Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (29)

27. Ливия

— Ало — каза Ливия веднага щом Литъл вдигна, — аз съм.

— Ливия! По дяволите, знаеш ли откога се опитвам да се свържа с теб?

Нещо не беше наред. Ливия приближи телефона по-близо до ухото си и избута назад лекото безпокойство.

— Пътувах. Всичко наред ли е?

— Знам, че си пътувала. Летяла си от Сиатъл до летище „Дълес“ във Вашингтон.

Лекото безпокойство се надигна като по-голяма вълна. Тя погледна към останалите. Всички слушаха напрегнато, особено Рейн.

— Как го разбра?

— От имиграционните данни. Всички от Вътрешна сигурност имат пряк достъп до тях. Какво правиш насам?

— Следвам улики.

— Сигурно никога няма да ми се довериш, нали?

— Не повече, отколкото е нужно.

Последва пауза, през която можеше да се усети как Литъл потиска раздразнението си. Не му беше за първи път.

— Предполагам, че няма значение — продължи той. Имам информация за теб. Къде можем да се срещнем?

— По-добре по телефона.

Ливия забеляза, че Рейн я гледа внимателно. Явно беше обезпокоен от предложението на Литъл да се срещнат лице в лице.

— Извинявай, Ливия, но мисля, че ми дойде до гуша от глупостите ти. Рискувах си главата, открих информация, която е жизненоважна, за да разбереш срещу какво си изправена. Писна ми да ме игнорираш и да определяш правилата. И си помисли, преди да ми затвориш телефона, защото няма да ти се обадя пак.

По дяволите! От една страна, едва ли срещата с него щеше да е проблем. Но тя знаеше, че за Рейн, а може би и за останалите, не е така. И я беше яд, че Литъл я караше да играе с открити карти. Яд я беше, че контролът беше в негови ръце.

— Ще ти се обадя след пет минути — каза накрая Ливия.

— Добре.

Ливия затвори, опитвайки се да си внуши, че е доволна от това, че не се беше предала, и че Литъл беше отстъпил пред отказа й да му даде незабавен отговор.

Но всъщност просто се самоуспокояваше. Всъщност Литъл беше спечелил. Тя опита да се съсредоточи върху същността на разговора им, която беше уверението му, че има ценна информация.

Погледна Рейн, за когото усещаше, че има най-силните възражения.

— Каза, че има информация. Трябва да се срещна с него.

Но Рейн премълча. Отговори Карл:

— Защо е нужна срещата? Нали ти казах, телефонът е криптиран. Каквото може да ни каже лице в лице, може да го съобщи и по телефона.

— Точно сега няма нужда да разнищваме цялата ми история с него. Досега информацията му винаги е била непоклатима. Вярвам му достатъчно, за да се срещна с него.

— Добре — каза Карл. — Решението е твое. Но бих искал да дойде с тебе, ако нямаш нищо против. Няма да е лошо някой да ти пази гърба.

Колкото и да беше напрегната, не можеше да не забележи колко внимателно подбра думите си. Не беше сигурна дали го прави нарочно, или просто има отлична интуиция, но Карл знаеше, че е по-добре да не й казва какво трябва да прави. Ако пък сбъркаше, винаги моментално намираше начин да се поправи. Може би все пак на някакво ниво подходът му беше манипулативен, но най-важното беше начинът, по който я караше да се чувства. Сякаш я разбираше и никога не подхождаше грубо.

— По принцип не обичам срещите — каза Рейн. — И особено когато са ненужни и са предложени от някой друг.

— Няма нужда да идва никой — възрази Ливия. — Ще го изслушам какво има да ми каже и ще го споделя с вас. Но не зависи от вас дали ще се срещна с него, или не. Не подлежи на преговори.

Рейн повдигна вежди, явно леко стъписан. Но това не беше проблем. Толкова много мъже просто приемаха, че по подразбиране командват те. Беше научила, че най-ефикасният метод да ги изведе от заблуждението им е като им го каже ясно и още в самото начало.

Рейн понечи да отвори уста, но Карл го прекъсна:

— Спрете малко всички, спрете! Нека да не съсипваме работата си като екип, преди дори още да сме започнали. Всичките имаме един и същи проблем и една и съща цел. Но всеки от нас понякога подхожда различно. Това не е нещо лошо, напротив, хубаво е. Означава, че можем да обединим усилията си, да подложим на обсъждане идеите на другите и всичките заедно да действаме по-умно.

Ларисън гледаше Карл и се усмихваше. Ливия го усети, че не му е за първи път да вижда как Карл изглажда конфликтни ситуации и че му е благодарен или пък му е весело, а може би по малко от двете.

Карл кимна към Ливия.

— И така, Ливия казва, че вярва на информацията на нейния човек и на добронамереността му. И защото тя единствена може да го прецени, логично е да се доверим на мнението й. Но, в същото време, Ливия, няма никаква причина да не отидеш на срещата по начин, който ще намали до минимум възможните рискове. Съгласна ли си?

