Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (32)

30. Ларисън

Ларисън и Рейн се бяха проснали по очи върху нападалите листа на един склон в щатския парк „Лейк Ана“, от който се виждаше допълнителният паркинг. Ларисън беше доволен, че отново работи с Рейн. Вярваше в искреността на намеренията на Рейн, а също така и в способностите му, което не би могъл да каже за никой друг сред познатите си. Докс, може би, се доближаваше. С неохота признаваше, че грамадният снайперист бе започнал да му допада, но все пак Докс винаги щеше да си остане прекалено нетактичен и поривист, за да може Ларисън някога истински да го хареса. Тихата увереност на Рейн и добросъвестното му планиране повече допадаха на Ларисън. А освен това бе забелязал, че подобно на него Рейн се чувства като външно лице, откъснат и отчужден от света, но все още търсещ някаква връзка. Е, беше осъществил такава с него, което Ларисън никога нямаше да забрави.

Останалите трима бяха на един километър нагоре по пътеката и чакаха познатия на Ливия, агента от Отдела за разследвания към Департамента за вътрешна сигурност на име Б. Д. Литъл. Ливия го бе описала като чернокож, четирийсетгодишен, метър и деветдесет и към сто килограма, с телосложение на бивш играч по американски футбол, вероятно с костюм и тъмни очила и с вид на федерален агент от службите за сигурност, какъвто и беше. Въпросът бе дали някой ще е с него или, по притеснително, след него.

Макар да бяха казали на Литъл, че ще се срещнат с него при винарната, Рейн искаше да заемат позициите си в парка отрано. Ларисън беше напълно съгласен. Винаги е хубаво да усетиш ритъма на едно място. Така несъответствията се усещат по-лесно.

Бяха лежали мълчаливо двайсетина минути, когато Рейн попита:

— Как вървят… нещата между теб и Нико?

Ларисън се напрегна. Знаеше, че Рейн и останалите са запознати с този факт, макар да предпочиташе да се преструват, че не са. Но… при всички други условия това щеше да е напълно нормален въпрос, нали? Може би дори щеше да е грубо да не го попита. Може би Рейн правеше точно това. Просто се държеше… нормално.

Въпреки това не беше сигурен как да отговори. След дълга пауза отвърна:

— Добре.

Отново замълчаха, вгледани в паркинга. Отмина минута. Рейн добави:

— Късметлия си.

За човек като Рейн това бяха много думи. И то по една неудобна тема. Ларисън се опита да реши загадката. Не успя. Накрая попита:

— Нямаш ли си… някого?

— Вече не.

— Какво се случи?

— Дълга история.

Ларисън си погледна часовника.

— Имаме петнайсет минути.

Рейн въздъхна.

— Скарахме се за глупости. Но това не беше причината. Беше просто повод. Тя беше свързана с миналия си живот и не искаше да скъса с него.

Ларисън се опита да намери подходящ отговор. Преди да успее да измисли нещо, Рейн добави:

— Как успяваш да го постигнеш с Нико? С човек, който не е военен?

Ларисън се замисли.

— Постигам го именно заради това. Този шибан живот… Нико е толкова невинен, че ме кара сам да се чувствам такъв отново.

Господи, наистина ли бе казал това? Не го беше обмислял, просто му излезе от устата. Но беше прекалено късно да си върне думите.

— Иска ми се да мога да се почувствам така — въздъхна Рейн. — Но не мога. Не и с нея.

Ларисън се засмя тихо.

— Не съм казвал, че усещането продължава дълго. Двамата с теб никога няма да се чувстваме невинни. Не и истински. Трябва да се примириш с това, че те кара да се чувстваш добре. И ти я караш да се чувства по същия начин.

Отново замълчаха. След минута Рейн каза:

— Вероятно вече е прекалено късно.

— Защо просто не се видиш с нея? Къде е тя?

Рейн го погледна някак тъжно.

— В Париж.

На Ларисън му отне само секунда да свърже фактите.

— Чакай малко, затова ли Докс те гледаше така, когато Канезаки и Хорт говореха за блондинки?

Рейн кимна.

— Спомена, че си пада по светския живот. Може ли да ни помогне?

— Аз… мамка му, не ми се говори за това.

Ларисън се разсмя.

— Виж сега, никой никога няма да ме сбърка с доктор Рут^[1], но, по дяволите, сигурен съм, че искаш да говориш още по въпроса, след като сме започнали.

— Е, да, но не искам да…

Рейн млъкна и посочи с пръст паркинга.

В него влизаше черна кола. Спря. От нея слезе човек, който точно отговаряше на описанието на Ливия.

— Литъл — заключи Ларисън.

Рейн кимна.

— Добре. Ще обсъдим другия въпрос после.

— Всъщност не е нужно.

