Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (30)

28. Ливия

Ливия и Карл излязоха и тръгнаха към стаята си. Докато вървяха, тя оглеждаше паркинга и гората зад него с ръка на дръжката на глока. Нощта беше тиха. Не се чуваше нищо друго освен щурците в тревата и вятъра в дърветата. Нямаше го даже и шума от магистралата в далечината. Трите коли, които беше забелязала, когато пристигнаха с Карл, бяха все още тук, покрити с блестяща влага.

Докато бяха заедно с другите, на няколко пъти се почувства много напрегната, но после започна да привиква. Сега, след като се бяха разделили, отново стана нервна — далеч от дома си и не в свои води. Добре поне, че беше Карл.

Той отключи вратата и понечи да я отвори, но Линия го спря.

— Остави на мен. — И извади глока.

Карл погледна пистолета.

— Е, щом настояваш.

Отвори широко вратата. Лампата светеше, а вратата на вградения гардероб си беше отворена, както я бяха оставили. Ливия пристъпи вътре, насочила глока нагоре. Докато Карл затвори и заключи, успя да огледа банята. Карл провери под леглата. Всичко беше наред.

— Е — почна той, като седна на едното легло и започна да развързва обувките си, — какво мислиш за бандата?

Ливия, все още неспокойна, седна на другото.

— Сториха ми се малко… раздразнителни.

— Ха! Трябваше да ги видиш предишния път. Цяло чудо е, че не се избихме.

— Ти и Рейн ли?

— Не, Джон не е такъв. Двамата с него още преди години оставихме зад гърба си тези глупости и оттогава работим добре заедно, макар че той обича да контролира всяка дреболия. Но последния път Хортън беше от другата страна на чертата. А пък Ларисън е като нитроглицерин — трябва да работиш с него внимателно. Другия, за когото чу, Тревън, също е труден и има проблеми с лоялността.

Ливия кимна.

Докс свали обувките си и размърда пръстите си.

— Добре ли си? — попита я. — Събра ти се много, даже за доказана стара пушка като тебе.

— Чувствам се малко… как да кажа. Отнесена. Всичко изглежда сюрреалистично.

— Разбирам за какво говориш. Но пък, погледнато откъм положителната страна, ето пак сме заедно в хотелска стая и делим опасности и приключения… като в доброто старо време.

— Даже не си го помисляй — усмихна се Ливия.

— Късно е. — Карл също се усмихна. — Но ще се опитам да го забравя.

— Добре.

— Виж, просто реших да пробвам.

Ливия не можа да се сдържи и се усмихна отново. Не познаваше друг човек, който можеше да я накара да се усмихне по този начин. Шон може би. Но това беше отдавна.

— Както и да е — смени темата Карл, докато си събуваше чорапите. — Имаш ли нещо против да поемеш първата смяна? Чувствам се гузен, че те питам, но не съм мигвал от четирийсет и осем часа и всеки момент ще почна да халюцинирам. Не ми трябва повече от час-два, само колкото да се изключа и да презаредя.

— Нямам нищо против. Може ли само набързо да си взема един душ? Денят беше дълъг.

— Разбира се. Може би ще направя същото след теб или пък ще заспя на секундата. Шансовете са петдесет на петдесет. Ще ми оставиш ли пистолета, докато си в банята?

Ливия му подаде глока с дръжката напред, после попита:

— Сбърках ли, като те нарекох Карл пред останалите? Понеже ме нарече Ливия, реших, че…

— А, няма значение. Сигурно ще има да ме подиграват. Особено Рейн, защото такава възможност не му се удава често. Затова, когато може, мили боже, просто е безпощаден. При всички случаи не е нещо свързано със сигурността. Докс е просто прякор, оперативен псевдоним, ако щеш, а пък Карл вече не ме нарича никой друг освен близките ми. Тоест близките ми и ти.

— Харесва ми да те наричам така — каза Ливия. Премълча, че й харесваше също и че на никой друг не му бе позволено да го прави.

— И на мен ми харесва. А пък аз харесвам да ти казвам Лаби. Но реших, че ще предпочетеш да те наричам Ливия пред останалите.

— Така е. Само ти можеш да ми казваш Лаби. Става ли?

Карл кимна.

— Хайде, отивай да си вземеш душ, преди да съм почнал да казвам неща, за които ще съжаляваш.

Ливия го погледна и изпита нещо много странно. Искаше й се да го докосне. Просто по ръката или по лицето. Някъде.

Но усещането беше толкова непривично, че я смути. Тя кимна и отиде в банята.

Под душа се опита да свърже заедно всичко, което се случваше, всичко, което чувстваше. Но бързо се предаде. Имаше прекалено много нови неща. От работата по някои случаи знаеше, че понякога се налага да направиш крачка назад за известно време и да изчакаш. А след това да се върнеш и да подходиш по нов начин.

По-рано беше проверила времето в Сиатъл. Градът беше насред неочакван период от сухи дни. Но това нямаше да продължи вечно. Трябваше възможно най-бързо да приключи със сегашната история. И не само за да се върне и да се съсредоточи върху изнасилвача от парка. Трябваше също така да открие как да започне отново да работи по „Детска игра“.

Нещата можеха да са и по-зле. В крайна сметка само преди ден беше на практика сама. Сега беше заедно с Карл и останалите. Всички имаха достъп до източници, за които едно ченге дори не можеше да мечтае. Само допреди ден имаше само бегла представа кой стои зад атаката в училището по самоотбрана. Сега знаеха за участието на ОГЕ в нападението.

Що се отнася до Карл, единственото, за което беше сигурна, бе, че я кара да се чувства в безопасност. Но, от друга страна, сред всичките страшни неща, които й се бяха случили напоследък, това чувство предизвикваше най-силно безпокойство.