Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (3)

1. Рейн

Казах им: не! Със същия успех можех да кажа и да. Бизнесът с убийствата си има собствена сила на притегляне и ако се приближиш прекалено или пък останеш твърде дълго, никога вече не можеш да се измъкнеш.

Или пък просто е по-удобно да виниш обстоятелствата, или съдбата, или някакъв друг външен фактор за резултатите, които всъщност са създадени от самите нас. В крайна сметка можех да спра уебсайта. Можех да скъсам тази връзка. Можех да обикалям по света както Башо, без цел и посока, далечен и недосегаем като един от самотните облаци, които са служили като вдъхновение на поета от седемнайсети век през непрестанните му странствания.

Но не го направих.

Първия контакт направиха с помощта на Ларисън. Ларисън, един от най-опасните и уязвими хора, които познавах. А след като заедно с него направихме отряд и с общи усилия спряхме поредицата фалшиви атаки, създадени за да предизвикат държавен преврат в Америка, стана един от малцината, на които вярвах.

Живеех в Камакура, най-сетне извън Токио. Обезпечен с неочакваното богатство от необработени диаманти от работата ми с Ларисън и отряда, си купих собственост — един парцел на върха на хълм с изглед към залива Сагами, с който се сдобих с помощта на множество посредници и солидна сума изпрани пари. Чрез още посредници и с още по-големи разходи наех един човек, Такишита, който ми намери минка — традиционна японска къща, която стоеше изоставена в провинция Гифу, снежната област, която понякога наричат японските Алпи. Такишита закупи от мое име тристагодишната къща и организира разглобяването и транспортирането й до моя парцел в Камакура, където тя беше отново сглобена. Освен това добавиха електричество, канализация, големи прозорци и други модерни удобства, като през цялото време се съобразяваха и дори подчертаваха първоначалната красота на дизайна. Такишита дори създаде пред прозореца на дневната скромна, но красива каресансуи — традиционна каменна градина, — която щеше да приема различна окраска при всяка смяна на сезона: есенна палитра, снежна зима, пролетни дъждове, лятно слънце.

Работата отне повече от три години, но аз не бързах. Казах си, че домът си струва чакането и че трябва да бъде построен както трябва. Но с приключването на проекта станах отново неспокоен и осъзнах, че целта на къщата е била по-скоро да ме държи зает, отколкото да ми осигури място за живеене. Седях на възглавница край ирори, откритото огнище в средата на дневната, и четях пътните мемоари на Башо — „Оки но Хосомичи“, „Тесният път към вътрешността“ — на японски и английски, като от време на време поправях някой неелегантен ред от превода и се чувствах като изкусен фалшификатор. Аз съм наполовина японец и наполовина американец, което означава, че не съм нито едното, нито другото, и усъвършенстването ми в джудо, езици или култура не може да го промени.

След като загърбих проекта, установих, че строежът на нещо стойностно е начин на пречистване, на потискане на страданията ми, защото бях разрушил връзката си с Дилайла — един странен акт на саботиране на самия себе си, като се имаха предвид силите, които преди това се бяха опитали да ни настроят един срещу друг и се бяха провалили. Всеки ден ми се искаше да се свържа с нея. Всеки ден знаех, че трябва да го направя. И всеки ден не го правех. Моята минка беше красива, но започнах да я усещам по-скоро като крепост, отколкото като дом. Крепост на самотата.

Така че почувствах облекчение, когато Ларисън се свърза с мен. А всъщност трябваше да го приема като предупреждение.

Използвах криптиран сателитен телефон, за да позвъня на номера, който беше сложил на секретния сайт. Самият факт, че бях запазил непроследяемото устройство, беше, разбира се, в противоречие с идеята за моето „пенсиониране“. Но ние рядко виждаме онова, което предпочитаме да пренебрегваме.

Ларисън отговори при първото позвъняване. Веднага разпознах гробовния му шепот:

— Току-що ми спечели баса, който бях направил сам със себе си.

