Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (40)

38. Дилайла

След като се любиха, Джон заспа почти мигновено.

— Но ме събуди след час, чу ли? — каза той, легнал по гръб, докато Дилайла го гледаше отстрани. — Имам среща с екипа.

Тя го гледаше как се мъчи да държи очите си отворени. Опитваше се, но не успяваше да не изпитва нежност към него.

— Трябва да поспиш повече.

— След срещата — измърмори Джон. — Обаче не знам къде ще спя. Ще ни е тясно, защото сме петима.

Тя го удари леко по рамото.

— Голям си идиот!

Миг по-късно беше заспал.

Тя нагласи телефона си да звънне след час и за известно време също задряма. Усещаше се умиротворена. Не се ядосваше на себе си, че беше отстъпила. Чувстваше се прекалено добре, за да се ядосва, прекалено добре, за да мисли изобщо какво ще последва.

„Ще го измислиш — помисли си тя. — Какво, някой обещавал ли е, че ще ти е лесно с човек като него? И, хайде, бъди честна със себе си. И ти самата не си най-лесната личност“.

Чу, че някой вкарва ключ в ключалката. Но бяха заключили вратата отвътре. Отвън опитаха отново.

Дилайла стана, грабна една хавлия от банята и отиде до вратата. Погледна през шпионката и видя, че отвън е застанала привлекателна азиатка на около трийсет и пет, обута в спортен панталон и мека риза върху фланелката. Сигурно беше Ливия.

— Да? — тихо попита Дилайла, защото искаше да е сигурна.

— О! — възкликна жената, явно объркана. — Аз съм… Мога да се върна по-късно.

Дилайла се усмихна. Никакви въпроси.

Отключи и отвори.

— Всичко е наред — тихо каза тя. — Това е твоята стая. Съжалявам за натрапването — протегна ръка. — Аз съм Дилайла.

Жената кимна.

— Ливия. — Стиснаха си ръцете. — Но наистина не е проблем. Мога да дойда пак по-късно.

Дилайла хвърли поглед назад. Джон все още спеше. Което беше необичайно. Сред хората, които познаваше, той беше един от тези с най-лекия сън. Явно, че беше изключително изтощен, за да спи толкова дълбоко.

И, предположимо, изключително доверчив към нея.

— Няма проблем — каза Дилайла. — Каза ми да го събудя скоро. Заради срещата. Влез, сигурно искаш да се освежиш след пътуването. Не мисля, че ще му попречиш на съня. Никога не съм го виждала да спи толкова дълбоко.

— Аз мога само да се наплискам с вода долу — каза Ливия. — На вас двамата… може би ви е нужно малко време заедно.

— И за това ще има време по-късно. Хайде, влез, не искам да се чувствам сякаш съм те изгонила от стаята ти. Можеш да ползваш банята, докато се обличам.

Ливия си взе чантата и след по-малко от десет минути отвори вратата на банята, облечена в нова фланелка и с мокра, причесана назад коса. Огледалото се беше замъглило от душа.

— Благодаря — тихо каза, докато излизаше. — Банята е свободна, ако ти трябва.

„Хубава е“, помисли си Дилайла. Не истински красива, но това може би се дължеше на безформените дрехи и на пълното отсъствие на грим. Ако разиграваше някакъв номер на Докс и останалите, явно не го правеше разчитайки на външния си вид, макар че би могла, ако го поискаше. Но без съмнение в нея имаше нещо. Някаква сила или интелигентност… и усещане за енергия. Щеше да е интересно да я види как си взаимодейства с останалите.

— Благодаря — отвърна Дилайла. — След минутка се връщам. Не стой прекалено близо до леглото, в случай че се събуди.

— Какво имаш предвид?

Дилайла веднъж беше направила грешката да събуди Джон, като го разтърси. Реакцията му беше мигновена и яростна. Някак си бе успял да се спре и да не я нарани, но беше ужасен от станалото. Обвини себе си, но по-късно Дилайла осъзна, че би трябвало да го предположи. Като се имаше предвид животът, който водеше Джон, една изненада, когато беше уязвим, сто на сто щеше да предизвика изключителна защитна реакция.

