Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (45)

43. Дилайла

Следващата вечер Дилайла беше в бар „Хемингуей“ в „Риц“. Предпочиташе бар „Риц“, който според нея беше по-добре осветен и безкрайно по-шик и се намираше точно срещу „Хемингуей“. Но беше тук по работа, така че предпочитанията й нямаха значение. Имаше значение само, че по неизвестна причина Греъм беше голям поклонник на потискащата мъжествена атмосфера на бар „Хемингуей“ с неговата тежка ламперия, отрупана навсякъде с ловни трофеи и реликви, посветени на човека, на когото беше наречен. И трябваше да признае на Кент, който беше облечен в перфектно скроено сако от камилска вълна и отпиваше от мартинито си с джин „Гордънс“, че определено изглежда непринудено в бара. Но да изглеждаш непринудено беше само част от изискванията. Предстоеше му също така да изиграе роля и може би се вживяваше в нея прекалено добре.

Беше безкрайно радостен, когато му се обади и го попита дали може да я посети в Париж. „Мога да съм с теб още утре“, каза той с лек оттенък на похотливост с безупречния си английски, придобит в частно училище.

— Всъщност — беше отговорила Дилайла, — точно утре ми трябваш.

— Трябвам ти? Хмммм, задраскай утре, тръгвам веднага.

— Кент, не става дума за това. Професионално е. Една професионална услуга.

— О-о! Разбирам. Е, защо в такъв случай не ти помогна с бизнеса, какъвто и да е той, а след това можем да вечеряме заедно в хотела ми?

Тя никога не му позволяваше да остава при нея, когато я посещаваше. Предпочиташе контрола и, както сама беше признала пред себе си, по-малката интимност на наетите стаи, далеч от мястото, където живееше.

— Не мога. Нужен си ми само за няколко часа, а след това няма да можем да се видим. Поне не този път. Съжалявам!

Кент замълча за момент. После отвърна:

— Няма проблеми. Ще ти помогна с удоволствие. Само не ми се извинявай, чуваш ли? Освен ако не се опитваш да ме накараш да се чувствам жалък.

Почувства се виновна. Проблемът беше, че харесваше Кент. Беше интелигентен, излъчваше някакъв развратен чар и макар в някои отношения да беше погълнат изцяло от себе си, в леглото беше всичко друго, но не и такъв. Но за нея Кент не беше нищо повече от една възможност, докато за него Дилайла все повече се превръщаше в приоритет. А сега щеше да се възползва от тази нестабилна динамика на отношенията им в негов ущърб.

Не искаше да споделя с него повече, отколкото бе необходимо за операцията, но също така трябваше да бъде реалистична. Кент беше професионалист. Възможно бе да се възползва от МИ6, за да проучи кои ВИП гости са отседнали в „Риц“, в който случай щеше да разбере, че целта им е Греъм. Или пък можеше да разпознае Греъм без никаква допълнителна информация. Дори беше възможно да е работил заедно с Греъм, в който случай операцията щеше да бъде провалена още преди да е започнала.

Беше обсъдила идеята с групата и всички се бяха съгласили, че ще им е нужен мъж, за да подготвят добре сцената. Това означаваше да привлекат външен човек, защото всичките бяха известни на Греъм и охраната му. Кент щеше да свърши идеална работа, защото беше едновременно професионалист и човек, когото Дилайла познаваше лично. Връзките му с МИ6 бяха риск, както и това, че го бяха осведомили коя е целта им, но алтернативите можеха да създадат по-големи проблеми.

Дилайла виждаше, че Джон не е напълно съгласен с решението й. Прие го само защото нямаха нищо друго смислено. Но по-късно, когато всички се бяха сместили върху двете кушетки или върху пода в дневната, а двамата с Джон бяха сами в спалнята й, той я попита дали Кент е същият, за когото му беше казала — онзи, с когото се вижда. Тя го потвърди, на което Рейн отвърна с мълчаливо кимване.

— Ревнуваш ли? — попита тя.

— Как мислиш?

— При теб не може да се каже. Много добре криеш чувствата си. Или може би просто нямаш чувства.

— Да. Ревнувам.

— Добре! Отдавна не си показвал, че ме цениш.

— Не! — Джон тръсна глава. — Винаги съм те ценил високо. Просто бях твърде глупав, за да го покажа.

— Не ми се подмазвай. Още не съм ти простила.

