Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (5)

3. Рейн

Изчаках един ден, преди да се обадя на Хортън. Казах си, че е защото искам да си оставя време за размисъл. Но знаех, че всъщност просто отново се преструвам на неуверен.

Реших да съм кратък. Двамата с бившия полковник не се бяхме разделили по най-добрия възможен начин. Ако покажех прекалена готовност, щеше да разбере поведението ми като опит да му замажа очите, което щеше да попречи на изпълнението на задачата.

— Разбрах, че си искал да разговаряш с мен — започнах вместо приветствие.

— Радвам се, че се обади — отвърна добре познатият ми баритон от делтата на Мисисипи. — Как я караш?

Топлината в гласа му ме изненада и се зачудих дали всъщност самият той не се мъчи да ми замаже очите.

— Не се оплаквам. Радвам се на пенсионерския живот. А ти?

— Ами, нищо ново, така да се каже. Нямах представа колко силно съм намразил Вашингтон, докато не се пенсионирах и не дойдох тук да живея на спокойствие.

— Предполагам, че става дума за онова място във Вирджиния, за което споменаваше. Май се казваше Линчбърг, нали?

Веднъж беше споменал за Вирджиния, но нищо по конкретно от това. Въпреки това се съмнявах, че ще се изненада от факта, че аз, или по-скоро Ларисън, сме научили нещо повече от името на щата.

— Близо е дотам — отвърна Хортън. — На северозапад от Линчбърг, да бъда по-точен. В един малък град, казва се Коулман Фолс. Всеки понеделник работя като доброволец в пожарната, а всеки уикенд ходя за риба на река Джеймс. Живея в една хижа на Коув Крийк Фарм Роуд. От пътя ме дели дълга алея, покрита с чакъл, заобиколен съм от гори, а зад къщата имам чудна веранда, където почти всяка вечер си пия уискито, а понякога добавям и пура.

Не за първи път трябваше да призная, че този човек имаше невероятен кураж. Практически ме предизвикваше.

От друга страна, ако Ларисън наистина искаше да го види мъртъв, Хортън едва ли можеше да направи много, за да го предотврати. Със същия успех можеше да се наслаждава на риболова и на доброволното си участие в пожарната команда, докато не дойде съдбовният ден, без да ни доставя удоволствието да се страхува.

— Звучи добре — подхвърлих. — Не си падам много по пурите, но от време на време обичам да пийвам уиски.

— Трябва да ми дойдеш на гости. Имам една бутилка „Гленливет“ от осемдесет и първа, още не съм я отварял. Пазя я за специален повод.

— Ще те предупредя, преди да дойда.

Хортън замълча, докато осмисляше думите ми.

— Ще съм ти благодарен. Знам, че между нас има известно разногласие.

Можеше и така да се каже. Но в този момент навярно щеше да е по-добре, ако не се говореше много.

— Както и да е. Разбрах, че имаш човек, който иска да му свърша някаква работа.

— Точно така.

— Знаеш ли каква е работата?

— Не попитах.

— Добре. Кой иска да свърша работата?

— Не мога да кажа друго, освен да потвърдя, че въпросната личност е човек, който трябва да бъде взиман много на сериозно. Ще ти дам номера му. Можеш да му се обадиш, ако си заинтересуван.

Замислих се за миг. После попитах:

— Защо?

— Какво „защо“?

— Нали каза, че си се пенсионирал.

— Стори ми се, че и ти каза същото.

— Казах го.

— Тогава защо разговаряш с мен? — Не му отговорих и след миг Хортън добави: — Ела ми на гости някой път. Ще пробваме гленливета и ще сравним какво мислим за насладите на пенсионерския живот.