Дилайла го погледна, после погледна Ливия.

— Може да се събуди… лошо.

— А! — само каза Ливия, но Дилайла изпита странното усещане, че тази жена знае точно какво е усещането и какво би могло да го предизвика. После добави: — Ще дойдеш ли на срещата?

Дилайла погледна отново Джон, после направи знак на Ливия да влезе с нея в банята. Ливия пристъпи вътре и Дилайла затвори вратата.

— Извинявай. Не искам да го безпокоим.

„А също така мога да се възползвам от възможността да те опозная по-добре“.

— Разбирам — отговори Ливия.

— Както и да е, за срещата. Да, мисля, че трябва да присъствам.

Ливия кимна.

— Рейн и Докс говориха много хубави работи за теб.

Дилайла избърса огледалото с една кърпа. Сексът им беше бурен, така че нямаше да навреди да пооправи малко грима и косата си. Но не искаше да го прави пред тази жена.

— И Джон за теб. — Тя се обърна към Ливия. — Разказа ми, че цялата история е заради мрежа за разпространение на детска порнография.

— И заради хората, които се опитват да я прикрият.

— Каза, че си му показала видео от сайта.

Ливия я погледна предпазливо.

— Да, така е.

— Аз също бих искала да го видя.

— Мога да ти го покажа веднага.

— Не, по-късно също става.

— Сигурна ли си? В тези неща е лесно да изпуснеш от поглед за какво всъщност става дума.

Това предизвикателство ли беше?

— Изглежда, че си се справила добре да държиш всички съсредоточени върху целта.

— Аз съм просто ченге от Сиатъл — каза Ливия. — Не съм международен шпионин. Но мога да оценя, когато хората имат куража да кажат това, което им е на ума. Не е ли същото с теб?

Дилайла я гледаше и с недоволство усещаше, че донякъде изпитва уважение към нея. Но примесено с доза негодувание.

Погледна към вратата, зад която Джон навярно все още спеше.

— Надявам се това, което ще кажа, да не прозвучи прекалено коравосърдечно. Не, всъщност не ми пука как ще прозвучи. Единственото, за което съм загрижена, е този мъж в стаята. Връзката ни е трудна. Почти невъзможна. За известно време го бях изгубила. И първото нещо, което научих, когато отново го видях, е, че може би ще изложи живота си на риск в нечия чужда битка. В битка за някого, за когото никога не съм чувала. Мислиш ли, че това ме прави щастлива? Мислиш ли, че ме кара да се усещам като твоя съюзничка? Или да съм ти признателна?

Ливия не отговори, така че Дилайла продължи:

— Разбирам, че има заплаха. Срещу всички вас. Добре, отстраняването на заплахата е това, което Джон прави. Но не усложнявай мисията. Не я превръщай в нещо, в което тези мъже нямат опит и което не ги засяга. Не въвличай други хора в своята собствена битка.

Ливия мълчеше. Дишането й не се учести, цветът на лицето й не се промени, тя дори не мигна. Дилайла отново усети неволно уважение. Каквато и да беше истината, тази жена беше корава.

Най-накрая Ливия каза:

— Жалко, че мислиш за битката ми с изнасилването на деца като за моя собствена. А не като за своя. Не като за битка на всички ни.

— Исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш. И те разбирам. Ако жестокостта и развратът, който се търгува на сайтове като „Детска игра“, не те засягат, значи не те засягат.

— Не! Не казах, че не ме засягат. Казах, че не са моята война. Има много неща, които ме засягат, но заради които не тръгвам на война. А аз съм била на война. На истинска война. Но да си ме чула да искам от теб да се присъединиш към мен и да се биеш заедно с мен?

— Не говоря за световната политика. Говоря за деца. За мен войната за защитата на децата от мръсниците е война, която трябва да води всеки от нас.

— Не. Не и Джон. Бил се е в достатъчно войни. И почти загина в тях.

— Виж, познаваш го по-добре от мен. Но така, както го казваш, все едно мислиш, че съм използвала някакъв трик за контрол над ума му като джедаите. Казах му… казах на всичките, че за мен това не е просто опит да отърва собствената си кожа. И че ако за тях това е най-важното и не ги интересуват хората, които правят и продават филми, в които изнасилват и измъчват деца, тогава аз няма да участвам. Играх с открити карти. Никого не съм манипулирала.

