Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (46)

44. Дилайла

Беше малко след единайсет на следващата вечер и последните гости на Греъм бяха напуснали малката, но разкошна частна банкетна зала, като не бяха пропуснали да се сбогуват многословно с Дилайла. Греъм затвори вратата зад последните. После се обърна към Дилайла и лицето му се разтопи в доволна усмивка.

— Дилайла! Беше… фантастична!

— Е, чак пък толкова…

— Не, дори не се опитвай да се правиш на скромна! Беше пленителна! И го знаеш. Боже мой! Ами мистър Лиу, китайският аташе по отбраната? Само за пет минути го накара да каже повече думи, отколкото го чух да говори през цялата вечер.

— Спри! Мисля, че просто беше самотен и се наслаждаваше на вечерята.

— Именно! Точно това исках да кажа. Навярно не можеш да го оцениш, но в сравнение с обичайната си сдържаност Лиу практически преливаше.

— Е, радвам се, че съм помогнала.

— Тази вечер успях да сключа няколко много важни сделки. Много големи! Щеше да е невъзможно, ако настроението не беше подходящо. А настроението беше… идеално. Какво мога да направя, за да ти покажа моята благодарност?

Дилайла само поклати глава.

— Не ми дължиш нищо. Вечерята беше изключително вкусна, а пък и не само ти се занимаваше с бизнес. Няколко от клиентите ти ми казаха, че търсят фотограф за техните корпоративни мероприятия, и ми дадоха визитките си.

Според развоя на събитията можеше дори да каже на Мосад за контактите, които беше установила. Можеха да се окажат полезни. Но, от друга страна, можеше и да премълчи. Нямаше нужда да вдигна излишен шум.

— Това изобщо не е достатъчно — възрази Греъм. — Какво ще кажеш за това? Хотелът пази част от колекцията ми от бургундско вино в частна секция на избата си. Искаш ли да им поръчам да донесат бутилка „Дени Морте Шамбертен Гран Кру“ 2003 в апартамента ми и двамата ще го отворим заедно? Това е най-малкото, което мога да направя, за да ти благодаря.

Беше почти смешно да го слуша как й описва очевидния си план да я съблазни като средство да изрази благодарността си. Дилайла се усмихна и каза:

— Предложението е примамливо.

— Предполага се да е такова.

— Но мога ли да предложа нещо още по-добро?

— Не бих могъл да си представя какво би могло да бъде то, но… разбира се.

— Каза, че би искал да опиташ повече от истинския Париж. А не само изисканите хотели и ресторанти. Виж, нямам нищо против „Домейн Дени Морте“, а и никой с всичкия си не би имал, но за теб няма да е нищо ново. Защо вместо това не те отведа някъде? Където се обзалагам, че никога не си бил?

— Какво имаш наум?

— Един много специален бар близо до апартамента ми в Латинския квартал. Коктейлбар „Прескрипсион“. Чудесно и задушевно място, подобно на американските тайни барове през трийсетте.

Веднъж беше гледала един анимационен филм на Гари Ларсън за това, което кучетата чуват, когато стопаните им говорят: само имената си и „дрън-дрън-дрън“. Знаеше, че в момента Греъм се чувства точно така: близо до моя апартамент… задушевно… дрън-дрън-дрън. Можеше да му каже: „инсталация за преработка на фекални води, близо до моя апартамент“. Или пък „кланица, близо до моя апартамент“. Или „завод за отровни отпадъци, близо до моя апартамент“. Реакцията му щеше да е все същата.

— Права си, мисля, че твоята идея е по-добра. Хммм…

Знаеше за какво си мисли. От една страна, провалената атака в „Пиано Ваш“. И, без съмнение, препоръките на телохранителите му, хора, които винаги биха предпочели охраняемият обект да бъде под строга изолация.

От друга страна, доста изпито вино по време на вечерята. Замайването от успешния бизнес. И красивата, очевидно заинтересована французойка пред него, която току-що бе казала думите: „… задушевно… до апартамента ми…“.

Усмихна се и извади мобилния си телефон.

— Защо пък не!

След пет минути се настаняваха на задната седалка на майбаха на Греъм. Един от бодигардовете му се качи до шофьора. Прозорците бяха тонирани, за да не ги безпокоят, което беше идеално. Зад тях следваше втора кола — мерцедес с четирима мъже в него.

Погледнато в ретроспекция всъщност беше смешно. Частта, за която останалите се бяха притеснявали най-много — дали Дилайла ще успее да убеди Греъм да напусне хотела и да отиде в заведението, което му предложи — беше най-малкото й притеснение. След това беше най-вероятно да се прояви законът на Мърфи…

Джон беше предложил „Прескрипсион“.

— Ако хората на Греъм го проверят — увери ги той, — ще установят, че мястото отговаря на описанието: малък бар от точно такъв клас, какъвто би предложила. И се намира на улица „Мазарин“, която е еднопосочна, с една лента за движение. А в квартала има само една улица, която води към нея — улица „Гинего“, също еднопосочна и еднолентова, защото по на север „Мазарин“ е затворена за ремонт. От „Гинего“ може да се завие или наляво, по улица „Мазарин“, или да се продължи направо по улица „Кало“. Няма как да се обърне обратно или да се задмине, защото тротоарите са толкова тесни, че все едно ги няма. Така че без значение какъв маршрут ще избере охраната, в крайна сметка ще трябва да минат по „Гинего“ откъм Ке дьо Конти и да завият наляво по улица „Мазарин“. Могат да спрат или да продължат направо, но нямат други опции.

