяваше на селските момчета да го дразнят, да му се подиграват и да се перчат пред него и той просто понасяше всичко, отново и отново… докато нещо не му прищракаше. Помня една вечер в кръчмата, когато го подкачаха не агресивно, но настойчиво, за това, че той се мотае с „надутите“ момичета от „Солтън Хаус“. Положението на Люк, нито в селото, нито в училището, беше лесно. Кейт беше твърдо от „Солтън Хаус“, а Амброуз някак без усилия принадлежеше и на двата свята. Но Люк трябваше да преодолее нелесното класово разделение между държавното училище в Хамптънс Лий, където учеше заедно с повечето деца от селото, и семейните му връзки с частното училище на хълма.

И все пак той се справяше. Понасяше дразненето, подмятанията: „нашите момичета не са ли достатъчно добри за тебе, пич?“, завоалираните коментари, че богатите момичета си падали по „малко грубости“. Онази вечер в кръчмата той просто се усмихваше и клатеше глава. Но после, в края на вечерта, когато приемаха последните поръчки, едно от селските момчета се наведе и прошепна нещо в ухото на Люк мимоходом.

Не знам какво му каза. Само видях, че лицето на Кейт се промени. А Люк се изправи толкова бързо, че столът му се преобърна на пода зад него. Удари с юмрук момчето, силно и право в носа, сякаш нещо в него беше прищракало. Момчето се срина на земята, пъшкайки и стенейки. А Люк стоеше над него, гледаше разкървавеното му разплакано лице с напълно спокойно изражение, сякаш нищо не се беше случило.

Някой от кръчмата явно се беше обадил на Амброуз. Той седеше на люлеещия се стол и ни чакаше, когато се прибрахме. На обичайно веселото му лице нямаше и следа от усмивка. Той се изправи, щом влязохме.

— Татко — каза Кейт, преди Люк да успее да заговори, — не беше виновен Люк…

Но Амброуз поклати глава още преди тя да довърши изречението си.

— Кейт, това е между Люк и мен. Люк, може ли да говоря с теб в стаята ти?

Затвориха вратата на стаята на Люк, така че не можахме да чуем последвалия спор, само повишаващите се и притихващи гласове. Амброуз беше изпълнен с разочарование и упреци, Люк го умоляваше, а после се разгневи. Ние четирите стояхме сгушени в дневната на долния етаж пред огъня, който всъщност не ни трябваше, защото нощта беше топла, но Кейт трепереше, когато гласовете им се чуваха все по-силно.

— Не разбираш! — чух отгоре. Беше гласът на Люк, продран от гняв и непримиримост. Не чух какво отговори Амброуз, само тона му, равен и търпелив, а после трясъка, когато Люк хвърли нещо по стената.

Когато Амброуз слезе долу, беше сам, чупливата му коса беше щръкнала, сякаш беше прокарвал пръсти през нея отново и отново. Лицето му беше изтощено. Той извади бутилката с евтино вино изпод мивката, наля си пълна водна чаша и я изгълта с въздишка.

Кейт се изправи, когато Амброуз се отпусна на креслото срещу дивана, но Амброуз поклати глава, отгатнал накъде се е отправила.

— По-добре недей. Много е разстроен.

— Ще се кача при него — не отстъпи Кейт. Тя тръгна, но когато минаваше покрай стола на Амброуз, той протегна свободната си ръка и хвана китката й. Тя спря и сведе поглед към него с непокорно изражение. — Е? Какво?

Усещах сърцето си в гърлото и чаках Амброуз да избухне, както би постъпил моят баща. И до ден-днешен го чувам как крещи на Уил за това, че му се е изрепчил: Ако аз бях отговорил на баща си така, щях да бъда смлян от бой, сополанко такъв. Или: Щом съм казал, ще изпълняваш, ясно?

Но Амброуз… Амброуз не започна да вика. Дори не проговори. Просто държеше китката на Кейт, но толкова нежно, че пръстите му едва я докосваха. Виждах, че не това я задържа на мястото й.

Кейт погледна баща си, взирайки се търсещо в лицето му. Никой от двамата не помръдна, но изражението й се промени, сякаш прочете в очите му нещо, което никоя от нас останалите не можеше да разбере, после въздъхна и отпусна ръката си.

— Добре — каза тя.

Разбрах, че каквото и да е искал да каже Амброуз, Кейт го беше разбрала, без да има нужда от думи.

Горе се чу нов трясък, който раздра тишината, и всички подскочихме.

— Той разбива стаята си — промълви Кейт, но не тръгна към стълбите, просто се отпусна обратно на дивана. — О, татко, не мога да понеса това.