Рейн се усмихна.

— Имаш ли още натрупан гняв, от който искаш да се освободиш?

Дилайла се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

— Ела тук, идиот такъв.

Отново се любиха, тихо, за да не обезпокоят останалите.

Но сега пък Кент беше станал сприхав и настояваше да знае как стоят нещата между тях и дали ще продължат да се виждат след операцията, а също и десетки други неща, за които не й се искаше нито да говори, нито да мисли.

Дилайла хвърли поглед към входа. Седяха един до друг на една от тапицираните пейки в дъното на бара, с добър изглед към двете зали.

— Не мога да разбера дали това е част от тазвечерното ти представление — каза тя, — или говориш сериозно.

— Може би и двете. Може би съм актьор майстор на превъплъщенията.

— Само не си забравяй репликите.

— Не се безпокой за това. Ролята, която ми даде, ми пасна като мое второ аз. Ами ти? Изглеждаш възхитително и го знаеш. Но заради мен ли си такава, или заради плячката?

Беше облечена в тясно прилепнала средно дълга рокля от черна дантела с къси ръкави и изрязан гръб и носеше златен кашмирен шал, за предпазване от хладния вечерен въздух. Тоалетът й беше скромно комбиниран с малко бижута и лек грим: обици от опал и злато на „Мансур и Гоур“, стара гривна от ковано злато, лека очна линия и червило. Въпреки това видът й беше по-предизвикателен, отколкото нормално би избрала за бар, но беше важно Греъм да види как би могла да изглежда за елегантна вечеря. Така че тази вечер несъмнено се беше нагласила заради Греъм и Кент трябваше да го знае. Все още не можеше да разбере коя част от поведението му е истина и коя е роля.

В бара влезе набит мъж с тъмен костюм, спря и огледа помещението. Носеше слушалка с кабел. Явно беше охрана, но на кого?

Очите му се спряха за миг на Дилайла, после продължиха. Всичко беше наред. Телохранителите винаги я зяпаха. Просто никога не виждаха това, което би трябвало да видят.

Бодигардът каза нещо в микрофона на ревера си. След минута се появи Оливър Греъм. Нямаше нужда да прави специално проучване, за да го разпознае. Беше в новините достатъчно често и редовно даваше интервюта колко по-ефикасно Америка би могла да води войните си, ако Пентагонът ги прехвърли на частния сектор. Беше добре сложен, облечен в шит по поръчка блейзър от тъмносин плат на едри канелени карета. Не можеше да се отрече, че изглеждаше привлекателен с добре оформената си челюст и скули, а русата му коса преливаше към сребърно по слепоочията. Беше с друг мъж, по-възрастен и по-пълен, приличащ на корпоративен служител, със сако от хубав плат, което висеше безжизнено от раменете му.

Барманът го видя и го поздрави:

— Добре дошли, мистър Греъм! За нас винаги е удоволствие да ни посетите.

— Колин, радвам се да те видя! — каза Греъм и стисна ръката му.

— Обичайното?

— Да, и за двама ни.

Интересно, че Греъм поръча за себе си и за спътника си. Дали обичаше да командва? Или пък се перчеше с познанията си и фамилиарничеше? Дано спътникът му да харесваше мартини, защото от разказа на Джон Дилайла знаеше, че любимото питие на Греъм е фирменото питие на бара — мръсно водка-мартини, на цена от трийсет евро.

Греъм и спътникът му седнаха на една ъглова маса близо до бара, малко далеч от Дилайла и Кент, но все пак достатъчно подходяща. Бодигардът зае позиция близо до входа.

— Отивам да си оправя грима — каза Дилайла. — Веднага се връщам.

Видя, че Греъм я изгледа от главата до петите, докато минаваше покрай масата му. Беше малко по-прикрит от повечето мъже, но не чак толкова, колкото навярно си мислеше. Извън бара имаше още двама телохранители. Също така беше възможно Греъм да има още двама, заели предварително позиции в бара. Дилайла не можа да определи дали има такива, но едва ли щеше да успее, ако бяха истински професионалисти. Дотук добре. Нямаха точна представа каква е охраната на Греъм извън хотела, но щом вътре го пазеха поне трима, вероятно в града щяха да са още повече. Особено като се имаше предвид станалото в „Пиано Ваш“, заедно с факта, че Джон и останалите бяха някъде в града на лов за него.

