Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (55)

53. Ливия

На следващия ден се разотидоха един по един. Бяха се съгласили, че ще е по-безопасно да напуснат Париж поотделно.

Ливия се свърза с Литъл и със Стрейнджланд. Литъл й каза, че ще повдигне обвинения, като започне с тримата агенти от Сикрет Сървис, предадени на Департамента по правосъдието, и оттам ще върви нагоре. По същия път, по който беше минал Арингтън, но с цел публично обвинение, а не лична изгода. А Стрейнджланд й обясни, че имала начин да подкрепи плана на Литъл. На Ливия не й допадна, че двамата ще си съдействат, но нямаше голям избор.

— Фелпс ми каза, че си почти напълно изчистена по обвинението за полицай, въвлечен в стрелба — обясни Стрейнджланд. — Но по отношение на нападателите нямаме никакъв прогрес, нито за двамата в академията Равена-Брайънт, нито за двамата снайперисти в Саут Парк. Най-сетне получихме достъп до АСДД и познай какво?

— Няма съвпадащи отпечатъци?

— Правилно. Ако питаш мен, дори някога да е имало, някой отдавна ги е погребал дълбоко. Но виж какво. И двете знаем за кого са работили нападателите. Може би ще успеем да го докажем, но според мен те са мъртви, а ти си в безопасност. Засега предлагам да се задоволим с това.

Толкова много неща се бяха случили през изминалата седмица. Изнасилвачът в парка, атаката при академията, Фелпс и вътрешното разследване… всичко беше някак сюрреалистично, сякаш по-скоро го беше сънувала, отколкото наистина го бе изживяла.

— Ами началникът? — попита Ливия. — Как са нещата между вас двете?

— Ами, както ти казах, не беше много доволна, че не си в града, за да могат нейните хора да те държат под наблюдение. Но какво можеше да направи? Ти беше в принудителен отпуск. А след ден-два ще е още по-малко щастлива, но за това ще си говорим, когато се върнеш. Като стана дума, отпускът ти скоро свършва, така че няма да мога повече да те покривам.

— Утре се връщам.

— Добре. Остави си малко време да наваксаш. А след това двете ще имаме дълъг разговор.

Ливия знаеше, че разговорът е неизбежен. Стрейнджланд вече знаеше много, но изглеждаше склонна да го запази между тях двете. Но ако започнеше да разпитва, можеха да стигнат до въпроси, които на свой ред да ги отведат към някои области, които лейтенантът нямаше да може да пренебрегне.

Но за момента не можеше да бъде направено нищо.

— Как е времето? — попита Ливия.

— Все още е сухо. Не сме имали нападения в парка. Засега просто се върни. А след това сме отново на линия.

После дойде ред да си вземат довиждане.

Ларисън си тръгна пръв. Стисна ръка на всички, с изключение на Карл, когото прегърна.

— Благодаря, че ми пазеше гърба пред „Пиано Ваш“ — каза на Ливия.

— Благодаря, че пазеше моя — отвърна тя. Осъзна, че е започнала да харесва много Ларисън. Беше доволна, че бяха оставили недоразуменията зад гърба си.

— Никога не забравям — каза Ларисън. — Питай тези тъпаци. Ако някога ти потрябвам, само кажи.

После се обърна към Дилайла, кимна към Рейн и каза:

— Може да не го показва, но е луд по тебе. Толкова много се измъчваше, че дори ми се обади, за да си поговорим по въпроса. На мен. Можеш ли да си представиш?

— Благодаря — обади се Рейн. — Много съм ти задължен.

Дилайла се разсмя, после целуна Ларисън по двете бузи.

— Елате в Коста Рика — покани ги той. — Това се отнася за всички. Там е тихо и мирно. Ще е адски гот.

Ливия си помисли, че това едва ли някога ще се случи. Но с изненада установи, че не иска напълно да го изключва като възможност.

Хортън беше следващият. Вече беше прибрал оръжието на Ларисън, а в момента прибираше пистолетите от останалите, заедно с устройствата за свръзка. Парижките му познати му бяха казали, че оборудването е дадено назаем, а не като подарък.

— Време е да тръгвам — каза той. — Трябва да проверя дали застраховката на къщата ми покрива ракетна атака.

— Ще се оправиш ли? — попита го Рейн.

— Предполагам, че полицията ще има някои въпроси относно местонахождението ми по време на атаката и също относно подробностите по въпроса. Но имам добър адвокат и много лоша памет. Освен това предполагам, че ще има цял куп причини правителството да си затвори очите за станалото и да го припише на мистериозен пожар или на друго природно бедствие.

Ливия беше запозната с привичката на правителството да си затваря очите пред очевидното. И да полага усилия да го представи като нещо друго.

— Какво ще правим с брата на Тревън? — попита Рейн. — Искаш ли аз да се заема с това?

— Предпочитам сам да го направя, ако нямаш нещо против. Дължа му поне това.