Предполагам, че се опитваше да се шегува, но на мен не ми допадна. В моя бизнес да си предсказуем е само на една стъпка от това да си мъртъв.

Аз, разбира се, не бях в бизнеса. Бях се пенсионирал.

— Какво искаш да кажеш?

— Обзаложих се, че няма да махнеш уебсайта. И че все още го проверяваш.

— Трябва ли да искам да беше изгубил?

— Съмнявам се. Оставил си го да функционира, защото е по-добре да знаеш, че някой те търси, отколкото да му позволиш да те открие по друг начин. Бях заложил на това, че си умен.

Обяснението му ми допадна повече от онова, което бях започнал да подозирам — че може би самият аз искам да бъда открит.

— Как си? — попитах го с изненада и малко неудобство от това, че ми беше приятно да си говоря с него. — Добре ли спиш? — Веднъж във Виена ми беше казал, че го преследват кошмари. Не искаше дори да говори за нещата, които беше вършил в Специалните операции и които бяха причината за тези сънища.

— Понякога — отвърна той. — Никога няма да спя добре. Но… понякога е по-добре. А ти?

— Аз се пенсионирах.

Ларисън се разсмя.

Почувствах лека досада.

— Какво му е смешното?

— Виж, не мен трябва да убеждаваш. Изглежда, че Хорт иска да те свърже с някой, който има нужда от услугите ти.

„Услугите“, с които бях известен, бяха все поръчки, които изискваха резултатът да прилича на смърт по естествени причини. Когато става дума за куршум, острие или бомба, можеш да наемеш когото поискаш. Но когато трябва да изглежда сто процента така, сякаш е всичко друго, но не и поръчково убийство, на пазара практически нямаше друг освен мен.

— Хортън? Очаквах, че вече си го очистил.

Преди време полковник Скот Хортън — Хорт — беше същинска легенда в Спец Оп. Тъкмо той ми беше възложил да водя отряда, в който се бях запознал с Ларисън. Но безкрайните му манипулации и трикове му бяха създали много врагове, начело със самия Ларисън.

— Още не е късно. Но предпочитам да си представям как си пуши пурата след вечеря на верандата пред малката си хижа в Линчбърг и всеки път се чуди дали няма това да е нощта, в която ще изникна като дух от гората и ще му перфорирам билета за последното пътуване.

— Значи се е свързал с теб. Но защо? Защото предпочита да държи враговете си на близко разстояние?

— Това е една от възможностите.

— Какви са другите? Той също е пенсионер, нали?

— Аха, същият пенсионер като тебе — разсмя се Ларисън.

Пуснах го покрай ушите си. Намеренията му бяха ясни, независимо дали беше прав за мен, или не. Хортън беше извън играта. Но си търсеше начин да влезе пак в нея.

— Добре — отвърнах. — Ако Хортън е агентът, кой тогава е клиентът?

— Попитах го същото. Не ми каза. Информацията била само за тебе. Но ако решиш да го споделиш, аз съм добър слушател.

Не казах нищо. Стар навик ми е да реагирам с неохота. Може би трябваше да се разтревожа от лекотата, с която влязох в старата си роля. Но основното, което забелязах, беше, че се почувствах в нея удобно, като във втора кожа.

Може би дори като в първа.

— Не му казах, че знам как да се свържа с тебе — добави Ларисън. — Макар че бях сигурен, че знам как. В края на краищата не знам къде си. Не бих могъл да кажа никому дори да исках. Или ако се бяха опитали да ме накарат да кажа. В безопасност си. Все така пенсиониран, ако това е, което искаш.

Отново не отвърнах нищо и след нова пауза Ларисън продължи:

— Но знаеш как работи системата. Ако не се свържеш с Хорт, ще продължат да търсят други начини да те намерят. И може би следващият начин няма да е толкова приятелски.