Не й харесваше. Знаеше всичко за изграждането на конструкции, които да звучат достатъчно логично на заподозрения, но всъщност целяха да го лишат от възможност за избор. Но не виждаше как би могла да се противопостави на предложението на Карл, така че кимна с неохота.

— А ти, Джон — обърна се Карл към Рейн, — не познавам някой друг, който по-добре от теб да може да уреди една среща по такъв начин, че добрите да си тръгнат от нея в същото цветущо здраве, както когато са отишли на нея. Можеш ли да ни помогнеш по този въпрос?

Рейн отвърна с кимване, което изглеждаше поне толкова неохотно, колкото това на Ливия.

Карл се обърна към Хортън.

— Полковник, вие явно имате доста познания за района. Може би ще успеете да ни предложите място за среща, което да можем да контролираме и където Джон, заедно с несравнимия мистър Ларисън, ще могат да установят контранаблюдение или нещо подобно?

Хортън се усмихна, защото явно бе разбрал какво цели Карл.

— Паркът „Лейк Ана“ около нас е идеален за целта. Има допълнителен паркинг в началото на туристическата пътека. А на около километър нагоре по пътеката има къмпинг. По това време на годината и в средата на седмицата ще е празен. — Погледна Рейн с изражението „ти си наред“.

Рейн погледна Хортън, после Карл, и Ливия остана с усещането, че е извън кожата си от яд, но не вижда как може да се измъкне. Явно беше побъркан на тема контрол. Може би. Лесно се познава, ако сам си такъв.

— Добре — каза Рейн след малко. — Ливия, ако кажеш на връзката ти да се срещне с теб при къмпинга, двамата с Ларисън можем да се разположим край пътеката. Така ще го видим когато пристига и дали няма някой с него.

— Ето, това е една добра идея — усмихна се Карл.

Рейн го изгледа.

— Напразно се стараеш.

— Не е така. — Усмивката на Карл стана по-широка. — Просто ми харесва, когато нещата си пасват.

— Ето какво ще му кажеш — каза Хортън. — Срещата ще бъде на паркинга при винарската изба „Купър“ утре в девет сутринта, два часа преди да отворят. Близо е до град Луиза, Вирджиния. Щом стигне там, може пак да му се обадиш и да му дадеш точното място, което ще бъде паркът на двайсет минути оттам. Трябва да влезе в парка и да кара по Кебин Роуд, докато не стигне до допълнителния паркинг. Там трябва да остави колата и да тръгне по Рибарската пътека. Всичко е добре обозначено. И местността е гъсто залесена. Има достатъчно места покрай пътеката, където Джон и Даниъл могат предварително да се скрият. Двамата с Докс ще те придружим до мястото на срещата.

— Има още нещо — каза Ливия. — Карл, моят човек ми каза, че е разбрал за полета ми от Вашингтон от регистъра на имиграционните власти. Което означава, че теб също могат да те проследят. Закупен в последната минута билет и така нататък. Възможно е да те свържат с мен.

— Е, Карл? — попита Ларисън.

Карл го погледна, после се обърна към останалите.

— Никой друг не може да ме нарича така.

Ливия не можа да разбере дали се шегува, или не. Другите също не попитаха.

— Няма значение — добави Карл след миг. — В момента пътувам с фалшив паспорт, издаден от Центъра за романтично усъвършенстване. Разбира се, дори това прикритие може да бъде разбито от човек, който е достатъчно хитър и разполага с достатъчно ресурси. Но не ми пука. Много лоши хора ме търсят за още по-лоши дела. Да ме свържат с теб ще е едно от най-малките ми престъпления. А що се отнася до теб, просто можеш да отречеш, че ме познаваш, ако те питат. Със сигурност няма да си първата.

Това беше успокоение. Макар че се надяваше да не е сбъркала, като го нарече „Карл“ пред останалите. Осъзна, че би трябвало да се досети, когато самият той превключи на „Ливия“, щом вече не бяха сами.

Обади се на Литъл и му съобщи плана. Очакваше малко повече съпротива или поне коментар за параноята й, но такива нямаше. Той явно не беше бил напълно уверен, че тя ще отстъпи, и нямаше желание да форсира нещата повече, отколкото вече го беше направил.

— Трябва да позвъня на още един човек — каза Линия, когато приключиха с Литъл. — На моя лейтенант. Каза ми да се махам от града, но онези хора срещу апартамента ми, за които се погрижи Карл… Искам да разбера какво става. И просто да й кажа, че съм добре.

Обади се на Стрейнджланд и тя възкликна:

— За бога, Ливия, къде си? Добре ли си?

— Добре съм. Извън града съм, както препоръчахте.

— Тази сутрин намериха двама въоръжени мъже от другата страна на реката срещу апартамента ти. Снайперисти, както изглежда. И двамата убити. Ливия, моля те, ако си замесена в това, трябва да ми кажеш. Явно някой те преследва във връзка с „Детска игра“, така че ще прилича на още един случай на очевидна самоотбрана. Но не и ако го отричаш. Просто трябва да си признаеш.

