Рут Уеър
Игра на лъжи (15)

Часовете по рисуване бяха допълнителни за повечето ученички в „Солтън Хаус“, обогатяващо занимание, както го определяше училището, освен за онези, които се готвеха за изпит. Аз не бях от тях, така че няколко седмици след началото на срока, когато дните в „Солтън Хаус“ се бяха превърнали почти в рутина, се озовах в ателиетата по изкуство и видях Амброуз Атагън.

Като повечето училища с пансион „Солтън Хаус“ групира ученичките в домове, всеки наречен на някоя древногръцка богиня. Двете с Фатима бяхме разпределени в един и същи дом, „Артемида“, богинята на лова, така че нашите обогатяващи занимания бяха приблизително по едно и също време и двете заедно се лутахме, търсейки ателиетата в една мразовита октомврийска утрин след закуска. Ходехме напред-назад из вътрешния двор и се оглеждахме за някой по-информиран от нас, за да го попитаме.

— Къде, по дяволите, е това? — повтори Фатима за десети път и може би за осми път й отговорих:

— Не знам, но ще го намерим. Не се паникьосвай.

Точно изрекох това и една седмокласничка, стиснала огромна папка с листове за акварели, се стрелна покрай нас по посока на кабинетите по математика. Извиках след нея:

— Хей, ти! Рисуване ли имаш?

Тя се обърна. Беше се зачервила от бързане.

— Да, но закъснявам. Какво има?

— И ние имаме рисуване, но се загубихме. Може ли да вървим след теб?

— Да, но побързайте. — Тя се шмугна под арката, покрита с бял снежноплодник и през една дървена врата, която не бяхме забелязали до този момент, скрита в сенките на храста, плъзнал по арката.

Вътре имаше неизбежното стълбище — никога не съм била в толкова добра физическа форма, както когато учех в „Солтън Хаус“. Последвахме я нагоре — една, две, три поредици от стъпала, докато не започнах да се чудя къде, за бога, отиваме.

Най-после стъпалата ни изведоха на малка площадка със стъклена врата, която момичето отвори със замах.

Вътре имаше дълга галерия, стените й бяха ниски, но таванът се извиваше в триъгълен свод. Пространството над главите ни беше насечено от поддържащи греди и скоби, овесени с всевъзможни странни предмети, вероятно използвани за композиции от натюрморти — празна клетка, счупена лютня, балсамирана мармозетка с тъжни и мъдри очи.

Нямаше прозорци, защото стените бяха твърде ниски, само капандури в сводестия покрив. Осъзнах, че сме на тавана над кабинетите по математика. Пространството беше окъпано от зимната светлина и пълно с предмети и рисунки, съвсем различно от всички други класни стаи, които бях видяла досега — бели, стерилни и болезнено чисти. Стоях на прага и мигах слисана.

— Извинявай, Амброуз — каза задъхано седмокласничката и аз примигнах отново. Амброуз? Ново двайсет. Другите учители в „Солтън Хаус“ бяха предимно жени и предпочитаха да се обръщат към тях с госпожице и фамилията им, независимо дали бяха омъжени, или не.

Никой, абсолютно никой, не се представяше по име.

Обърнах се да видя човека, когото момичето беше поздравило така свойски.

И за пръв път зърнах Амброуз Атагън.

 

 

Веднъж опитах да опиша Амброуз на едно старо гадже, с което бях преди Оуен, но открих, че това е почти невъзможно. Имам негови снимки, но те само показват мъж със среден ръст, тъмна чуплива коса и прегърбени рамене от вечното навеждане над някоя скица. Той имаше изменчивото лице на Кейт, а годините рисуване на слънце с присвити очи заради ярката светлина в залива бяха издълбали дълбоки линии в кожата му, с които колкото и да е парадоксално, той изглеждаше по-млад от четиридесет и петте си години, а не по-стар. Имаше същите стоманено сини очи като Кейт — единствената забележителна черта във външността му, но дори и те не изглеждат живи на снимките по начина, по който са запечатани в паметта ми — защото Амброуз беше толкова жив — вечно работеше, смееше се, обичаше… Ръцете му никога не спираха, винаги свиваха цигара или нахвърляха някоя скица, или надигаха чаша от евтиното червено вино, което държеше в двулитрови бутилки под мивката в Мелницата — прекалено грубо на вкус, за да го пие който и да е друг.

