Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (37)

35. Ливия

Ливия и Рейн, които бяха пристигнали преди останалите, взеха такси от летището. Щеше да изглежда подозрително, ако всички си бяха купили билети в последния момент за един и същи полет. Не трябваше да забравят, че наскоро ОГЕ бяха свалили цял самолет само за да запушат устата на двама от пътниците. Нямаше да е разумно да им предоставят една единична цел.

Идеята беше, че в Париж, където, както се оказваше, всички туристи с азиатски лица минаваха под общ знаменател като chinois^[1], Ливия и Рейн щяха да изглеждат естествено, ако пътуват заедно и си запазят заедно хотел. Щяха да действат като авангард за останалата част от групата. Карл, Хортън и Ларисън щяха да представляват една донякъде необичайна група, така че само един от тях щеше да запази втората необходима хотелска стая, а останалите щяха да се присъединят по-късно. За по-голяма сигурност щяха да сменят хотелите всеки ден, като по този начин щяха да си изградят циклична верига от конспиративни квартири.

Карл се беше оказал прав относно маниакалния контрол на всяка подробност. Рейн ги беше накарал да измислят и да репетират всеки ден подробна история как са се запознали един с друг и защо са в Париж. Не спря да им задава въпроси относно подробностите, докато не получи задоволителни отговори. За изненада на останалите, Ливия нямаше нищо против. Беше ченге, така че защо някой би очаквал от нея да е запозната с концепцията за действие под прикритие? Макар всъщност да беше получила подробен инструктаж по въпроса от експерти както от ЦРУ, така и от ФБР, по времето когато работеше в отдела за борба с бандите на сиатълската полиция. И, разбира се, беше натрупала обширен опит от преследването на изнасилвачи извън дейността си към полицията.

Харесваше Рейн. За разлика от Хортън, който излъчваше някаква вродена доброжелателност, Ларисън, който беше открито опасен, и Карл, който обичаше да отвлича хората с дърдоренето си, в Рейн имаше някакво спокойствие, което навярно беше идеалното прикритие за изумителните му качества, за които Карл й беше разказал. Не притежаваше търпеливата съпричастност на Карл, макар че всъщност беше ли срещала някой друг, който да я има? Но пък беше добър слушател и начинът, по който с уважение приемаше чуждите идеи, донякъде притъпяваше епизодичния му инат и критики. От начина, по който понякога я гледаше, Ливия усещаше, че вижда в нея повече, отколкото й харесваше. Но също така усещаше, че не я съди, и, слава богу, не я съжалява. Беше я накарал да разкаже малко повече за себе си извън обичайните въпроси, но това сякаш беше не поради липса на интерес, а защото уважаваше личните й тайни. Това донякъде обясняваше връзката му с Карл, защото Рейн не приличаше на човек, който може да се довери на някой друг на базата само на препоръки от трети лица.

И двамата спаха през първата половина на полета, а когато се събуди, Ливия го видя да чете книга на японски. Възползва се от момента и се опита да го накара да разкаже малко повече за миналото си. Прозаичността на отговорите му й напомни как самата тя се отбранява от подобни въпроси, което предполагаше някаква сходна детска травма или поне много погребана болка. Каза й, че книгата е сборник от хайку на поета от седемнайсети век Башо. Пошегува се, че използва стиховете за приспиване, но, разбира се, четеше книгата, след като беше спал, а не преди. Освен това позата и изражението му, докато беше погълнат от четенето, говореха, че за Рейн поезията е всичко друго, но не и сънотворно.

Попита го за опита му в джудото. Карл й беше казал за Кодокан, японския институт по джудо, който беше Меката на всички сериозно практикуващи спорта. Рейн призна, че десетилетия е тренирал там, но заяви, че опитът му изобщо не се доближава до нейния. Обясни й, че подходът му към джудото би прозвучал ужасно на Джигоро Кано, основателя на съвременното джудо. За Рейн по-интересни бяха бойните техники, включително различните методи за притискане на шията, почти напълно изгубени за съвременното бойно изкуство. Ливия му каза, че щом приключат с тази каша, трябва непременно да потренират заедно и че се надява да й покаже някои от неговите приложения на джудото извън татамито. Рейн я изгледа мълчаливо и тя отново изпита онова неприятно усещане, че вижда в нея повече, отколкото е искала да покаже. Но моментът отмина и Рейн й каза, че с удоволствие би се възползвал от тази възможност, като добави, че се надява тя да му помогне да подобри техниките, които е разработил.

