Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (43)

41. Хортън

Хортън вървеше по улица „Декарт“. Вечерта беше прохладна и тротоарите бяха оживени, изпълнени с хора, вечерящи в еклектичната колекция от ресторанти — китайски, италиански и виетнамски, кафенета, заведения за сладолед и сладкарници. Париж винаги му беше харесвал, но всеки път, когато идваше тук по работа, беше отсядал от другата страна на реката, близо до Триумфалната арка. Тогавашната му жена се наслаждаваше на пазаруването по Шанз-Елизе, а някои от ресторантите, в които ги бяха водили, всичките със звезди „Мишлен“ и явно много популярни, определено сервираха изключителна храна. Но от тази страна на реката имаше една простота, която му допадаше: извиващите се павирани улици, приглушеното осветление, на места граничещо с мрачно, по-скромните мащаби. Имаше чувството, че при предишните му посещения му бяха представили една внимателно организирана подборка от Париж, а не самия град. Предположи, че може би е трябвало да го усети още навремето, но си имаше своите претенции, които домакините му с радост бяха изпълнили. Е, сега вече знаеше истината. И ако се измъкнеха живи от тази история, щеше със сигурност да се върне и да разгледа града с други очи.

— Появи се — чу гласа на Ларисън. Носеха устройствата за връзка, които им беше осигурил неговият човек в ИГНЖ, Интервенционна група на националната жандармерия — слушалки и нагръдни микрофони. Освен това всеки имаше предплатен мобилен телефон, но само като резервна опция. За съжаление нямаха бронежилетки, но когато ставаше дума за изчезнали от склада за веществени доказателства устройства и брони, трябваше да се задоволят с осигуреното от приятеля му.

— Сам ли е? — попита Хортън.

— С него не върви никой — отговори Ларисън. — Засега друго не мога да кажа.

— Хортън, защо не тръгнеш към него? — обади се Рейн. — Не бързай, дай му възможност първо да се огледа.

— Ще го карам бавно и кротко — потвърди Хортън.

— Докс — продължи Рейн, — време е да се разходиш.

Ливия бе успяла да подкара без ключ един от онези мотоциклети с две предни колела — умение, което Хортън обикновено не би свързал с полицай. Докс носеше шлем, който напълно скриваше лицето му, така че нямаше начин Бен да го разпознае.

— Вече съм на път — потвърди Докс — С моя триколесен мотор. Казвам ви, това нещо е същинско извращение!

— Такова намерих — додаде Ливия. — В тъмна пряка, без камери.

— Няма значение дали е отвратително — възрази Рейн. — Важното е, че ги има навсякъде в Париж, така че да се сливаш с останалите.

— По дяволите, като ме искахте да се сливам, защо просто не ми намерихте една барета? Или пакет цигари „Голоаз“? Само фактът, че никой не може да ме познае, прави срама ми поносим.

— Хммм — изхъмка Рейн. — Май точно това беше целта.

— Да бе, да — разсмя се Докс. — Добре, точно сега минавам покрай Тревън. Не виждам покрай него никакви подозрителни типове. Ларисън, можеш ли да ме видиш?

— Аха. Задръстеняка на триколката.

— Какъв позор! — възкликна Докс. — Кой ме качи на това отвратително нещо? Ларисън, трябваше ти да го караш, а пък аз да съм горе в хотелската стая.

— Бих го направил — отвърна Ларисън, — но достойнството ми е прекалено голямо.

— Спрете — прекъсна ги Рейн. — Направи едно кръгче около Пантеона. Ако всичко е чисто, ще пратим Хортън на срещата.

След две минути Докс се обади:

— Не видях нищо необичайно. Ако си е довел компания, сигурно са назад.

— Добре — каза Рейн. — Хортън, иди му кажи здрасти.

След три минути Хортън зави на площада на Пантеона. Изненада се, че сърцето му бие толкова силно. Вярваше на Бен. Наистина му вярваше. Но дали преценката му беше обективна? Дали Даниъл нямаше да се окаже прав?

Бен го забеляза веднага и му кимна.

Хортън се приближи към него и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя, момче. Добре, че се обади.

Стиснаха си ръце. Хортън започна малко да се успокоява.

— Сам ли си? — попита Бен.