Само художник от калибъра на самия Амброуз би могъл да улови тази живост, противоречието между пълната му концентрация и кипящата енергия, необяснимата магнетична привлекателност на мъж със съвсем обикновена външност.

Но той никога не си нарисува автопортрет. Или поне аз не знам за такъв. Което е ирония на съдбата, защото той рисуваше всеки и всичко около себе си — птиците край реката, момичетата от „Солтън Хаус“, крехките цветя в тресавището, които потрепваха от летния бриз, вълничките, които вятърът диплеше в устието…

Рисуваше Кейт отново и отново, къщата беше осеяна със скечове как тя яде, плува, спи, играе… а по-късно рисуваше и мен, Теа и Фатима, макар че винаги питаше за позволението ни. Още си спомням гласа му, накъсан, леко дрезгав, толкова подобен на гласа на Кейт.

— Имаш ли нещо против да те нарисувам?

Никога не го спирахме. Макар че може би е трябвало.

В един дълъг летен следобед той ме нарисува седнала до кухненската маса, с презрамката на роклята ми паднала от едното рамо, подпряла брадичка с длани и вперила очи в него. Още си спомням усещането за слънцето върху бузата ми, за моя пламнал поглед, с който го наблюдавах, и за токовия удар, който се случваше всеки път, когато той вдигнеше поглед от рисунката си към лицето ми и очите ни се срещаха.

Той ми даде онази рисунка, но не помня какво се случи с нея. Дадох я на Кейт, защото нямаше къде да я скрия в училище, а не ми се струваше редно да я покажа на родителите си или на момичетата в „Солтън Хаус“. Нямаше да разберат. Никой нямаше да разбере.

 

 

След изчезването му имаше шушукания — за миналото, за присъдите, свързани с наркотици, за факта, че нямаше никаква преподавателска квалификация. В онзи първи ден обаче не знаех нищо за това. Нямах представа каква роля ще изиграе Амброуз в живота ни, както и ние в неговия, нито за последствията от срещите ни, които щяха да отекват през годините. Просто стоях, стиснала дръжката на чантата си, задъхана от бързането, а той се изправи от мястото, където стоеше, приведен над триножника на един ученик. Погледна ме с онези сини, сини очи и се усмихна, усмивка, от която кожата над брадата му се набръчка, както и ъгълчетата на очите му.

— Здравейте — каза той мило, като остави четката, която държеше, и изтри ръце в художническата си престилка. — Мисля, че не се познаваме. Аз съм Амброуз.

Отворих уста, но не успях да изрека нито дума. Имаше нещо необикновено във въздействащия му поглед. Караше те да повярваш, че държи на теб, напълно и безусловно. Сякаш нямаше друг на света, който да му е толкова важен колкото теб. Сякаш бяхте сами, въпреки пълната с хора стая.

— Аз… аз съм Айза — промълвих накрая. — Айза Уайлд.

— Аз съм Фатима — обади се Фатима. Пусна чантата си и тя тупна на пода, при което видях Фатима да се озърта, изпълнена с почуда също като мен — бяхме като Аладин пред пещерата със съкровищата в тази стая, толкова различна от строгия вид на всичко останало в училището.

— Е, Фатима — каза Амброуз, — Айза, много се радвам да се запознаем.

Хвана ръката ми в неговата, но не за да се ръкуваме, както очаквах. Вместо това притисна пръстите ми между своите, като заговорнически жест, сякаш си обещавахме нещо един на друг. Ръцете му бяха топли и силни, дълбоко в гънките на кокалчетата и около ноктите му имаше засъхнала боя, която изглеждаше, сякаш никакво търкане не може да я измие.