На летището Рейн беше нащрек, което се очакваше, защото ако информацията на Тревън беше част от постановка, „Шарл дьо Гол“ беше потенциално тясно място. Но потеглиха оттам без проблеми и след двайсетина минути взиране в страничните огледала на таксито и обръщане назад Рейн сякаш се поотпусна. Бяха чекирали багажа си, така че поне бяха въоръжени с ножове — един „Сомико Ваари“ с фиксирано острие в джоба на панталоните й и един ловджийски нож с ремък за носене на шията от дизайнера Фред Перин, по когото я беше запалил Карл, и сгъваем нож „Емерсън“ за Рейн. Но се чувстваше беззащитна без служебния си пистолет, който Ларисън бе прибрал в едно от скривалищата си заедно с останалите огнестрелни оръжия, преди да излетят от Вашингтон. Е, нямаше да й се наложи дълго да се чувства гола, ако увереността на Хортън се окажеше оправдана.

Беше се свързала със Стрейнджланд, преди да се качи на самолета. Все още нямаше нищо от Арингтън. Според началник Бест някой от офиса на Отдела за криминални разследвания й бил обяснил, че Арингтън разследва загубата на старши агент и на ценен контрактор, които били на борда на фаталния полет. И по тази причина бил по-зает от обичайното. Стрейнджланд се съгласи, че това твърдение, при все че не е подозрително, звучи най-малкото странно. Обичайната практика, когато ФБР искаше да се отърве от местните сили на реда, бе да не дават никакви обяснения. Стрейнджланд беше едновременно ядосана и загрижена, че въпреки всичко Бест не иска да даде по-широк ход на разследването даже и след получаването на отпечатъците от АСДД. Според лейтенанта Бест била ядосана, че Ливия се е възползвала от принудителния си отпуск и е напуснала града и съответно хората й от специалните части нямало как да я наблюдават.

— Как е времето при вас? — беше я попитала Ливия. Разбира се, беше го проверила по интернет, но искаше да го чуе от първа ръка.

— Небето е безоблачно — отвърна Стрейнджланд. — Стига си се притеснявала за изнасилвача от парка. В момента имаш по-важна работа. Съсредоточи се върху нея!

Ливия й разказа каквото беше научила. За нейно облекчение лейтенантът не поиска да разбере откъде е получила информацията. Не й се искаше да я лъже.

Ливия също така позвъни на Литъл. Телефоните и портфейлите, които Рейн и Ларисън бяха взели, потвърдиха, че двамата убити мъже са били на работа в ОГЕ. Нищо друго полезно.

Беше ясно и свежо есенно утро и Ливия се наслаждаваше на гледката от таксито. Никога не бе идвала в Париж и се радваше, че е тук. Усмихна се, когато минаха покрай Триумфалната арка, а после пак, щом зърна Сена за първи път. Рейн й беше казал, че докато живял тук с жената, която се надяваха да им помогне, Дилайла, бил проучил най-добрите барове в града — много от тях се намирали в хотели. По въпроса на баровете бил станал нещо като експерт. Мястото, което имал предвид, се наричало „Хотелът“ и се намирало в Сен Жермен де Пре. Било само на три километра от жилището на Дилайла, каза Рейн, но на отсрещния бряг. Ливия се зачуди дали не иска да остави реката между себе си и Дилайла повече от уважение, отколкото от страх, или пък по някаква друга символична причина. А може би просто харесваше хотела или бара, или пък района. Във всеки случай щеше да й е интересно да види що за жена е Дилайла.