— Да. Решихме, че така ще е най-удобно. — Това обяснение беше достатъчно мъгляво, за да обхване множество възможни значения, нито едно от които нямаше смисъл да се обяснява.

Бен кимна.

— Предполагам, че отиваме някъде другаде?

— Имам предвид едно заведение. Съвсем наблизо е.

И отново нищо нямаше да спечелят, ако започнеха да си обясняват какво всъщност целят процедурите.

Тръгнаха. След три минути се чу гласът на Дилайла:

— Виждам ви.

С периферното си зрение Хортън я забеляза да седи на една от масите пред „Лекюри“. Русата й коса беше прибрана под широка кърпа и си беше сложила очила за четене, през които се взираше в мобилен телефон.

— Ливия — каза Рейн, — може би засега можеш да се отдръпнеш назад. В случай че погледне нагоре.

— Вече го направих — отвърна Ливия.

— Ливия — намеси се Докс, — как я караш там горе?

Беше очевидно, че грамадният снайперист си пада по мълчаливото ченге. Явно не им пречеше да си изпълняват задачите, така че Хортън реши, че връзката им не му влиза в работата. А също така Рейн и Дилайла.

— Всичко е наред — отговори Ливия. — Апартаментът зад мен все още е тъмен. Ако светнат, ще сляза долу. Но засега позицията е идеална. Тук горе е тъмно, но мога ясно да видя входа на бара.

Хортън и Бен завиха зад ъгъла. Бен додаде:

— Имаш ли нещо против да спрем тук за секунда? Не видях някой да ме следва, но нека за всеки случай да проверим.

— Сам щях да го предложа — отвърна Хортън. После, най-вече заради Ларисън, добави: — Радвам се, че не пренебрегваш следенето.

— Или само се преструва — възрази Ларисън.

Изчакаха три минути. Никой не се показа иззад ъгъла.

— Мисля, че изчакахме достатъчно, ако си съгласен — каза Хортън.

— Аха. — Бен кимна.

— Заведението е през няколко къщи. Какво ще кажеш да си вземем по бира?

След минута вече влизаха вътре.

— Окей, ще намалим разговорите до минимум — нареди Рейн. — Ако видим нещо, ще съобщим. Ако ти имаш нужда от нещо, викай.

— Май е добре — каза Хортън на Бен, но по-скоро имаше предвид останалите.

— Изглежда добре — съгласи се Бен.

Всъщност Хортън си мислеше, че даже е повече от добре. „Пиано Ваш“ беше място, което изглеждаше едновременно непретенциозно, но и с традиции. Стените бяха покрити с плакати, които рекламираха музикални и джазови събития, някои датиращи още от петдесетте години. Колоните, които поддържаха двете свързани зали, бяха покрити с тебеширени графити, светлината беше приглушена, а акустиката — отлична. Декорът беше еклектичен — тук старо радио, там стара китара, висяща от тавана, древно пиано с препарирана глава на крава върху него, откъдето навярно идваше името на заведението. Заведението беше на приземния етаж, но имаше и сутерен, приличаше на място, което е скрито или потайно, или пък се посещава само от посветени. Рейн се оказа прав — като се имаше предвид ранният час, заведението беше полупразно. Клиентите бяха основно хипстъри и студенти. Носеше се приятното бръмчене на разговорите, примесени с френски поп от уредбата, точно този шумов фон, който би позволил на двама души да водят поверителен разговор, без да крещят. Без проблем си намериха свободна маса в дъното, от която и двамата виждаха входа.

— Бира? — предложи Хортън.

— По една пинта или каквото там имат — отвърна Бен.

Хортън отиде до бара и се върна с две запотени халби, преливащи от пяна. Сложи ги на масата и преди даже да е седнал, Бен взе едната и отпи голяма глътка.

„Май не е много приятелски настроен — помисли си Хортън. Но това не беше проблем — Това, че някой друг е невъзпитан — винаги казваше майка му, — не значи, че и ти трябва да си невъзпитан.“.

— Santé!^[1] — Хортън вдигна чашата си.

— Наздраве — изгрухтя Бен.

Отпиха, после замълчаха за кратко.

— Искаше да се срещнем — подкани го Хортън.

Нова пауза.

— Да — каза Бен. — Не знам защо, но очаквах да видя и останалите.

— Всички са просто екстра предпазливи — отвърна Хортън.