— От теб зависи. Едва ли съм най-подходящият човек да давам съвети на нещастно влюбените. И знам, че се опасяваш, че Докс ще те спука от подигравки. Но искаш ли да знаеш мнението ми по въпроса? Поговори с някого. Ако вземеш погрешното решение, ще имаш много неща, за които да съжаляваш.

Замълчаха, докато гледаха как Литъл чете табелата в началото на пътеката, а след това се скрива сред дърветата.

Рейн погледна Ларисън.

— Мисля, че си по-добър в даването на съвети, отколкото сам го осъзнаваш.

Ларисън се разсмя.

— Засега няма да напускам постоянната си работа. За всеки случай.

Минута по-късно в паркинга влезе още една черна кола, спря в отсрещния край на колата на Литъл и от нея слязоха двама едри мъже със сиви костюми. Без вратовръзки. Тръгнаха бързо към пътеката.

Рейн се усмихна.

— Един от любимите ми издайнически признаци.

Ларисън кимна.

— Облекло модел „нещо по средата“.

— Именно. Тези двамата следят Литъл. Но не знаят къде могат да попаднат. Може да е бизнесцентър. Може да е официална вечеря. Може да е мол. Затова са се облекли така, че да са в долния край на официалното облекло за някои места и в горния на всекидневното за други.

— Но не и подготвени за разходка в гората.

Рейн го погледна.

— Значи смяташ, че следят Литъл, а не работят с него?

— Да.

— Защо?

Ларисън се замисли над отговора си. Трудно беше да го формулира с думи, но знаеше, че и Рейн вижда същото.

— Литъл явно не знае за тях. Личеше си по начина, по който вървеше. Държеше се като ченге, а не като оперативен агент. Не мислеше кой би могъл да бъде зад него, някой от противниците или някой от неговите хора. А и ако бяха с него, нямаше да го следват толкова отблизо. Щеше да им каже къде отива и щяха да изчакат повече, преди да се приближат. Тези двамата… изгубиха визуален контакт за кратко и това не им се понрави. Затова се движеха малко припряно.

— Съгласен. — Рейн кимна.

Ларисън разбра какво включва думата „съгласен“. Не бе нужно да се казва нищо повече.

След няколко минути Литъл се показа иззад един завой на пътеката и отмина позицията им. Ларисън не можеше да си представи, че би тръгнал по нечии инструкции да следва обозначена пътека в гората. Освен ако не бе решил да се самоубие и да сложи край на всичко. Напомни си, че Литъл е просто човек от службите за сигурност. Ливия беше казала, че е добър следовател. Но дори не беше улично ченге.

Веднага щом Литъл отмина, двамата заеха позиции зад дърветата от двете страни на пътеката.

Двамата мъже, които следваха Литъл, се показаха иззад завоя. Не държаха пистолети.

Добре!

Ларисън и Рейн излязоха едновременно от прикритията си с оръжие в ръка.

— Стой! Никакви движения — каза Ларисън — или ще ви очистим на място.

Двамата замръзнаха с широко отворени очи. Ръцете им бяха леко настрани и трепереха от противоречивите сигнали, които пронизваха мозъците им — „стой!“ или „вади пистолета“.

— Спокойно — намеси се Рейн. — Искаме само да ви зададем няколко въпроса. Отговорете и можете да си ходите. Всичко останало означава куршум в главата. Разбрано?

— Какво искате, по дяволите? — започна единият, като може би си мислеше, че ще успее да се измъкне с блъфиране. Но езикът на телата им говореше съвсем друго. Бяха изплашени и ядосани, но определено не се държаха като цивилни, изправени пред въоръжени мъже, които им задават въпроси под заплахата да бъдат застреляни.

— Това беше последният ти въпрос — каза Рейн. — Останалите ще задаваме ние? Ясен ли съм?

Мъжете кимнаха. Ларисън беше деветдесет процента сигурен, че Рейн просто им подава сламка, за която да се хванат. Не можеха да очакват от тях да им сътрудничат, ако знаеха, че при всички случаи ще ги убият. Но дори Ларисън да грешеше, нямаше никакво значение. Една от причините да оцелее толкова дълго бе, че винаги настояваше да убие всеки, който би посмял да тръгне след него. Тревън беше единственото изключение. И Ларисън беше доста сигурен, че е изключението, което потвърждава правилото.

— Изпълнявайте командите ми — продължи Рейн. — Ръцете над главите! По-високо! Разперете пръсти! Добре. Сега се обърнете с гръб към мен! Добре. А сега дръжте ръцете си горе и бавно, и имам предвид адски бавно, коленичете! Добре. Сега протегнете ръце напред и легнете по корем! Ако ръцете ви се доближат даже малко до телата ви, няма да получите предупреждение, а куршум в тила. Ясен ли съм?