Греъм я огледа отново, докато се връщаше, но Дилайла дори не обърна очи в негова посока. Знаеше, че най-добрият начин за привличане на властните мъже е като ги игнорира. Приемаха го като предизвикателство, понякога дори като оскърбление.

Седна. Кент беше привършил напитката си. Посрещна я с ненужно висок глас:

— Къде се губиш?

— За какво говориш? Нямаше ме най-много пет минути.

— Имам чувството, че те чакам цяла нощ — продължи Кент все така високо. — Честно казано, почва да ми писва.

Няколко души погледнаха към тях.

— Така ли? Може би не си само ти на когото му писва.

— Хубаво. Няма проблеми. Ще те закарам у дома.

— Защо просто не си вървиш? Ще се прибера сама.

— Дойдох специално, за да се видим, и проклет да съм, ако те оставя да ме разкараш само защото си в едно от шибаните си настроения.

Сега вече ги гледаха много хора. Греъм включително. Гледаше ги с жив интерес.

— Настроението си ми беше много добро, докато не започна да се държиш, сякаш ме притежаваш. Казах ти, върви си. По-добре ще съм сама.

Кент стана и й протегна ръка.

— Хайде.

— Не!

— Казах ти, ела! — Той я сграбчи за китката.

Дилайла плисна в лицето му питието си и му се сопна:

— Cochon^[1]!

Из бара се разнесоха ахкания и шепот.

Кент избърса лицето си и изтръска течността от пръстите си.

Един от сервитьорите в миг се озова до него.

— Сър, може би искате да ви поръчам такси?

Дилайла трябваше да признае на персонала на бар „Хемингуей“, че знаеха как да кажат на един клиент, че е време да си върви.

— Не! — възрази Кент. Взе една от ленените салфетки и избърса лицето и ръцете си. После извади от джоба си няколко банкноти от по двайсет евро и ги хвърли на масата. — Знаеш ли какво? И без това си ми омръзнала.

После излезе от бара. Всички го изпратиха с очи. Освен Греъм. Той наблюдаваше Дилайла.

Тя се извини на сервитьора на френски и му благодари за навременната намеса. Сервитьорът й отвърна, че няма нужда от благодарности, и я помоли за няколко секунди, за да почисти масата.

— Моля — отвърна Дилайла. — Просто ще седна на бара.

После се изправи и каза на хората, които се преструваха, че нищо не се е случило:

— Извинявам се, че обезпокоих вечерта ви. — А после повтори същото на английски.

Седна до бара. Барманът Колин я попита:

— Нещо сладко да си оправите вкуса?

Дилайла се разсмя.

— Звучи идеално.

Зад гърба й някой каза:

— Колин, добави го към моята сметка, моля.

Тя се обърна.

— Бихте ли желали да се присъедините към мен? — попита Греъм.

Номерът беше винаги да ги караш да се мъчат да го постигнат.

— Много сте любезен, но, не, благодаря.

— Сигурна ли сте? Спътникът ми тъкмо си тръгваше, а не обичам да пия сам. Тукашна ли сте?

Тя го погледна, сякаш се опитваше да прецени намеренията му.

— Да.

— В такъв случай ще съм ви признателен, ако ми разкажете за живота тук. За истинския Париж. Идвам тук няколко пъти в годината, но винаги е „Риц“, мишленски ресторанти и „Майбах“ с шофьор.

Като за заучена реплика хич не беше зле. Особено когато целеше да впечатли някого с пари и власт, каквито от опит знаеше, че бяха повечето хора.

— Трябва по-често да излизате — отвърна му Дилайла.

— Опитвам се — разсмя се той. — Ще се присъедините ли към мен? Наистина за мен ще удоволствие да ми разкажете за града.

— Добре — каза тя. — Благодаря ви.

Спътникът на Греъм, който все още не беше допил мартинито си, побърза да им пожелае приятна вечер и предложи на Дилайла стола си, заедно с някакво скалъпено обяснение за ранна среща на следващия ден.