Дилайла можеше да посочи, че при определени обстоятелства играта с открити карти е най-мощната манипулативна техника. Но какъв беше смисълът? Тази жена явно беше фанатичка.

— И още нещо — добави Ливия. — Докс, Рейн, всичките направиха много за мен. Особено Докс. Но улицата не е еднопосочна. Оливър Греъм се опита да взриви Рейн с хеликоптер и ракети преди Рейн дори да беше чул името ми.

— Да, Джон спомена и това. Но пак стигаме дотам, че Греъм е искал да те убие. А Джон не се е съгласил да му играе по свирката.

Ливия се усмихна.

— Мислиш ли, че е трябвало да го направи?

Дилайла не отговори. Осъзна, че Ливия нарочно я е насочила към този момент, и то умело.

— Иска ли ти се да го беше направил? — повтори Ливия.

Истината беше, че част от нея всъщност го искаше. Но в такъв случай Джон навярно нямаше да влезе във връзка с нея. И нямаше да им се отвори друга такава възможност.

Но не беше само това. Да желае Джон да беше убил тази жена, която изглеждаше невинна, с изключение на излишната самоувереност… не. Едно беше да почувстваш сянката на нещо подобно. Да му се предаде напълно щеше да е погрешно. И необратимо.

— Сигурно си много добра във воденето на разпит — каза Дилайла.

— Справям се.

— Защо не ми покажеш въпросното видео?

— Не е нужно да го гледаш. Особено ако по-късно смяташ да твърдиш, че съм го използвала, за да те манипулирам.

— Нищо няма да твърдя. Ще ти помогна. Не съм такъв човек да стоя безучастно, когато Джон и Докс са изложени на опасност.

— Благодаря.

— Не го правя заради теб.

— Но ще е от полза за мен.

— А също и за много деца, предполагам.

— Не съм казвала нищо такова. Щеше да си помислиш, че прекалено много сгъстявам боите.

— Не го каза, защото не искаше да прозвучи сякаш ме манипулираш. Както и да е. Покажи ми видеото. Трябва да знам за какво става дума.

Ливия извади лаптопа от чантата си, сложи го на плота до мивката и го включи. После го завъртя към Дилайла и задържа пръста си над бутона за възпроизвеждане.

— Вече съм го гледала прекалено много пъти. Не искам пак да го гледам.

И натисна бутона.

За миг Дилайла просто не можеше да повярва на това, което вижда. Буквално не можа да го повярва. Сигурно беше нещо друго. После осъзна, че е умът й, който се опитваше да я защити от ужаса и търсеше начин да й покаже, че е нещо друго, а не това, което всъщност беше. Истината я удари като юмрук в корема. Тя вдигна ръка към устата си, хвърли се към тоалетната чиния, клекна и повърна.

Ливия натисна бутона „Стоп“ и децата спряха да пищят. Дилайла пое няколко пъти дълбоко въздух, после повърна пак, като си мислеше: „Боже мой! Боже мой!“.

Стомахът й, макар и бавно, сякаш успя да постигне някаква стабилност. Когато се убеди, че няма да има нов пристъп, тя се изплю, изправи се и пусна водата.

— Е, определено доказа гледната си точка. Сигурно си доволна, че успя.

Ливия я погледна и това беше наистина странно, защото жената сякаш се бореше със сълзите си.

— В тези записи няма нищо, което да ми хареса — отвърна тя. — Освен когато наказвам хората, които ги правят.

На вратата се почука.

— Всичко наред ли е? — попита Джон.

— Добре съм — отвърна Дилайла. — Просто с Ливия се опознаваме.

— А! Е, добре. Щом свършите, може би ще си взема един бърз душ.

— Да, а после трябва да тръгваме.

Последва пауза.

— Ще дойдеш ли? — попита той.

— Да.

Нова пауза, после:

— Благодаря ти!

Дилайла погледна Ливия.

— Радвам се, че мога да помогна.