Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (56)

54. Ливия

На следващата сутрин Ливия беше отново в офиса. Беше официално: Отделът за вътрешни разследвания беше пуснал недвусмислен доклад, въз основа на който беше решено вътрешното разследване да бъде приключено и обвиненията — свалени. Полицаите я поздравяваха един през друг, докато вървеше през управлението, като не само ръкопляскаха, но дори я потупваха по гърба въпреки добре известното й нежелание за такъв тип контакт.

Отиде право в офиса на Стрейнджланд. Тя също не можа да се сдържи. Заобиколи бюрото си и хвана Ливия за раменете.

— Нито за миг не съм се съмнявала — започна тя. — Но, все пак, божичко! Какво облекчение!

— Благодаря, лейтенант.

— Сядай. Знаеш ли, вчера се случи нещо наистина много странно.

— Така ли?

— Да. В Отдел сексуални престъпления постъпи анонимно обаждане. Имаме информация за някой си Матю Джей Струп, който наел стая в „Куин Ан“. Анонимният източник казва, че това е нашият изнасилвач от парка, и заяви, че го е разпознал при последната му атака. Успяхме да проверим кредитните карти на Струп. Няма да познаеш къде е бил по време на атаката в Бриджпорт, зад която подозираше, че стои същият човек.

— Бриджпорт, нали? — каза Ливия.

— Бинго!

Ливия кимна. Знаеше, че не е само Бриджпорт. Канезаки бе успял да открие данни за Струп в Сан Диего, Чарлстън и Портланд, щата Мейн. За всички тези места Ливия беше потвърдила през Програмата за тежки престъпления, че имат свои неразгадани случаи на изнасилвания през съответните периоди. Струп се занимаваше с нещо като дневна търговия и разполагаше с достатъчно пари и време, за да пътува към нов ловен район на всеки няколко месеца. Част от материалите по делото срещу него щеше да бъде присъствието му в близост до пет различни местопрестъпления. Но всичко това щеше да дойде по-късно, по време на паралелната конструкция.

Да, Канезаки беше леко казано преизпълнил обещанието си. Ливия знаеше, че някога ще поиска нещо в замяна. Дори не искаше да мисли какво ли може да бъде то.

— Получихме съдебно разпореждане — каза Стрейнджланд — и поставихме камери за наблюдение около апартамента му, а също така следим мобилния му телефон. Знаеш ли, че прогнозата утре е за дъжд?

— Вече проверих — отвърна Ливия.

— Бях сигурна, че си проверила. Ами, идеята е да го проследим до парка. Да го хванем, щом тръгне на лов. Да осигурим повече доказателства за прокуратурата. Искаш ли да участваш? Все още е твой случай.

Искаше да участва. Много!

— Благодаря, лейтенант, бих искала лично да му сложа белезниците.

— Става. Утре ще бъде хубав ден. И не само защото ще хванем този маниак.

— Какво друго ще става?

— Ами, нека да кажем, че случайно познавам един журналист, когото началникът не познава. Казва се Леополд. Някои хора го наричат Терориста за свобода на информацията, защото е непримирим, когато става дума за прилагането на Закона за свободата на информацията. Както и да е, но може би утре Леополд ще публикува едно експозе относно няколко агенти от Сикрет Сървис, които били предадени за разследване от Департамента на правосъдието по обвинения, свързани с детска порнография. Но Правосъдието не направило нищо по заявка на Сикрет Сървис. Говори се, че може да се сравни с разкритията за детските изнасилвания в Католическата църква. Ще е много напечено. И ще има още разкрития.

Ливия си помисли за мъжете, които Рейн и Ларисън бяха убили във Федералния парк.

— Звучи много добре. Но… дали все пак Литъл няма да бъде в опасност? Искам да кажа, че убиха агент на ФБР. Опитаха се да ме убият.

— Греъм е мъртъв, Ливия. Хората му не знаят какво да правят. Освен това историите, за които говоря, ще създадат такъв климат, в който никой не би посмял да попречи на разследването на Литъл, а още по-малко да се опита да го отстрани. Дори да става дума за сенатори. Даже и за кандидат-президенти. Всичко ще излезе наяве. Всичко!

Всичко това й доставяше огромно задоволство. Но в същото време беше причина за безпокойство. Вече беше привлякла достатъчно внимание.

— Това е много добре. Но… нали началникът няма да разбере, че информацията е дошла от вас?

Стрейнджланд махна с ръка, сякаш не беше нещо особено.

— А, сигурна съм, че ще го заподозре. Но информацията би могла да дойде от много други места. Леополд не е местен. А Литъл ще работи по тези обвинения. Така че кой би могъл да каже откъде е изтекла информацията?

Ливия усети, че лейтенантът само се прави на смела. Началник Бест обичаше да се държи като любима леля и може би това не беше изцяло престорено. Но беше показала ясно, че не обича да й се противоречи. Нито едно ченге не иска да си създава враг в лицето на началника. Ливия не за първи път усети колко много дължи на лейтенанта.

— Единствената лоша новина е — продължи Стрейнджланд, — че щом новината се разчуе, останалите плъхове от „Детска игра“ ще се разбягат. Но петимата, чиито имена открихте с Трахан, ще бъдат арестувани и подведени под отговорност. Все пак е нещо.