Рейн накара таксиджията да ги остави пред друг хотел — позната предпазна мярка. След като таксито потегли, отидоха пеша с багажа си до истинската си цел. Докато Рейн се занимаваше със запазването на стаята в микроскопичната рецепция на хотела, Ливия влезе по-навътре и веднага й хареса. В средата имаше кръгла колона, която се издигаше пет или шест етажа нагоре, заобиколена на всяко ниво от балкони и завършваща на върха със стъклен купол, през който слънчевата светлина стигаше чак до приземния етаж. Хотелът беше компактен, без да създава усещането, че е тесен и стар. И беше чист. Тя погледна бара, който Рейн харесваше толкова много. Заинтригува я какво ли притеглянето му към това място разкрива за самия човек. Барът беше уютен, с място за не повече от десетина клиенти. Имаше нисък таван, от който струеше мека светлина, а излъчването му беше на уединено, но задушевно място което мълчаливо те приканва да го посетиш. Дали не беше едно от местата, които бяха посещавали с Дилайла? Вероятно.

Рейн резервира нещо, което се наричаше „малкия гранд апартамент“ и което се оказа наистина малко. Все пак стаята беше светла и удобна, с еклектични тапети на цветя и чудесна вана върху декоративни крака. При все че Ливия имаше малка база за сравнение, всичко някак й се струваше много европейско. Определено щеше да е прекалено тесен за петима така че щеше да им се наложи по-късно да наемат някъде допълнителна стая. След случилото се на паркинга на „Уолмарт“ мисълта за още една нощ заедно с Карл я изнервяше. Не защото се боеше, че Карл може да направи нещо. А защото не беше сигурна как самата тя ще реагира в отговор.

След като приключиха с огледа на стаята, Рейн подхвърли:

— Имаме малко време, преди да пристигнат останалите. Искаш ли да поразгледаш града?

— С удоволствие! — отвърна Ливия.

Излязоха. Беше интересно. В хотела, докато Рейн се занимаваше с персонала, стойката му се беше променила. Беше станал някак по-вдървен, по-официален. Дори го забеляза, че се привежда леко в кръста, докато говори, маниер, който беше нещо средно между кимване и поклон. Навярно това беше част от японската страна на личността му. Но изчезна напълно веднага щом отново стъпиха на улицата.

Направиха кратка разходка по тесните улици, изпълнени с картинни галерии и антикварни магазини, минаха по един мост над Сена — Пон дез Ар, който извеждаше към Лувъра отсреща, а отляво и дясно се разкриваха впечатляващи гледки към Париж. После тръгнаха по една чудесна тясна улица, наречена Рю де Буси, гъмжаща от пешеходци, които се радваха на слънцето в късната утрин. От двете страни на улицата по тротоарите имаше множество маси, изпълнени с хора, които се наслаждаваха на кафето и на изкусително изглеждащите сладкиши. Въздухът беше изпълнен с уханието на храна: прясно изпечен хляб, току-що приготвен чай, миризмата на готвеща се храна, например печено пиле с розмарин. Освен по телевизията и в киното Ливия никога не бе виждала нещо подобно и за момент просто спря и зяпна с отворена уста. Но след това, както се случваше винаги, след като бе изпитала вълна от щастие или радост, или наслада, последва прилив на тъга. Първият път, когато бе вкусила сладолед, първият път, когато бе изпитала оргазъм, а сега първото й посещение в Париж… Първи пъти, които винаги й напомняха за Насон, за всичко, което й бяха сторили и отнели, и за всичко, което малката птичка на Ливия никога нямаше да види и изпита.

Стигнаха до един ъгъл, на който имаше ресторант, наречен „Бар де Марш“.

— Хайде да седнем — предложи Рейн и посочи една маса точно под края на оцветената в яркочервено и бяло тента. — Обикновено е препълнено.

Рейн поръча капучино за Ливия и еспресо за себе си, заедно с кошничка кроасани. Още щом превключи на френски с келнера, Ливия отново забеляза интересната му трансформация в човек, малко по-различен от онзи допреди малко. Съсредоточи се върху този феномен, за да се отърве от тежестта на миналото.

— Френският ти е наистина добър — похвали го тя, след като келнерът се отдалечи. Знаеше, че правенето на комплименти е страхотен начин да накараш един мъж да говори. Специалистите по разпит го наричаха подсилване на егото. Дали беше възможно да го накара малко да се разкрие?