— Аха.

Бен отново отпи от бирата и с въздишка сложи халбата на масата.

— Опитва се да ме използва — започна той. — За да ви направи капан. Не ми е приятно да го призная, но пък и не искам да съм част от плана му.

— Не съм сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш.

— От мен се искаше да ви кажа за срещата, която ще има вдругиден. Обяд в „Гран Вефур“. Суперизискан ресторант в първи арондисман. Предполагаше се да ви го кажа уж случайно, за да проучите мястото и да се опитате да го ударите там. Само че няма да стане. Ще има засада и при рекогносцировката, и по време на обяда. Цялата информация е просто капан.

— Защо ми го казваш?

Бен забарабани с пръсти по масата.

— Знаеш ли, Хорт, не съм съвсем сигурен. Ти ме прецака. Защо и аз да не те прецакам? И може би някой ден ще го направя. Но точно сега… Няма да оставя Греъм да ме прави на балама. Щом иска, нека да ви убива. Или пък вие да го убиете. Просто ви казвам, помислете си добре за „Гран Вефур“.

— Какво ще стане с теб, ако не се появим?

— Нищо няма да стане. Греъм ще се сети, че сте надушили засадата и сте се измъкнали. Няма да ме потупа по рамото и да ми даде някое ново празно обещание. Всъщност какво значение има?

Хортън се поколеба, защото не искаше да засегне гордостта му, но накрая каза:

— Как я караш там? Имам предвид в ОГЕ?

— Тебе пък какво те засяга?

— Отчасти е моя вина, че се озова при тях.

— Прав си. Така че малко си закъснял със загрижеността.

— Може би ще успеем да ти намерим нещо по-добро.

— Спести си труда, Хортън. Почваш да ми приличаш на Греъм.

— Виж, просто ми дай някаква информация. Ако не успеем в „Гран Вефур“, тогава къде другаде?

— Не знам къде. Каза ми, че изпълнителният му помощник все още уточнява подробностите по графика му. Мисля, че това са глупости и че идеята е да ви дам само това парче блестяща и неустоима информация.

— Няма ли да има други срещи? Няма ли места, където обича да ходи?

— Харесва му хотелът. Особено барът. Но това няма да ви помогне особено. Една от причините да стои в „Риц“ е заради добрата им сигурност, отвън и отвътре. Половината им гости са ВИП: знаменитости, политици, шибани саудитски принцове, такива. Така че имат камери навсякъде. Охрана. А в допълнение към охраната на хотела точно до хотела е Министерството на правосъдието, което си има свой въоръжен контингент. И към това трябва да се добави собствената въоръжена охрана на Греъм. Виждал съм ги. Добри са. Даже не си и помисляйте да го нападнете там. Повече шансове имате да разбиете някой шибан банков трезор.

— Може би имаме проблем — чу се гласът на Дилайла.

Пулсът на Хортън се ускори с едно деление. Той отпи от бирата си, сякаш обмисляше думите на Бен, но всъщност искаше да прекъсне за кратко разговора, за да се съсредоточи върху новината.

— Двама яки типове — продължи Дилайла, — облечени като за разузнаване: сиви дрехи, всичко по тях изглежда средно, удобни обувки. Приличат на бивши военни или полицаи. Широки якета, под които може би е скрито оръжие. Току-що ги видях да влизат във втори ресторант подред на моята улица.

— Идвам — каза Ларисън. — След три минути съм там.

— И аз — добави Докс. — Само кажи, ако искаш да дойда.

— Не още — спря го Рейн. — Дилайла, колко си сигурна?

— Сигурна съм. Прекалено са съсредоточени, за да приемем, че просто търсят подходящо място за вечеря. — Замълча за миг, после добави: — Хорт, трябва да се махаш. Завий надясно по улицата, щом излезеш от бара. И внимавай. Може да има други, които да те пресрещнат.

— Ясно — отвърна Докс. — В случай че се появи проблем.

— И аз ще дойда — добави Ларисън.

— Нещо не е наред — каза Хортън.

— Какво не е наред? — Бен го погледна.

Хортън остави бирата си, сърцето му вече тупкаше бързо.

— Доведе ли още някой със себе си, момче?

— Не.

— Искам да чуя истината.

— Смешен въпрос, особено от теб.