Ливия кимна. Още един компромис, който вече беше предвидила. И още един, по който нищо не можеше да се направи. Но плъховете нямаше да останат скрити вечно. Все някога щяха да излязат и да потърсят храна наново. И когато това се случеше, Ливия щеше да ги очаква.

— Още нещо — каза Стрейнджланд. — Видях новините за Оливър Греъм по Си Ен Ен. Не искам да знам къде си била, когато се е случило всичко това. Не искам да знам с кого си била през последните няколко дни, нито пък какво знаеш за анонимния информатор. Поне не днес. Някой ден ще проведем разговора, за който споменах. Но не днес. Днес просто се радвам, че си в безопасност. А сега върви. Отивай и бъди страхотното ченге, каквото си била винаги.

Ливия й благодари и се върна на бюрото си. Беше признателна, че бяха отложили разговора. Но се боеше, че ще дойде час за разплата.

Канцеларската работа вече се беше насъбрала. Опита се да навакса. Не успя. Не можеше да престане да мисли за всичко, което се беше случило, и за това, което може би предстоеше.

След час се предаде. Слезе по стълбите, излезе от сградата и отиде до фериботното пристанище, където остана известно време, загледана в блестящите под слънцето води на залива Елиът, заслушана в крясъците на чайките и във вятъра. Въздухът миришеше на идващия дъжд. Ливия кимна доволна от това, което очакваше Струп. Представи си как го събаря на земята и му закопчава белезниците.

Но всичко останало я безпокоеше. Колко далеч щеше да отведе следствието Литъл? Дали следователите щяха да научат, дали някой щеше да повярва, че сваленият самолет не е дело на Ислямска държава, а на частна военна фирма? Ако го повярваха, дали това щеше да привлече още повече внимание върху нея?

Гледаше водата, слушаше вятъра и в края на краищата безпокойството й се разсея. Установи, че мисли за Карл, за момента, когато бяха излезли от апартамента на Дилайла и бяха слезли по стълбите, и колко объркана и раздвоена се чувстваше от предстоящата раздяла.

Когато излязоха на улицата, Карл каза:

— Знаеш ли поне кой полет ще вземеш?

Ливия поклати глава.

— Мислех да си купя билет, когато отида на летището.

— Така може да ти се наложи да чакаш с часове. Освен това ще изглежда странно, ако се появиш на летището, без да имаш запазен билет. Виж какво ще ти кажа. Дилайла ми каза за едно заведение, което харесва много и е на по-малко от два километра оттук, „Ше Прун“. Предлагат хубава храна и има хубав изглед към реката. Какво ще кажеш да си вземем една маса, да си поръчаме капучино и кроасани и да ти запазим полет? А после можеш да си вземеш такси, ако е нужно. Ако пък полетът ти е по-късно, мога да ти помогна да убиеш малко време в Париж. Ако искаш. Иначе просто мога да се разкарам. Знам, че обичаш да си сама.

Тя се усмихна.

— Не искам да се разкараш. — Мразеше се за това, че чувството за щастие я прави нервна.

Очакваше го да каже нещо забавно в отговор, както правеше обикновено. Вместо това Карл каза:

— Знам, че трябва да се връщаш. Имаш задачи, за които трябва да се погрижиш. А мен ме знаеш, няма да настоявам. Но със сигурност искам да те виждам по-често, Лаби. В Сиатъл или пък в моето райско кътче на Бали, или, по дяволите, даже тук, в Града на светлините. Но… ако това не ти звучи добре, мога само да се надявам, че ще ми го кажеш. Не искам както преди да чакам до телефона.

По някаква причина я заболя от думите му.

— Наистина ли чакаше до телефона?

— Да. Макар че тогава го криех от себе си.

Ливия го погледна. Искаше да го попита, но се боеше какво могат да значат думите му. Нощите им заедно… бяха хубави. Целуваха се. Много. Първите целувки, които й бяха харесали от… май от първата й целувка с Шон още в училище. Всички останали бяха просто неохотни преструвки от нейна страна. Но с Карл беше различно.

А освен това правиха и други неща. Не по начина, от който обикновено имаше нужда. По-бавно. Нежно. Не беше стигнала до края. Но не беше и преструвка. Всичко беше хубаво. Достатъчно хубаво, за да иска да го опита отново.

— Какво има? — попита Карл.

Преди да я променила решението си, Ливия каза:

— Имаш ли още от онези фалшиви паспорти и еднократни дебитни карти, които ползваш?

— Още? Имам цяла кутия от обувки с тях. Едно от предимствата да познаваш вагабонтин като Канезаки.

— Тогава… защо не прескочим кафенето? Можем… можем да си поръчаме да ни доставят нещо в стаята. Мога да взема по-късен полет.

Сърцето й блъскаше. Боже, какво не беше наред с нея? Защо се плашеше толкова много от опитите си да е нормална?

Карл я погледна с ококорени очи.

— Сигурна ли си?

— Освен ако ти не искаш.

— Мила — усмихна се той, — винаги ще искам да бъда с тебе. В хубаво и в лошо.

Така се случи, че беше хубаво. Какво точно значеше и къде можеше да я отведе, Ливия не знаеше. Трябваше да го разбере заедно с Карл. Бавно. Нежно. По същия начин, както правеха любов. Беше разстлал мечтите си в краката й и макар че Ливия още не беше готова да му отвърне със същото, а дори може би никога нямаше да успее да му отвърне със същото, щеше да намери начин да пристъпва нежно. Поне щеше да опита.