Рейн сви рамене.

— Живях тук повече от година. Не правех нищо друго освен да уча езика, да гледам френски филми и да бъбря с барманите.

Не спомена нищо за Дилайла, която навярно бе изиграла значителна роля в напредъка му. Ливия бе очаквала да й се обади веднага след като кацнаха, защото носеха сателитния телефон на Карл, но може би Рейн искаше да изчака, докато пристигнат всички останали.

— Все пак акцентът ти звучи съвсем автентично — добави тя. — Явно имаш талант за езици.

— Нямам представа. Ами ти? Знаеш ли френски?

— Un peu^[2]. Учих го през последната година в колежа.

— Само през последната година ли?

Беше интересно колко ловко беше обърнал фокуса на разговора върху нея. Е, сама му беше дала такава възможност. Но пък понякога трябва да дадеш нещо, за да получиш нещо.

Ливия кимна.

— Когато пристигнах в Щатите, не знаех английски, така че трябваше да наблегна на него.

— Откъде дойде?

— Карл не ти ли каза?

Рейн се усмихна, навярно заради начина, по който го бе нарекла Карл.

— Почти нищо не ми е казвал за теб, освен че си детектив в отдела за сексуални престъпления в Сиатъл, че умееш да се защитиш при нужда, което е комплимент, който Карл не дава лесно, и че си му спасила живота в Тайланд.

Ливия кимна. Колкото и добри приятели да бяха двамата мъже, Карл беше премълчал нейната история. Това не я изненада. Просто я накара да се чувства… признателна.

— А той пък спаси моя — каза тя. Рейн не отговори, така че Ливия се върна към въпроса му — Както и да е. Израснах в едно селце сред хълмовете на провинция Чианг Рай в Тайланд.

— А след това къде в Щатите?

— В един град, наречен Луелин, в Айдахо. — И където никога нямаше да се върне.

— Промяната сигурно е била шокираща.

— И така може да се каже — съгласи се Ливия.

След това замълчаха. Някои хора може би щяха да продължат да упорстват, но Рейн явно бе почувствал, че не бива да го прави. Тя отново се замисли какво ли детство е имал. Но ако го попиташе, нямаше да има как да му откаже на подобен въпрос.

Келнерът донесе кафетата и кроасаните. Попита нещо Рейн, засмя се и се отдалечи.

— Какво каза? — попита Ливия.

— Искаше да разбере откъде съм.

Ливия се разсмя. Беше нещо като вътрешна шега сред азиатците в Щатите. Белите постоянно ги питаха откъде са, сякаш са някакви чуждоземни екзотични създания, които не биха могли да се родят и израснат в Америка, подобно на всички останали.

— И ти какво му каза?

— Че предпочитам да се преструвам на парижанин. Ливия се засмя отново, после каза:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Ливия сипа две щедри порции кафява захар в капучиното си, разбърка го и отпи.

— У-ха! Много е хубаво. В Сиатъл също правя нелошо кафе.

Рейн отпи от еспресото си и изчака.

— Възможно е да греша — продължи Ливия, — но забелязах, че тук се държиш по различен начин. В хотела изглеждаше като чужденец. Не американски чужденец. По-скоро, мисля, японски. А като дойдохме тук и заговори с келнера, отново не беше американец. Но не мисля, че беше и японец. Може би затова сервитьорът те попита.

Рейн кимна и отново отпи от еспресото и Ливия усети, че няма да получи отговор на въпрос, който предполага нещо, което се подразбира. Дали беше самодисциплина или някаква вродена сдържаност, или и двете, не беше сигурна.

— Дали само така ми се струва? Ако пък приемем, че не, тогава какво е?

Рейн остави еспресото и си взе кроасан.

— В началото започна като игра. Преди много, много време. Наблюдавах хората и се опитвах да позная откъде са. А след това се мъчех да разбера кое ме е накарало да реша така. Дрехите? Обувките? Очилата? Прическата? Позата, мимиката, походката, изражението? Изумително е колко много можеш да видиш, ако наблюдаваш внимателно.

— Значи търсиш подробностите?

