Рут Уеър
Игра на лъжи (22)

Кейт, Теа и Фатима седят около излъсканата маса, когато нахлувам в Мелницата, плувнала в пот, с разранени крака и пресъхнало от прахоляка гърло.

Шадоу излайва кратко и предупредително, когато вратата се блъска в стената и от това чашите върху скрина подрънкват, а рамките на картините се удрят съчувствено в стената.

— Айза! — възкликва Фатима изненадано, като вдига поглед от чинията си. — Изглеждаш, сякаш си видяла призрак!

— Видях! Защо не ни каза, Кейт?

В главата ми думите бяха като въпрос, но когато ги изрекох, прозвучаха като обвинение.

— Какво не съм ви казала? — Кейт се изправя, озадачена и загрижена. — Айза, нима отиде до Солтън и се върна за три часа? Сигурно си изтощена. Носеше ли си шише с вода?

— Остави водата — казвам ядосано, но тя ми налива една чаша от чешмата и я поставя внимателно на масата. Трябва да преглътна болката в гърлото си, за да мога да пия.

Отпивам предпазливо, после изгълтвам цялата чаша и се отпускам на дивана. Фатима ми е напълнила една чиния със салата и сега ми я носи.

— Какво е станало? — Сяда до мен на дивана с чинията в ръка. Гледа ме разтревожено. — Наистина ли си видяла призрак!

— Да, видях призрак. — Поглеждам над главата на Фатима, право към Кейт. — Срещнах Люк Рошфор в селото.

Лицето на Кейт се напряга още преди да съм довършила изречението, и тя сяда рязко на ръба на дивана, сякаш краката не я държат.

— По дяволите!

— Люк? — Фатима мести погледа си между мен и Кейт. — Но аз мислех, че той е заминал за Франция след…

Кейт раздвижва смутено глава, но не може да се определи дали това е кимане или поклащане, или комбинация от двете.

— Какво се е случило с него, Кейт? — Прегръщам Фрея и си мисля за затвореното му безизразно лице, за яростта, която се излъчваше от него в тясната поща. — Той беше…

— Гневен — довършва тя. Лицето й е бледо, но ръцете й, когато посягат за пакета тютюн в джоба й, не треперят. — Нали?

— Меко казано. Какво се е случило?

Тя започва да си свива цигара, много бавно и съсредоточено, а аз си спомням това от училище — как Кейт винаги се бавеше и никой не можеше да я накара да отговори по-бързо. Колкото по-труден беше въпросът, толкова по-дълга пауза правеше, преди да отговори.

Теа оставя вилицата си, взема чашата с вино и цигарите и също идва при нас.

— Хайде, Кейт. — Сяда на голите дъски пред краката ни и изведнъж ме връхлита болезнен спомен за всички нощи, които сме прекарали така, свити заедно на дивана, загледани в реката, в пламъците на огъня, пушим, смеем се, разговаряме…

Сега никой не се смее, чува се само шумът от цигарата, която Кейт търкаля напред-назад по коляното си, прехапала устна. Когато цигарата е готова, тя облизва хартията и чак тогава проговаря:

— Той наистина замина за Франция. Но… против волята си.

— Какво значи това? — пита Теа. Тя почуква с кутията цигари по пода и гледа Фрея. Знам, че й се пуши, но се въздържа, докато Фрея е в стаята.

Кейт въздиша и вдига босите си крака на дивана до Фатима, която отмества падналите кичури от лицето си.

— Не знам доколко сте наясно с историята на Люк… сещате се, татко и майката на Люк, Мирей, са били заедно преди много години, нали? И са живели тук с нас.

Кимам, знаехме това. Люк и Кейт били съвсем малки — твърде малки, за да си го спомнят, по думите на Кейт, макар че тя имаше някакви смътни спомени от партита край реката и как веднъж Люк паднал във водата, когато бил твърде малък и още не можел да плува.

— Когато татко и Мирей се разделиха, Мирей отведе Люк във Франция и ние не го видяхме няколко години, а после татко получи обаждане от Мирей — не можела да се оправя с Люк, бил много буен и непокорен, намесили се социалните служби — можело ли той да дойде да прекара лятната ваканция тук, за да си поеме дъх тя? Знаете какъв беше татко, каза: да, разбира се. Когато Люк пристигна тук, се оказа, че Мирей не ни е разказала цялата история. Люк наистина създавал проблеми, но имало… причини. Мирей си имала своите проблеми… започнала пак да се боцка, и, е, може би не е била най-добрият родител за Люк.