Последва нова серия ръкостискания. След което Хортън също си тръгна. Останаха само Рейн и Дилайла и Ливия и Карл.

Ливия искаше да говори с Канезаки. Имаше нещо, от което се нуждаеше толкова силно, че дори я беше страх да попита за него. Но не виждаше друга възможност.

— Вижте — започна тя. — Не сме се чували с Канезаки след нападението при „Пиано Ваш“.

— Вярно — отвърна Рейн. — Щях да му изпращам новини през секретния сайт.

— Не можем ли просто да му се обадим?

Мислеше, че Рейн ще я попита защо, но той само погледна Карл, след което просто кимна. Карл сложи сателитния телефон на говорител и се обади.

— Крайно време беше — вместо поздрав каза Канезаки. — Наистина мразя да научавам какво става в Париж от Си Ен Ен. Носят се слухове, че Оливър Греъм бил отвлечен.

— Здрасти, Том — поздрави го Карл. — Затова ти се обаждаме. Си Ен Ен са назад с материала. В наши дни не може да се разчита на тях. Имах предвид относно Греъм. Отвлечен? Това са стари новини. Сега вече е и мъртъв.

Разказаха на Канезаки за всичко, което се беше случило и за което бяха научили, включително, че Литъл ще огласи случая. Канезаки сякаш не беше особено доволен от тази перспектива, защото просто каза:

— Разбирам.

— Том? — започна Ливия, а сърцето й затуптя по-бързо, щом помисли за това, за което искаше да попита. — Мога ли да те наричам Том?

— Разбира се. Така ми казват всички, които ме влачат наляво-надясно от двете страни на линията на закона.

Ливия се поколеба дали да не му каже, че невинаги е ясно кой кого влачи, но реши да премълчи.

— Знам, че си в разузнавателния бизнес — продължи тя. — И знам, че наученото от нас щеше да бъде много важна разузнавателна информация… ако беше останало в тайна. Мога ли да попитам за какво мислеше преди малко? Защото прозвуча малко разочарован, когато ти казахме за Литъл.

— Дискусията в този момент е вече чисто теоретична — отвърна Канезаки. — Литъл и отделът за разследвания на Департамента за вътрешна сигурност притежават тези досиета от Правосъдието. Предполагам, че е въпрос на време преди да завалят обвинения. Но си права, разказаното от вас вече не ми е от особена полза. Но все пак… не е чак толкова трудно да се погледне на нещата откъм хубавата им страна.

— Том, ти си добър човек — подметна Карл.

Канезаки се разсмя.

— Всеки път, когато започнеш така, искаш нещо от мен.

Ливия преглътна.

— Този път аз искам да помоля за нещо.

Канезаки не отговори веднага. Сериозността на тона й може би го изненада.

— Слушам.

— Работя по един случай — обясни Ливия. — Сериен изнасилвач. В момента е в Сиатъл. Следващия път, когато завали, а в Сиатъл това ще е скоро, ще го направи пак.

Карл я гледаше тревожно.

— От какво имаш нужда? — попита Канезаки.

Ливия се окуражи, че бе използвал думата „нужда“, вместо да каже „какво искаш“. Но още не бяха стигнали до съществото на въпроса.

— Спомена за някакви програми. Програми, които дават достъп до всичко, което човек купува, търси по интернет, всички места, които посещава.

Канезаки мълчеше.

— Знам, че нито можеш да потвърдиш, нито да отречеш…

— Хайде, Том — подкани го Карл, който макар все още да изглеждаше разтревожен, явно беше взел решение да подкрепи играта й. — Чух слуховете преди няколко години. Някаква си програма, наречена „Окото на Бога“. Тъпо име, ако питаш мен. Със същия успех можеха да я нарекат „Правителството ти гледа в гъза“. Подобни информации само плашат хората, вместо да ги успокояват.

— Всъщност — отвърна Канезаки — наистина имаше програма, наречена „Окото на Бога“. Но вече не съществува.

— А-ха! — рече Карл. — От опит знам, че програмите, които шпионите обичат, но ги прекратяват заради натиска на обществеността, обикновено просто придобиват ново име.

Последва дълга пауза, през която Ливия имаше усещането, че Канезаки се усмихва.

— Е — най-сетне отговори той, — пак не мога нито да потвърдя, нито да отрека съществуването й, но може би съм чувал за една програма, наречена… „Ангел пазител“.

Карл се разсмя.

— Радвам се, че най-сетне сте наели способни хора в маркетинга.

— Мога да дам много данни — добави Ливия. — Знам какво прави този човек. Знам всичко за него, но това са само параметри. Нямам специфични данни. Все някога ще събера тези данни и ще го хвана. Но дотогава кой знае колко съдби още ще е разбил.

— Освен ако… — вметна Канезаки.

Ливия стисна по-здраво телефона, като едновременно се надяваше и се опитваше да не го прави.

— Да?