— А след това започнах да се опитвам да им подражавам — продължи Рейн. — Да видя дали мога да подведа хората. Измислях си цели истории за миналото ми. Родителите ми бяха богати. Родителите ми бяха бедни. Израснал съм тук. Израснал съм там. И се мъчех да изиграя убедително ролята.

— Значи беше само игра?

— Е, игра, но с високи залози, като се имаше предвид в какво бях замесен. Но нали знаеш как понякога Докс може просто да изчезне, макар че е едър човек?

Ливия кимна. Беше го виждала, ако това беше правилният начин да го опише, в Тайланд, където Карл беше застрелял последните двама от мъжете, които Ливия преследваше.

Рейн откъсна парче от кроасана.

— По-добър е от мен в тази игра. Моето е по-скоро опит да се слея. Просто да стана част от околната среда. Да дам на хората това, което очакват от мен. А изглежда, че хората не са склонни да помнят това, което са очаквали да видят.

За секунда в главата й проблесна споменът от годините, когато живееше в дома на семейство Лоун. Когато правеше всичко възможно, за да не я забележи Фред Лоун. Погледът сведен надолу. Почти без да диша. Престорена на стол.

Но нищо не помагаше.

Рейн задъвка парчето кроасан. После се усмихна.

— Това е просто… възхитително. В Токио има страхотна храна, но такъв кроасан трудно ще се намери.

Ливия почти не го чу.

— Това, което спомена за имитирането… мислиш ли, че е нещо, което би могъл да направи всеки?

— Не бих казал всеки. Но бих казал… хората с актьорски талант. Мисля, че е нещо подобно.

Ливия кимна. Зачуди се защо никога не се бе замисляла над описаното от Рейн. Знаеше, че самата тя донякъде го беше правила. Но не толкова систематично.

— Значи човек трябва да бъде… хамелеон?

— Да, но не е само това. Хамелеонът се променя само на повърхността. Това, за което говоря… трябва да дойде отвътре. Защото ако се промени само повърхността, ще започнат да си пробиват път несъответствията. Трябва да го почувстваш, сама да бъдеш убедена в него. Трябва да изглежда истинско. Вътре в тебе все пак ще остане едно място, което знае истината, но това място ще остане скрито дълбоко. И няма да докосва нищо друго.

Ливия знаеше всичко за криенето на тайни дълбоко в себе си. Дали Рейн някога се бе чувствал така… различен, както самата тя? Толкова откъсната.

Толкова прецакана.

Зачуди се защо ли й казва толкова много. Никога досега не го бе виждала да говори толкова много. Дали усещаше някаква близост с нея? Дали бе почувствал дракона в нея? Дали можеше да види това, което другите пренебрегваха, защото в него се таеше подобен звяр?

Рейн отхапа още едно парче от кроасана, после го прокара с последната глътка от еспресото си и се усмихна от удоволствие.

— Тук наистина ти харесва, нали?

Въпросът явно го свари неподготвен. Той понечи да отговори, после спря и просто каза:

— Да.

Ливия се зачуди дали това, което му харесва в града, е свързано с Дилайла. Което значеше, че щеше да е най-добре да не разпитва повече. Вместо това подхвърли:

— Какво му е специалното на Париж?

Сервитьорът се приближи. Рейн си поръча още едно еспресо, после посочи капучиното й.

— Още едно?

Ливия погледна келнера и каза:

— Oui. Un cappuccino, s’il vous plaît^[3].

Рейн се разсмя.

— Бързо прихващаш.

Отново замълчаха. Нямаше проблем, ако не му се отговаряше. Нямаше намерение да настоява повече, отколкото вече беше опитала.

Но след миг Рейн додаде:

— Един приятел, който обича Париж, веднъж ми каза: „Не са много нещата, от които ние, хората, се нуждаем. Трябва да ядем, да пием, да правим любов. А френският подход е, добре, значи трябва да правим тези неща добре“.

Това схващане й допадна, но преди да успее да го спре, отново се сети за Насон. Примигна, за да прогони сълзите си, и се разсмя, за да скрие реакцията си, но знаеше, че Рейн я е видял.

— Съжалявам — каза Ливия. — Просто напоследък ми се насъбра… доста.