В продължение на няколко часа двамата с Греъм изпиха по две питиета всеки — за него мръсно водка-мартини, за нея „Френч-75“ — джин, лимонов сок, захар и шампанско. Тя му разказа за работата си като моден фотограф на свободна практика, което му даде възможност да изкоментира: „А, това обяснява тази красива рокля“. Той й разказа как компанията му консултира различни правителства относно подобряването на сигурността им. По-скоро беше приятно изненадан, отколкото разочарован, когато Дилайла се престори, че не знае кой е. Не беше лош събеседник. Като бе обещал, зададе й множество въпроси за Париж, нищо прекалено информирано, но все пак беше приятно да разговаря с влиятелен мъж, който не смяташе, че разговорът е просто възможност за водене на монолог. Имаше навика да пуска прекалено много намеци относно състоянието си — апартамента в хотела, колекцията му от бургундско, защо Лоренцо Чифонели бил най-добрият шивач в Париж. Но Дилайла нямаше проблем с всичко това. Греъм очевидно беше решен да я впечатли, но дали знаеше как да го постигне, всъщност нямаше значение.

Малко след полунощ Дилайла си погледна часовника.

— Е, благодаря ви за чудесната вечер. Сутринта съм на снимки, така че…

— За мен беше удоволствие. Ще позволите ли на шофьора ми да ви откара вкъщи?

Дилайла не го очакваше, но се справи с лекота.

— Много сте мил, но не е нужно. Ще си взема такси.

— Сигурна ли сте? Колата ми е по-добра от такси.

— Предполагам — усмихна се Дилайла. — Някой друг път, може би?

Затвори тази вечер. Но си отвори вратичка към бъдещето. И зачака да го види дали ще мине през нея. Или, по-скоро, как.

— С удоволствие — отвърна Греъм. Замълча, после добави: — Може да ви прозвучи малко странно, защото е в последната минута, но… организирал съм прием за утре вечер, тук, в „Риц“. Без претенции, в малката частна банкетна зала. Просто бизнессреща с няколко важни клиенти. Имам приятелка в Париж, която обикновено ми помага да организирам тези събития, но за съжаление тя внезапно се разболя и няма никакъв шанс да дойде. Тези мъже са изключително успешни, но някой от тях са изненадващо срамежливи. Не бих могъл да си представя кой по-добре от вас би могъл да ги накара да се отпуснат и да се почувстват удобно. Бихте ли желали да бъдете мой гост?

Внезапното заболяване беше всъщност една доста гадна стафилококова инфекция. Канезаки им беше осигурил картата на движенията на мобилния телефон на Доминик Деньов за един месец назад. С нейна помощ бяха определили дните, в които посещаваше „Льо Барометр“, където обядваше с една приятелка на една от масите на тротоара. За Ливия не представляваше трудност да изсипе осигурената от Канезаки ампула със стафилококи във виното на Деньов, докато Дилайла отвличаше вниманието на нея и на приятелката й с объркани въпроси за някакъв адрес.

— Ваш гост? — отвърна Дилайла, като все още се преструваше, че се колебае. — Струва ми се, че по-скоро си търсите друга домакиня на приема.

— И двете, честно казано. Но не очаквам от вас нещо друго освен това, което направихте тази вечер. Което бе да бъдете една изключително очарователна и мила събеседница.

— Аха, а сега преминахте към ласкателствата.

— Бих го направил, ако ще ви убеди, но всъщност просто ви казвам истината.

Дилайла направи пауза.

— Аз ли ще бъда единствената жена?

— Не, ни най-малко. Повечето от гостите ми си имат придружителки.

Ако придружителките бяха съпругите, Греъм щеше да го каже. Значи ставаше дума за куртизанки и любовници.

— Звучи интересно — провлечено каза тя. — Но… не съм сигурна дали наистина съм толкова интересна, колкото си мислите.

— Не би ли трябвало аз да преценя това?

Дилайла се засмя и не каза нищо.

— Познавам гостите си — продължи Греъм. — И знам как ще реагират на присъствието ви. Ще ги накарате да се чувстват успели, остроумни и очарователни… точно това, което им се иска да повярват за себе си, но обикновено подлагат на съмнение в отсъствието на малко външно поощряване.

Дилайла си помисли, че всъщност това е едно доста проницателно наблюдение над начина, по който жените като нея успяваха да спечелят благоразположението на мъжете. Беше любопитно, че Греъм бе забелязал тази движеща сила в поведението на другите, но не го прилагаше към, да речем, тяхното собствено взаимодействие тази вечер. В края на краищата всички мъже като Греъм знаеха за нещото, наречено хващане в капан. Но това знание не им пречеше сами да се впримчват в клопките.

— В колко часа? — попита тя накрая.

Греъм се усмихна.

— В осем.