— По дяволите, просто ми кажи. И ми кажи защо си го направил. Иначе нещата ще тръгнат зле.

— Защо пък реши, че съм довел някого? Идва ли някой?

— Да, идва. Но не знам защо. Тебе ли търсят, или мен? Или и двама ни?

Бен се обърна и започна да оглежда помещението, дясната му ръка се плъзна под ръба на масата.

— Излизат от ресторанта — каза Дилайла. — Завиват по улица „Лаплас“.

— Виждам ги — обади се Ливия. — Ще се оттегля за минута, за да не ме забележат.

— Хорт, стой на място — добави Дилайла. — Ако тръгнеш сега, ще излезеш право пред тях.

— Тревън имаше ли устройство за проследяване? — попита Ларисън.

— Не мисля — каза Дилайла. — Ако беше с трекер, нямаше да проверяват ресторантите. Щяха да тръгнат направо към тях. Моето предположение е, че са водили мобилно наблюдение в широка мрежа. Държали са се достатъчно назад, приближавали са се или са завивали, така че нито един от тях не е попадал на по-малко от една пресечка от Тревън. Понеже го няма вече десет минути, предполагам, че са предположили, че е спрял. Сега затягат мрежата и проверяват заведение по заведение, за да разберат къде е.

— Хортън, какво искаш да направим? — намеси се Рейн. — По твой избор.

— Стойте навън — отвърна Хортън. — С Бен ще се справим сами.

— С какво ще се справим? — попита Бен, който все още оглеждаше стаята. — С кого говориш? С Рейн ли?

— В момента надничат през витрината — каза Дилайла. — Точно както направиха при последните три заведения. Бих казала, че имате трийсет секунди, преди да влязат.

— Виждам ги — обади се Ларисън. — Приближавам се от другия край на улицата. И ми се струва, че… аха, почти сто процента съм сигурен, че пред мен вървят още двама и вече наближават бара.

Хортън погледна Бен и каза:

— Ако си дошъл да ме убиеш, можеш да го направиш сега. Кашата ще е много по-малка, отколкото ако изчакаш.

— За какво говориш, по дяволите? — изръмжа Бен, който все още оглеждаше бара. — Ако бях дошъл да те убивам, щях да те очистя още в тъмното пред Пантеона. Или в мига, когато ми каза, че няма да дойде никой друг.

Хортън му повярва. Навярно думите на Бен бяха логични, но все пак някъде в себе си усещаше, че по-скоро ги приема на вяра. Всъщност нямаше значение.

— Вярвам ти — каза той. — А сега слушай, момче. Въоръжен съм. Предполагам, ти също. След секунда ръката ми ще изчезне под масата. Щом отиде там, в нея ще има пистолет. Този пистолет не е за теб. Той е за двамата, които току-що влязоха през онази врата, в случай че покажат враждебни намерения.

Бен вече ги беше забелязал и ръката му също изчезна под масата, както тази на Хортън.

— По дяволите, какво си намислил? — процеди Бен, като местеше бързо поглед между Хортън и двамата мъже.

— Нищо не съм намислил. Спомни си какво ми каза току-що. Ако исках да те убия, защо бих го правил по този начин?

Двамата стигнаха до връзката между двете зали. Видяха Хортън и Бен. Единият тръгна напред, а ръката му се плъзна под разкопчаното му яке. Другият сложи ръка на рамото му, за да го спре, и прошепна нещо в ухото му. А след това каза нещо към ревера си.

— Познаваш ли ги? — попита Хортън.

Бен поклати глава.

— Не. Във всеки случай не са от охраната на Греъм. Може би са от тукашната му армия.

— Откриха ни — каза Хортън. — Засега никой не е предприел нищо. Мисля, че чакат подкрепления.

Хортън чу в слушалката си два пистолетни изстрела. А после гласа на Ларисън:

— Подкрепленията ще закъснеят.

Човекът, който беше говорил към ревера си, повтори операцията. Веждите му се сбърчиха. Отново каза нещо. След миг започна да говори настойчиво. Много по-настойчиво. Двамата с партньора му се скриха зад една колона. Може би бяха прекалено предпазливи, може би ги бяха предупредили колко добър стрелец е Бен. При всички случаи Хортън осъзна, че изборът на маса, който бяха направили с Бен, е бил грешка. Не беше очаквал да попаднат в такава безизходна ситуация и се беше съсредоточил по-малко върху прикритието и повече върху възможността да забележи опасността преди да ги е приближила прекалено.

