Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (54)

52. Рейн

Стоях гол пред прозореца в спалнята на Дилайла и гледах небето, порозовяло от изгряващото слънце, а светлината от изток очертаваше силуетите на сънливите парижки покриви.

Изхвърлихме тялото на Греъм, после на друго място изгорихме буса с помощта на туба бензин, която бяхме купили предварително. След това се събрахме тук. Дилайла лежеше на леглото зад мен. Останалите бяха в дневната, навярно прекалено превъзбудени, за да заспят.

Дилайла стана, застана зад мен и ме обгърна с ръце.

— Мисля, че мина… добре.

Обърнах глава към нея и я целунах.

— Имам чувството, че все още си ми ядосана.

— Винаги ще съм ти поне малко ядосана.

Погледнах я. Не можах да разбера дали е сериозна, или се шегува.

— Наистина ли?

Тя се замисли, после отвърна:

— Да.

— Защо?

— Не ми харесва властта, която имаш над мен.

— Мисля, че те разбирам — казах. — На мен също не ми допада, че имаш власт над мен.

— Да, но не се върна при мен, защото искаше. Върна се, защото имаше нужда от нещо.

Помълчах, после казах:

— Може би това, което търся в теб, не е толкова очевидно, колкото си мислиш.

— Ще видим. — Тя леко се усмихна.

Замълчахме за кратко.

— Какво ще стане… с Кент?

— Кент има поне десет жени из Европа. Ще намери начин да се утеши.

Погледнах я.

— Няма други жени като теб.

— Какво, да не би да го съжаляваш? — разсмя се тя.

— Не. Но… мога да му съчувствам. Знам как бих се чувствал, ако намериш някого, когото да предпочетеш пред мен.

— Доста време ми се искаше да намеря такъв.

— Не искам вече да го искаш. Радвам се, че си напуснала професията. Аз също се пенсионирах. Доволен съм, че не го направихме прекалено късно.

Тя отново се разсмя.

— Какво има? — попитах подозрително.

— На това пенсиониране ли му казваш? Опасности, интриги и убийства?

— Приключих с тази част.

— Дали? Колко пъти досега си си го казвал?

Не за първи път интуицията й ме накара да се притесня.

— Знаеш ли, Докс веднъж спомена нещо подобно.

— Така ли? Не съм изненадана. Той е много по-проницателен, отколкото го показва.

— Нима всички мои познати ме разбират по-добре отколкото аз самия себе си?

— Джон, не бих казала, че не разбираш себе си. Просто не искаш да признаеш пред себе си това, което разбираш.

— И какво е то? — Тревогата ми нарасна.

— Търсиш начин да балансираш кармата си. Да облекчиш страданието, докато по-рано го причиняваше.

Думите й нямаше да са толкова обезпокоителни, ако не бяха верни. Опитах се да намеря някакъв отговор. Накрая успях.

— Ще… ще си помисля по въпроса.

— Париж е добро място за мислене. — Дилайла сви рамене. — Нали знаеш, че Роден тук е създал „Мислителят“?

Усмихнах се и си помислих, че не я заслужавам. Дали затова не я бях отблъснал? Върху това също трябваше да помисля.

Но заедно с нея. А не сам.

— Ще трябва да се откажа от къщата си в Камакура — казах. — Тя е минка, древна японска селска къща. Реконструирах я със старовремски дървен материал. Мисля, че ще ти хареса.

— Защо не ми я покажеш? Видял си достатъчно от Париж. Да не би да се боиш да ми покажеш Токио?

— Не мога да разбера дали го казваш буквално или преносно.

— Защо не ми отговориш така, сякаш е и двете? — Тя се намръщи.

Кимнах. Усещах, че съм на ръба на бездна. Бях развълнуван от възможността да скоча, но в същото време се боях.

— С удоволствие ще ти покажа Токио — отвърнах. — Но… градът прилича на лабиринт. Повечето ми живот е минал там, но все още не го разбирам.

— Нямаме ли достатъчно време?

— Всъщност имаме. Имаме. Само не си мисли, че повече няма да ми показваш Париж, нали?

Дилайла ме изгледа дълго, после каза:

— Париж също може да е лабиринт.

— Знам — отвърнах. — Това е едно от нещата, които обичам в него. Едно от нещата, които ми липсваха.

Дилайла не каза нищо. Просто ме хвана за ръка и ме поведе към леглото.