— Ето тук една карта щеше да ни е от полза — обади се Докс. — Нали се сещаш, за тези от нас, които са по-зле запознати с местността.

Докато Дилайла зареждаше карта на Париж на лаптопа си, Джон допълни:

— Исках да кажа, че разбрахме, че в хотела на Греъм няма да стане. Охраната е прекалено силна, а хората на Греъм ще са нащрек, особено след „Пиано Ваш“. Но, хубаво, ще го натоварят без проблеми на колата в „Риц“ и ще отидат с него до бара. Някой ще е до шофьорското място, вероятно ще има и втора кола. Ще минат по целия път. Няма никакъв шанс хората му да го оставят някъде другаде освен пред самия клуб. Това означава, че ако Дилайла го убеди да дойде в „Прескрипсион“, ние вече знаем последните триста, може би дори повече метра от маршрута му. И няма нужда да ви казвам, че на триста метра могат да се случат много неща.

Разузнавателната информация на Канезаки беше от решаващо значение. Беше успял да проследи покупката на мерцедес-майбаха на Греъм и беше потвърдил, че е брониран и с непробиваеми за куршуми стъкла. Другата кола на Греъм, която беше паркирана в „Риц“, беше обикновен мерцедес. Канезаки дори беше успял да открие, че в „Прескрипсион“ има видеокамера, свързана към локалната мрежа, и хората му бяха готови да я изключат, щом дойдеше време.

И също така ги беше оборудвал. За свръзка щяха да ползват предавател, който беше вграден в токата на достатъчно стилна кожена чанта. Решиха, че ползването на слушалка е прекалено рисковано, но с помощта на чантата целият екип можеше да подслушва това, което чува Дилайла. А за втората кола, която очакваха, беше осигурил нещо, което се наричаше РЧБА — радиочестотен блокатор за автомобили. Оказваше се, че Отделът за несмъртоносни оръжия към Пентагона беше измислил устройството, което използваше мощни микровълни, за да блокира автомобилните двигатели. Канезаки им каза, че вече е изтекла информация за съществуването му. Това, което обществеността не знаеше, беше, че ЦРУ има много по-компактна версия, която се използва в Париж и другаде за предотвратяване на атаките с превозни средства, които се бяха случили в Европа през последните няколко години.

Единственото, което Канезаки не бе успял да осигури, беше пушка. Но местните познати на Хорт бяха успели да попълнят липсата: винтовка със заглушител FAMAS G2, с пълнител с трийсет патрона и с комбиниран телескопен прицел, който включваше също така уред за нощно виждане и лазерен далекомер. Докс я сглоби с любовната грижливост на дете, което е получило коледен подарък.

След като потеглиха с майбаха, бодигардът се обърна към Дилайла:

— Трябва да ви помоля да ми дадете мобилния си телефон. Това е стандартна процедура за сигурност.

Греъм изключи телефона си.

— Магнус, няма проблеми. Дилайла, би ли изключила телефона си? Не е нужно да му го даваш.

— Но, мистър Греъм… — опита се да възрази охранителят.

Греъм го изгледа.

— Сам ще потвърдя, че е изключен. Дилайла, ако нямаш нещо против. Напоследък получих няколко заплахи. Сигурен съм, че не е нещо сериозно. Тези господа искат като предпазна мярка да бъдат сигурни, че никой не носи мобилен телефон, който може да бъде проследен, когато сме извън хотела. Нали не възразяваш?

— Заплахи ли? — попита Дилайла.

— Такива, каквито хората в моя бизнес получават непрекъснато. Но тези господа са най-добрите. Просто си вършат работата и се отнасят сериозно дори към най-малките проблеми.

— Няма проблем — каза Дилайла и му показа как изключва телефона си. Миг по-рано беше изключила предавателя в чантата си, който вече беше свършил задачата си да информира останалите за развоя на събитията, включително за момента, в който напускат хотела. Джон се притесняваше, че хората на Греъм може би разполагат с детектори, които могат да засегнат предавателя, щом другите устройства покрай него бъдат изключени. Щеше да е добре, ако можеха от разстояние да следят придвижването на мобилен телефон или някакво друго устройство, но всъщност не беше нужно. Ливия и Джон вече бяха наблизо върху мотоциклетите си, откраднати благодарение на Ливия, която, както се оказваше, не беше просто обикновено ченге. Бяха с цели шлемове и можеха да предугадят пътя, защото знаеха крайната цел. Освен това можеха да работят в двойка, ако се наложеше да следят противника, така че щяха да са на практика незабележими.

Шофьорът на Греъм мина над Сена по Пон Ньоф. Зави надясно по Ке де Конти. Навалицата по пътя отдавна се беше разчистила и движението беше слабо. Дилайла не си позволи да мисли за следващите стъпки. Ако го направеше, щеше да уязви тръпката, която искаше да почувства Греъм. Беше просто негова гостенка, харесваше го, беше доволна, че е приел предложението й, беше развълнувана, че може да му покаже бар, който й харесва, и възбудена от това, което може да се случи след това.

Наляво по улица „Гинего“. Погледна небрежно през прозореца на Греъм и видя камиона с РЧБА оборудването паркиран точно отляво, в самия край, където улицата излизаше на Ке де Конти. Зад кормилото седеше Хорт. Докс беше в една стая, която бяха наели в хотел „Принс де Конти“ или, с малко късмет, може би дори на покрива, но и в двата случая с добър изглед към улицата. Ларисън щеше да е в „Прескрипсион“. Рейн и Ливия трябваше да са зад втората кола. Всеки момент Хортън трябваше да…

Бодигардът докосна слушалката си, после се обърна и погледна към тях.

— Има проблеми с втората кола.