— О, по дяволите! — възкликна Докс. — Имаме три мотоциклета, всеки с по двама души. И трите завиха по „Лаплас“ откъм библиотеката. Предполагам, че някой току-що е повикал помощ или нещо такова. Ларисън, по-добре си намери прикритие, beaucoup^[2] бързо.

— Още двама им идваха на помощ — каза Хортън на Бен. — Ларисън току-що ги очисти. Но всеки момент ще пристигнат още шестима.

— Аз съм на позицията на Дилайла — каза Рейн. — Ливия, готова ли си?

— Държа под око предния вход.

— Мамка му! — изруга Дилайла. — Още три мотора всеки с по двама души. Значи идват общо дванайсет.

— Готов съм за действие — обади се Докс, а от слушалките се чу как форсира двигателя на мотоциклета си. — Чувствам се глупав и смъртоносен върху тази шибана чудесия. Ларисън, не те знам къде си се покрил, но ще ме видиш след секунда.

— Точно тук съм — отвърна Ларисън. — Ела да ме вземеш.

Бен навярно бе осъзнал като Хортън слабостите на позицията им, защото каза:

— Имат прикритие, но са събрани на едно място. Ще тръгна наляво. Ти тръгни надясно. Но бъди готов. Щом забележат, че искаме да ги приклещим, или ще побегнат, или ще открият огън.

— Тръгвай! — каза Хортън.

Двамата се насочиха в уговорените посоки. Мъжете явно не бяха предугадили този ход и се забавиха със секунда. След това този отдясно извика:

— Tout de suite!^[3] — И извади пистолет иззад колоната.

Още дори не беше успял да вдигне ръка, когато Бен вкара два куршума в лицето му. Бръмченето на разговорите секна толкова внезапно, сякаш някой бе натиснал гигантски бутон „Стоп“, и за момент нямаше дори музика от уредбата. След това някой изпищя, последва друг писък и хората наскачаха от местата си. Мъжът от страната на Хортън се премести наляво, за да може да извади дясната си ръка, в която държеше оръжието, иззад колоната. Хортън продължи да се движи странично и го простреля три пъти. Мъжът направи два изстрела напосоки, но Хортън продължи да се движи с пистолет в ръка, докато накрая не го довърши с два куршума в лицето.

Вече беше същински ад. Всички бяха наскачали, пищяха, тичаха панически към изхода. Като че ли случайните изстрели не бяха уцелили никого, но Хортън не беше съвсем сигурен.

— Мисля, че носят бронежилетки — извика той. Микрофонът на ревера му щеше да приеме думите му и без да повишава глас, но той явно беше напомпан с адреналин. — Целете се в главите. В главите!

— Има ли друг вид изстрел? — попита Ларисън и Хортън чу в слушалката два изстрела. После точно пред заведението избухна ожесточена престрелка.

— Хайде! — викна Хортън на Бен и хукна към изхода. — Отвън има още дванайсет. Или десет. Ларисън май току-що свали още двама.

Наложи им се да спрат, защото блъсканицата при вратата беше неописуема. Хората вътре се мъчеха да се измъкнат навън, а онези, които се опитваха да избягат от престрелката на улицата, напираха навътре.

Момиче горе-долу на годините на дъщеря му се спъна и се стовари в ръцете му, пищеше истерично. Бен изкрещя:

— Хорт! — След което стреля два пъти. Хортън вдигна глава и видя човек с кожени дрехи на моторист и с каска да се промушва през вратата. Мъжът залитна, но блъсканицата зад него му попречи да падне. Хортън отблъсна момичето и стреля. Не беше вече толкова добър както някога и предпочете да не се цели в главата сред цялата суматоха и всичките тези хора и го простреля в гърдите. Два пъти. Бен заби два куршума в шлема и вътрешността му избухна в червено.

Стрелбата отвън продължаваше, но хората, които бяха успели да се измъкнат навън, навярно се бяха разпръснали наляво и надясно, защото тълпата изведнъж изчезна. Изключение правеха десетина ужасени изостанали посетители, които се бяха изпокрили под масите, където трепереха от страх. Хортън и Бен инстинктивно ги обходиха с оръжията си, което предизвика още писъци и ужасени стонове. Хортън погледна към вратата и видя още един моторист с пистолет в ръка, който явно беше в престрелка с Ливия. Изстрелът й се чу едновременно в слушалката и през вратата и мъжът падна на земята.