Мъжете кимнаха и внимателно се отпуснаха по очи. Ларисън се зачуди дали Рейн е сериозен, като казва, че иска да говори с тях, или просто иска да даде на Литъл достатъчно време да се отдалечи по пътеката, за да не чуе изстрелите. Трудно можеше да прочете мислите на Рейн. Беше го виждал да разговаря с мъже и в следващата секунда да ги убива, без междувременно в изражението му да има някаква забележима промяна.

— Добре — продължи Рейн. — А сега смъкнете ръцете си покрай тялото! Дланите обърнати нагоре и повдигнати от земята. А сега разтворете широко крака! С пръстите насочени навън. Сега обърнете глави надясно! Лявата буза до земята. Добре. А сега бавно… ба-а-а-вно поставете лявата си ръка на кръста с дланта нагоре!

Мъжете се подчиниха. Рейн се приближи към този отляво. Постави левия си крак на земята от лявата страна на главата му, после сложи дясното си коляно под китката на мъжа и я избута нагоре по гърба му в нещо като захват. Мъжът извика от болка. С другата си ръка Рейн притисна силно главата му към земята, като по този начин го обездвижи. Ларисън, който беше привикнал повече да убива хора, отколкото да ги задържа, пристъпи пред тях, за да има безпрепятствен достъп, ако му се наложи да ги застреля в главите.

Рейн притисна дулото на пистолета си в тила на мъжа.

— Защо следвате този човек?

Нито един от двамата не отговори.

Рейн погледна Ларисън и кимна.

— Ще поиграем на една любима моя игра — каза Ларисън. — Нарича се „този, който не отговаря, умира пръв“.

Рейн погледна пистолета на Ларисън и поклати глава, после обърна очи към обувката му и кимна. Ларисън кимна в отговор.

— Защо следвате този човек? — повтори въпроса си Рейн.

Нито един от двамата не отговори.

Ларисън пристъпи напред, вдигна крак и стовари петата си върху врата на мъжа, сякаш чупи клон. Ръцете на мъжа подскочиха нагоре. Хрущялите и прешлените се натрошиха. Тялото на мъжа се разтресе в спазъм и Ларисън стовари крака си още веднъж за по-сигурно. И отново. След третия удар пръстите на мъжа още трепереха, но иначе беше неподвижен.

— А! — възкликна Ларисън. — Едно на едно дотук. Явно ще трябва да играем отново.

Мъжът, когото Рейн беше притиснал, задиша по-тежко.

— Мамка му! Мамицата му!

— Спокойно — обади се Ларисън. — Сега само ти си в играта. Имаш по-голям шанс да спечелиш.

— Не знам защо го следвахме — бързо каза мъжът. — Така ни наредиха.

Рейн хвърли на Ларисън поглед, в който се четеше: „Изчакай, имаме напредък!“.

— Кой ви нареди?

— ОГЕ.

— За ОГЕ знаем — каза Рейн. — Какво иска Греъм от този човек?

— Казах ви, не знам. От нас се искаше само да го следваме. Да видим с кого има среща. Господи, кои сте вие? Защо правите така? Тук има някаква грешка. Ние просто го следвахме, и толкова.

— Как го следяхте? — попита Рейн, като пренебрегна факта, че мъжът току-що бе нарушил правилото му „Само ние задаваме въпросите“. Не че имаше значение.

— Някой в управлението е свързан с мобилния му телефон — отговори мъжът. — Даваха ни постъпкови инструкции.

— Кой от управлението?

— Не познавам всички в управлението. Фирмата е голяма. Има си хора, които само това правят. Или пък знаят кой може да свърши такава работа. Или както там става. И прехвърлят данните на нас. Вижте, наистина се опитвам да ви сътруднича. Наистина мисля, че това е грешка.

Рейн погледна Ларисън с въпросително повдигнати вежди. Ларисън поклати глава — нищо повече не можеше да се научи.

Без нито дума повече Рейн вдигна оръжието си и стовари дръжката му върху шията на мъжа, точно върху сънната артерия. Тялото на мъжа омекна. Рейн сложи ръката си с пистолета върху дясното рамо на мъжа и го притисна към земята, после промуши другата си ръка под брадичката му и дръпна рязко по диагонал, сякаш се мъчеше да запали моторна косачка за трева. Вратът на мъжа се строши с пукот. Рейн се изправи и отстъпи назад с готов за стрелба пистолет, но нямаше нужда, защото мъжът вече беше мъртъв.

Претърсиха телата и взеха мобилните телефони, портфейлите и два пистолета „ЗИГ Зауер Р229“ с резервни пълнители. Рейн не прояви интерес към оръжията, защото беше доволен от доставеното от Канезаки, но Ларисън винаги беше готов да подобри разположените си на различни места тайници и затова взе и двата. Издърпаха телата настрана от пътеката и ги затрупаха с листа. Скоро щяха да ги открият, но за тях „скоро“ беше достатъчно време.