Рейн само кимна. Допадна й, че не направи нищо повече от това, за да я успокои. Действията му бяха толкова минималистични, че явно бяха искрени. И, разбира се, почтителни.

— Мога ли да попитам нещо?

Рейн се усмихна.

— Толкова ли си любезна, когато разпитваш заподозрените?

— Не — разсмя се Ливия. — Но не те разпитвам. — Което не беше съвсем вярно.

Рейн не отговори, така че тя добави:

— Този приятел Дилайла ли беше?

Сервитьорът донесе кафетата и се отдалечи.

— Да — каза Рейн.

Ливия го погледна.

— Благодаря, че се съгласи да се свържеш с нея.

— Отдавна трябваше да го направя. Благодаря ти, че ми даде причина. Нека се надяваме, че ще се получи.

Отпи глътка от новото еспресо.

— Мога ли да те попитам нещо?

„Време е за разплата“, помисли си Ливия.

— Разбира се.

— Какво има между теб и Докс?

Въпросът не й хареса. И макар да не беше честно, след като той се бе държал относително откровено с нея, Ливия каза:

— Защо питаш?

Рейн не се подразни от това, че не му отговори, а вместо това му зададе насрещен въпрос. Просто отпи от еспресото. Беше много търпелив, осъзна Ливия. В пълен контрол над себе си. Не можеше да не му се възхити.

— Познавам Докс отдавна — обясни Рейн. — Обича жените. Обича ги. Но никога не съм го виждал такъв, какъвто е с теб.

Ливия поклати глава, докато търсеше подходящ отговор.

— Докс е един от най-коравите мъже, които познавам — продължи Рейн. — Искам да кажа, обича да се прави на шут и така нататък, но е минал през такива премеждия, които биха съсипали повечето хора. Наистина биха ги съсипали. А при него само са засилили неговата joie de vivre^[4]. Но това е само на повърхността. Знаеш как е. Най-лошите рани са скрити дълбоко. Там, където никой не може да ги види.

Ливия кимна. Ако изобщо знаеше нещо, то беше точно това.

— Знаеш ли онова стихотворение на Йейтс? — попита я Рейн. — „Да бих имал небесните одежди?“

— Не.

Рейн я погледна за миг, после започна да рецитира:

Да бих имал небесните одежди,

от злато, сребро и светлина,

сините и здрачните одежди,

от нощ, светлина и полусветлина,

бих ти ги разстлал пред нозете,

но аз, бедният, имам само мечти,

аз ти разстлах мечти пред нозете,

тъпчи нежно, защото тъпчеш мечти.^[5]

Спря и пак отпи от еспресото си. Ливия изчака, после подхвърли:

— Много е красиво.

— Аз също го харесвам — кимна Рейн.

— Сигурно е още един автор, когото четеш за приспиване?

— Бъди внимателна с него — додаде Рейн. — Не е нечуплив. Поне не и в твоите ръце.

Ливия се скова. Обикновено, ако някой й беше казал какво да прави и какво не, щеше много да се ядоса. Но с Рейн не беше така. Той не беше агресивен. Не се опитваше да вземе надмощие над нея. Просто беше загрижен за своя приятел.

Проблемът беше, че тя също бе загрижена. Но не знаеше как да подходи. Нито какво да направи.

В същото време беше интересно, че Рейн не я критикуваше за въвличането на Карл в цялата тази история. Явно го смяташе за нещо, което се подразбираше. Държеше се така, сякаш приемаше възможността да бъде убит просто като потенциалната цена на един съвсем нормален бизнес. Загрижеността му не беше насочена основно към тялото. Основната му грижа бяха сърдечните въпроси.

— Не искам да му причиня болка — каза Ливия. — И… аз също не искам да страдам.

Рейн се усмихна. Усмивката му беше изключително тъжна.

— Щеше да е добре, ако в тези неща имаше някакви предварителни гаранции, нали? — Допи кафето си и стана. — Предполагам, че тези думи са подходящ финал. Ще се върна след няколко минути.

— Къде отиваш?

Рейн извади телефона на Карл от раницата си.

— Отивам, най-вероятно, да страдам.