— Няма ли да го спреш? — Фатима попита Амброуз, разтворила широко очи в недоумение. Амброуз примигна при шума от счупено стъкло, който се чу отгоре, после поклати глава.

— Бих, ако можех, но някои видове болка спират да те мъчат само когато излееш гнева си. Може би той се нуждае от това. Само се надявам… — Той разтри лицето си и изведнъж вече не изглеждаше по-млад от действителната си възраст. — Само се надявам да не чупи собствените си вещи. Бог ни е свидетел, че той няма много. Наранява по-скоро себе си, отколкото мен. Какво се случи в кръчмата?

— Той търпеше, татко — обясни Кейт. Беше толкова разстроена, че лицето й беше пребледняло. — Наистина изтърпя много. Знаеш ги как се държат, онзи Раян, или Роланд, както и да се казва. Едрият с тъмната коса. Той винаги се заяжда с Люк. Но Люк се владееше идеално, просто се смееше и толкова. Обаче после Раян му каза нещо друго и Люк, той просто превъртя.

— Какво му каза? — попита Амброуз и се наведе напред на креслото си. За пръв път видях как между Кейт и баща й сякаш се спусна невидима стена. Тя застина неподвижно, някаква предпазлива резервираност зад безизразната маска на лицето й.

— Не знам — отвърна тя. Изведнъж гласът й прозвуча странно равен. — Не чух.

 

 

Амброуз не наказа Люк, а Фатима се чуди на това през целия път на връщане, защото всички знаехме, че колкото и невъзмутим да е, Амброуз никога не би приел подобно поведение от Кейт. Щеше да има критики, упреци, намаляване на джобните.

Към Люк обаче Амброуз сякаш беше неизчерпаем извор на търпение. Чак сега разбирам защо.

Фрея е заспала, дишането й е равномерно и леко и аз се изправям, протягам се, потънала в спомените си, и се взирам над водите на устието към Солтън. Спомням си онзи Люк, когото познавах, преди да заминем оттук, и опитвам да проумея защо гневният му изблик в пощата ме беше разтърсил така силно.

Знаех, че в него се таи гняв в края на краищата. Бях го виждала, насочен към другите, а понякога и към него самия.

И после осъзнавам. Не гневът му ме беше изплашил. А това, че го видях да е гневен на нас.

Защото едно време, колкото и ядосан да беше, се държеше с нас четирите, сякаш бяхме от костен порцелан, като нещо прекалено ценно, за да бъде дори докосвано. А Бог ми е свидетел колко желаех това — исках той да ме докосва, толкова го исках. Помня как лежах до него на кея, под горещите лъчи на слънцето, което напичаше гърбовете ни, и когато се обръщах да погледна лицето му, затворените му очи, изгарях от копнеж, толкова силен, че мислех, че ще ме изпепели. Копнеех той да отвори очи, да протегне ръка към мен.

Но той не го правеше. Така че един ден, когато сърцето ми биеше толкова силно, че си мислех, че не може и той да не го чува, се протегнах към него и поднесох устните си към неговите.

Каквото и да очаквах да се случи, не беше това, което последва.

Очите му веднага се отвориха и той ме бутна назад и извика:

— Ne me touche pas!^[1] — И в същото време се изправи и дръпна назад толкова рязко, че едва не падна във водата. Гърдите му се надигаха и спускаха, гледаше ме ядосано, сякаш го бях издебнала по време на сън.

Усетих, че лицето ми почервеня, сякаш слънцето прогаряше кожата ми, и също се изправих, неволно отстъпвайки назад, по-далече от гнева и неразбирането му.

— Съжалявам — смотолевих. — Люк?

Той не каза нищо, само се огледа, сякаш опитваше да разбере къде се намира и какво се е случило. В онзи момент се държеше, сякаш не ме разпознава, гледаше ме като непозната. После очите му най-после ме познаха и в тях се появи някакъв срам. Той се завъртя на пети и побягна, без да обръща внимание на виковете ми:

— Люк! Люк, съжалявам.

Тогава не разбрах нищо. Не разбрах какво съм сгрешила или как можеше той да реагира така яростно на нещо, което беше в края на краищата малко повече от сестринската целувка, с която го бях поздравявала стотици пъти.

Сега обаче… сега мисля, че знам какви преживявания са били в дъното на ужасената му реакция, и сърцето ми се къса от съчувствие към него. Но също така ме кара да бъда предпазлива, защото онзи момент ми подсказа усещането, което изпитах отново днес в пощата.

Знам какво е да си враг на Люк. Виждала съм го да напада.

И не мога да не се сетя за убитата овца, за гнева и болката зад този акт, за изсипаните вътрешности като гнойни рани в прозрачната синя вода.

И сега се страхувам.