— Тръгвай! — подкани го Бен, като провери зад гърба си. — Помогни на другите. Ще проверя, че…

Изпод бара изскочи още един моторист. Навярно се беше плъзнал под него по време на суматохата и бе изчакал там подходящия момент.

— Бен! — изкрещя Хортън и извъртя оръжието си към мъжа. Дръпна спусъка. Улучи го точно под лъжичката. Втори изстрел. Този път в главата. И още един, за по-сигурно. Мъжът се строполи.

Във въображението му, в реалността, която очакваше и към която все още се придържаше, това беше всичко, което се беше случило.

Но в ретините му беше прогорена друга последователност. Мъжът бе стрелял преди Хортън да го уцели. Бен беше залитнал назад.

Хортън го потърси с поглед. Бен се беше облегнал на носещата колона. Лявата му ръка притискаше гърдите му, а дясната му я покриваше.

Между пръстите му струеше кръв.

— О, мамка му! — изруга Хортън. — Мамка му! — Втурна се към него и протегна ръка точно в мига, когато Бен започна да се свлича. Успя само да го задържи да не се плъзне настрана от колоната и да го сложи да седне.

— Бен е ранен! — извика той, без да го е грижа, че някой от криещите се под масата ще чуе името. Бързо огледа бара, видя, че няма заплаха, и побърза да извади с треперещи пръсти телефона си. Проклетото нещо беше изключено, като допълнителна предпазна мярка. Натисна бутона за включване и изчака, докато екранът постепенно се освети…

„Хайде, хайде, мамка ти, включвай се!“

— Идвам — чу гласа на Рейн.

— Недей — извика Хортън в отговор. — Просто изтегли всички. Обаждам се на един приятел. Лекар.

Господи, възможно ли беше един телефон да се включва толкова дълго? Погледна Бен. Положението беше лошо, много лошо. Подът беше залян с повече кръв, отколкото беше виждал наскоро. А Хортън беше виждал много кръв.

— Дръж се, момче, дръж се! — опита се да го успокои и установи, че плаче. — Чуваш ли? Имам приятел тук, в Париж. Бивш военен лекар. Легионер. Виждал съм го да кърпи и много по-лоши рани от тази. Много по-лоши. Ще се оправиш, чуваш ли ме?

Бен простена.

— Навремето беше по-добър лъжец.

— Не те лъжа. Хайде, шибан телефон такъв!

— Влизам — предупреди Рейн. — Не стреляй!

Миг по-късно Рейн беше коленичил до Бен. Вдигна очи към Хортън, но той не се обърна към него. Не искаше да види какво е изписано в очите му.

Дишането на Бен стана съвсем накъсано.

— Ще се оправиш! — повтори Хортън по боен навик.

— Да не си мислиш, че съм глупак? — изохка Бен.

Нищо повече не можеше да се каже. Хортън хвана ръката на Бен и я стисна здраво. Огнестрелна рана в гърдите и толкова много кръв… вече беше въпрос на секунди.

— Какво можем да направим? — попита Рейн.

— Просто вървете — завалено каза Бен. — Може би сега вече ще ми повярваш.

— Вярвам ти — отвърна Рейн. — Хортън също. Винаги.

— Вярно ли? — попита Бен.

Хортън стисна ръката му.

— Винаги съм ти вярвал.

Кожата на Бен беше станала почти бяла.

— Мамка му! — изпъшка той.

— Чака ли те някой? — попита Рейн. — Нещо да кажеш на някого? Кажи ми. Обещавам, че ще им предам.

Бен го погледна.

— Брат ми Алекс.

— Какво да му кажа?

— Кажи му… че ще бъда с Кейти. И че… съжалявам, че се държах като задник. Мамка му! Не мога да повярвам…

После очите му се затвориха и главата му се отпусна на една страна.

— О, не! — възкликна Хортън. — Не, не, не!

Усети, че Рейн промуши ръка под рамото му и го хвана като в стоманена кука.

— Хайде — подкани го. — Трябва да тръгваме. Веднага!