— Нищо не обещавам. Но… дай ми параметрите му.

Ливия му разказа за вероятните му фетиши — облекло за тичане, хирургически ножици за разрязване на дрехи, свинските опашки и възможните покупки по интернет. Вероятните търсения в интернет — паркове близо до вода. Датите, на които мъжът вероятно е наемал стая през интернет, първо в или близо до Бриджпорт, а понастоящем в или близо до Сиатъл.

— Нещо важно — каза Канезаки, след като Ливия приключи. — Какъвто й процес да организираш срещу този човек, защото предполагам, че искаш да го направиш, трябва да бъде направена паралелна конструкция.

Паралелната конструкция беше подход в полицейската работа, при който доказателствата по делото се изграждаха отзад напред, за да се прикрие истинският източник на информацията за разследването. Обикновено това, което трябваше да се прикрие, беше нарушаване на гражданските права или нещо друго противозаконно. Канезаки беше прав, разбира се, но тези разсъждения щяха да са чисто теоретични, ако Ливия решеше да се разправи с изнасилвача… в извънработно време.

Но сега нямаше да може да го направи. Вече беше под прекалено внимателно наблюдение. И беше поискала помощ от твърде много хора. Освен това може би нямаше да се наложи да действа на своя глава. Беше уверена, че ще успее да завърти колелата на системата, стига да успееха да идентифицират мъжа.

— Доказателствата по делото — каза Ливия — няма да имат нищо общо с това, което науча от теб.

— Добре — съгласи се Канезаки. — Дай ми час.

— Утре се връщам в Сиатъл — добави Ливия. — Ще съм ти истински благодарна, ако успееш да намериш нещо преди това и особено преди времето да се е променило.

Изключи телефона.

— Трябваше да ми кажеш какво искаш да го питаш — каза Карл. — Том е добър човек, но не прави безплатни услуги. Когато дава, очаква да получи нещо в замяна. Не веднага, но някога.

Това обясняваше защо й се беше сторил неспокоен. Погледна го, но не каза нищо.

— Знам, знам, за теб е много важно — каза Карл. — Просто ми се искаше да те бях предупредил.

Тя знаеше, че намеренията му са добри. Знаеше дори, че навярно е прав. Но това беше без значение. По-късно щеше да го мисли.

Обърна се към Дилайла, без да е съвсем сигурна как ще мине раздялата. Определено бе започнала да уважава тази жена. И беше доволна, че Рейн и Дилайла бяха преодолели това, което ги разделяше. Но не беше забравила първите й подозрения, нито пък първоначалната й неохота.

Ливия й кимна, може би не топло, но с уважение към това, през което бяха преминали заедно. И каквото бяха постигнали.

— Merci, Дилайла.

Дилайла й върна кимването.

— И на теб. Можехме да започнем по-добре, но мисля, че… вината по-скоро беше моя, а не твоя.

Ливия се изненада от добронамереността й. Осъзна, че е очаквала нещо, примесено с остатъци от обида. Поклати глава.

— Знам, че може би… очаквах прекалено много. Как бих могла да очаквам, че няма да се държиш подозрително към мен? Самата аз бих била нащрек.

Дилайла се усмихна. Ливия усети, че зад усмивката й може би се крие известно усилие, но освен това оценяваше, че Дилайла се опитва да се държи приятелски.

— Виж какво — каза Дилайла, — нека онзи разговор в банята да не остава единствения между нас. Върни се в Париж. И ще поговорим пак.

Ливия кимна и протегна ръка, а Дилайла я стисна. А след това, за нейна изненада, се наведе напред и я целуна по двете страни. Не беше толкова зле и Ливия не трепна, както обикновено правеше, когато я докосваха.

— Знам, че не трябва да отиваме заедно на летището — каза Карл. — Положението все още е напечено.

— Изобщо не трябва да ходите на летището — обади се Рейн.

— Трябва да се връщам — каза Ливия. — Лейтенантът ми не може повече да ме прикрива. Освен това трябва да спра във Вашингтон, за да си прибера оръжието от скривалището, където го прибра Ларисън. Не разполагам с много време.

— В такъв случай може би само ти — въздъхна Рейн. — Докс, остани още няколко дни. Или пък вземи влака до Брюксел и после се прехвърли на самолет.

— Не, сър — възрази Карл, — няма да ви се моткам из краката. Двамата имате много за наваксване. Но ще имаме възможност да се видим друг път. Дори не ти остана време да ми се подиграеш за триколесния мотоциклет. Представяш ли си: Ларисън да те изпревари и да ти се подиграва!

Рейн се засмя.

— Е, кой да предположи, че ангелът на смъртта има чувство за хумор?

Карл ги прегърна, после взе своята чанта и тази на Ливия.

— Слушайте, вие двамата! Радвайте се на Париж! И този път нека не чакаме толкова дълго, преди да се видим отново. Нито пък да чакаме, докато цял куп хора не се опитат да ни убият.