— Хайде. — Той махна към стаята зад себе си. — Влизайте. Изберете си по един статив. И най-вече, чувствайте се като у дома си.

И ние го направихме.

 

 

Уроците на Амброуз бяха различни, това ни стана ясно веднага. Отначало забелязах най-очевидните неща — например че учениците се обръщат към Амброуз на малко име и че никой не носи униформения си блейзър и вратовръзка.

— Няма нищо по-лошо от вратовръзка, която се влачи по картината ти — каза той в онзи първи ден, когато ни подкани да си тръгваме. Но имаше и още нещо — нещо различно от чисто практичния аспект. Освобождаване от официалността в някаква степен. Пространство, тъй необходимо пространство, където можехме да дишаме, и то насред стерилната дисциплина на „Солтън Хаус“.

В час той се държеше професионално — въпреки всички момичета, които въздишаха по него и разкопчаваха ризите си така, че да се виждат сутиените им, когато се навеждаха над платната. Той спазваше нужната дистанция — физически, както и в преносен смисъл. В онзи първи ден, когато видя, че се мъча с рисунката си, той дойде и застана зад мен. Връхлетя ме натрапчивият спомен за старата ми учителка по рисуване, госпожица Драйвър, която често се навеждаше над раменете на учениците, за да прави някакви поправки, и ние усещахме топлината на тялото й, допряно до гърбовете ни, и можехме да подушим мириса на потта й.

Амброуз, за разлика от нея, стоеше на известно разстояние, на около трийсет сантиметра зад мен, мълчеше замислен и местеше поглед от моя лист към огледалото, което бях подпряла на масата пред статива си. Рисувахме автопортрети.

— Пълен боклук е, нали? — казах отчаяно. И после прехапах език, очаквайки мъмрене заради грубия език. Но Амброуз сякаш изобщо не ме чу. Той просто стоеше с присвити очи, сякаш изобщо не ме забелязваше, съсредоточил цялото си внимание върху хартията. Подадох му молива, очаквайки той да нанесе някакви корекции, както правеше госпожица Драйвър. Той го взе почти разсеяно, но не сложи и точка върху листа. Вместо това се обърна да ме погледне.

— Не е боклук — каза той сериозно. — Но ти не гледаш, просто рисуваш това, което си мислиш, че се вижда. Погледни. Наистина се погледни в огледалото.

Обърнах се, опитвайки да се вгледам в себе си, а не в обветреното, набраздено лице на Амброуз зад рамото ми. Това, което видях, бяха само недостатъци — петната на брадичката, загатнатата бебешка пухкавост около челюстта, непокорната коса, изскочила от ластика.

— Причината да не се получава цялост е, защото рисуваш отделните черти, а не човека. Ти си повече от сбор от мимически бръчки и съмнения. Човека, когото виждам, когато те погледна… — Той спря и аз изчаках, усещайки очите му върху себе си, като се стараех да не се въртя нервно под настойчивия му поглед. — Виждам някого, който е смел — каза той накрая. — Виждам някого, който се старае много. Виждам някого, който е нервен, но е по-силен, отколкото си дава сметка. Виждам някого, който се тревожи много, но няма основание за това.

Усетих как страните ми пламват, но думите, които биха ми изглеждали непоносимо банални, някак прозвучаха убедително, произнесени от дрезгавия глас на Амброуз.

— Нарисувай това — подкани ме той. Върна ми молива и на лицето му грейна усмивка, която набръчка бузите му и издълба линии в ъгълчетата на очите му, сякаш някой ги беше нарисувал точно в този момент. — Нарисувай човека, когото виждам.

Не можах да измисля какво да кажа. Само кимнах.

Чувам гласа му в главата си и сега, насечен и дрезгав, толкова подобен на гласа на Кейт. Нарисувай човека, когото виждам.

Все още пазя моята рисунка някъде, на нея се вижда момиче, чието лице е открито към света, момиче, което не крие нищо, освен собствената си несигурност. Но онази личност, личността, която Амброуз видя и в която повярва, тя вече не съществува.

Може би никога не е съществувала.