— А бащата на Люк? — попита Фатима. — Той не е ли имал право на мнение дали синът му може да изчезне в Англия, за да живее при един непознат?

Кейт свива рамене.

— Не знам дали изобщо е било ясно кой е баща му. Според това, което Люк ми е казвал, Мирей била доста зле, когато го родила. Не съм сигурна дали изобщо е разбрала…

Тя замълчава, после си поема дъх и отново започва да говори:

— Както и да е, той се върна да живее при нас, когато бяхме на тринайсет или четиринайсет, нещо такова. А престоят за ваканцията се удължи до един срок… и срокът се удължи до година… и после още една… и после някак Люк се озова записан в гимназията в Хамптънс Лий и живееше постоянно при нас, и знаете… че се справяше добре. Мисля, че беше щастлив.

Знаем и това, но никой не я прекъсва.

— Но след като татко… — Кейт преглъща и аз знам, че идва най-лошото, онзи период, за който никоя от нас не може да понесе да мисли. — След като татко… изчезна, Люк вече не можеше да остане тук. Той беше едва на петнайсет, аз станах на шестнайсет в онова лято, но Люк щеше да бъде непълнолетен още няколко месеца и във всички случаи, щом се намесиха социалните служби… — Тя отново преглъща и виждам емоциите, които прекосяват лицето й, като сенки на облаци, преминаващи над долината.

— Изпратиха го обратно във Франция — продължава рязко тя. — Той искаше да остане тук с мен, но аз нямах избор. — Тя разперва ръце умолително. — Разбирате това, нали? Бях на шестнайсет, нямаше начин да ми позволят да стана законен настойник на безпризорно френско момче, чиито родители не са в страната. Направих каквото се налагаше! — повтаря тя отчаяно.

— Кейт. — Фатима поставя длан върху ръката й и казва нежно: — Това сме ние, не е нужно да се оправдаваш. Разбира се, че нямаше избор. Амброуз не беше баща на Люк — какво би могла да направиш?

— Те го изпратиха във Франция — казва Кейт, сякаш не е чула нищо. Лицето й е безизразно, потънало в спомените. — И той не спираше да ми пише, умоляваше ме, казваше, че татко му е обещал да се грижи за него, обвиняваше ме, че съм го предала, обвиняваше ме…

Очите й се пълнят със сълзи и тя примигва, за да ги спре, изведнъж изражението й е мрачно и сурово. Шадоу, доловил нещастието й, без да разбира какво става, идва да легне в краката й, надава кратък вой и Кейт отпуска дланта си върху него и роши бялата му козина.

— Преди няколко години той се върна, намери си работа в „Солтън Хаус“ като градинар. Мислех, че след толкова много години е видял нещата от друга гледна точка, че си е дал сметка, че навремето нямах избор. Аз едва опазих себе си да не ме пратят в сиропиталище, камо ли да оставят него при мен. Но той не беше осмислил нищо. Изобщо не ми беше простил. Една вечер ме причака, когато се връщах покрай реката и о, боже… — Тя заравя лице в дланите си. — Фатима, какви истории! Сигурно ги чуваш постоянно в практиката си на лекар, но аз не бях — побоите, насилието, боже, всичко, което той… — Гласът й я предава. — … което той е преживял, не можех да понеса дори да го слушам, но той продължаваше да ми разказва, още и още, сякаш искаше да ме накаже — какво правел с него приятелят на майка му, когато Люк бил малък, и по-късно, когато се върнал във Франция и държавата поела грижите за него — мъжът в сиропиталището, който често… редовно…

Тя не може да довърши. Гласът й потъва в сълзи и тя скрива лицето си.

Поглеждам шокираните лица на Фатима и Теа и после отново Кейт. Искам да кажа нещо. Искам да я успокоя, но успявам единствено да си мисля за тях двамата в онова щастливо време, засмените им лица, докато се плискаха във вълните на устието, заговорническите им изражения, когато навеждаха глави над някоя игра… Бяха толкова близки, по-близки, отколкото някога сме били ние с брат ми. А сега това.

В крайна сметка Фатима оставя чинията с храна съвсем внимателно и се изправя. Прегръща с две ръце Кейт и я люлее мълчаливо, напред-назад, напред-назад.

Казва нещо съвсем тихо, но мисля, че различавам думите.

— Не беше виновна ти — казва тя, отново и отново. — Не беше виновна ти.