— Лейтенант, бях на път извън града, когато чух, че са съобщили за изстрели. Но нямам нищо общо с тази история.

— Можеш ли да го докажеш?

— Бях в „Хангар Кафе“ и говорех със собственика, Джъстин. Платих с кредитна карта. После отидох до мансардата си да си взема някои неща. Няколко от строителите ме видяха там. А освен това има и камери. След това отидох на летището. Телефонът ми беше с мен, така че записите от мобилната мрежа също ще го потвърдят. Така че със сигурност мога да потвърдя, че не съм замесена.

Последва дълга пауза.

— Нека ти кажа няколко неща, Ливия. Първо, толкова много доказателства — множество очевидци, бележки от кредитна карта, записи от видеокамера, мобилни данни, могат да се сторят на някои хора като нещо, което е било предварително запланувано. Второ, следващия път, когато някой го спомене, например някой като детектив Фелпс или началник Бест, трябва да се държиш малко повече като изненадана и загрижена. Нали се сещаш? Нещо от сорта на: „Какво? Снайперисти от другата страна на реката срещу апартамента ми? Мили Боже!“. Ей такива неща.

Ливия не отговори. Осъзна, че заради всичко останало, което се случваше, се беше съсредоточила прекалено силно върху доказателствата и недостатъчно върху актьорската си игра.

— Като махнем това — продължи Стрейнджланд, радвам се, че си добре. Няма дори да те питам къде си. Всъщност навярно е по-добре, ако не зная.

Ливия се усмихна облекчено.

— Има ли някакви новини от Фелпс?

— Това-онова. Беше уклончив относно забавянето на разследването, но мисля, че ще се съгласи. Теорията сега е, че е имало и трети човек при училището по бойни изкуства, който е бил шофьор, защото всичките коли, които проверихме в околността, са на хората в района.

Самата Ливия беше мислила по този въпрос. Ако нападателите бяха дошли със своя кола, тя щеше да е останала някъде наблизо, може би с някакви доказателства вътре.

— Жалко — въздъхна Ливия.

— Така е. Добрата новина е, че видеото от паркинга потвърждава твоята версия.

В този момент фактът, че бе разследвана като полицай, въвлечен в стрелба, се чувстваше като нещо много далечно.

— Относно търсенето по ДНК — добави Стрейнджланд. — Базата на ДПО, Департамента по отбраната, не откри съвпадения. Но това не значи нищо, защото при напускане на армията военните служители могат да поискат образците им да бъдат унищожени. Но има нещо, което може би е свързано. От ФБР се държат много странно всеки път, когато поискаме достъп до АСДД. Когато имаме специален случай, обикновено успяваме да съкратим тук-там процедурата. Не и този път. Този път ни карат да правим всичко по правилата.

АСДД беше автоматизираната система с дактилоскопични данни — огромна база данни с отпечатъци на граждани и престъпници, която се поддържаше от Бюрото.

Ливия се замисли.

— Значи можем да заключим, че…

— Че твоите нападатели са част от системата. И Бюрото го знае. Но Бюрото не иска ние да го знаем. Което води към предположението, че Бюрото е част от организацията, която се опитва да прикрие историята с „Детска игра“.

— Много ме успокоихте.

— Да, и на мен ми е трудно да го приема. В момента нашите детективи работят по случая със снайперистите в Саут Парк. Моето предположение е, че и при тях няма да открият кола, а след това ще се срещнат със същите бюрократични пречки от Бюрото. Но човек не знае. Може пък да извадим късмет с базата на ДПО. Хората постоянно напускат армията и не им пука, или пък забравят да поискат образците им да бъдат унищожени.

От внимателния начин, по който лейтенантът подбираше думите си, Ливия отново усети, че явно е загрижена за казаното по телефона. Може би просто ставаха параноични. Е, не можеше да се каже, че е безпричинно.

— Ще видим как ще се развият нещата — каза Ливия. — Утре сутрин ще знам повече. Ще можете ли да ме прикриете още известно време?

— Все още си в принудителен отпуск. Фелпс ще поиска да те разпита за мъртвите снайперисти. А началникът… Мисля, че тя също ще ти отпусне малко време. Искам да кажа, че две нападения на места, за които се знае, че се появяваш често, е прекалено. Едва ли някой би започнал да възразява, че е нужно за известно време да се скриеш.

Само хубави новини! Но на Ливия изобщо не й харесваше вниманието, което бе привлякла. Фелпс можеше случайно да попадне на нещо с разследването на всичките тези улики.

„Спри! Всичко ще е наред. Знаеш всяка мъртва точка в покритието на камерите в сградата. Никога не са те хващали как влизаш или излизаш през нощта. Винаги оставяш телефона си в мансардата. Фелпс няма какво да разследва и няма на какво да попадне случайно“.

Знаеше, че е права. Но чувството оставаше.

— Благодаря, лейтенант.

— Има ли нужда да ти казвам да поддържаш връзка?

— Не.

— Мога ли да се свържа с теб.

— Телефонът ми е изключен. Но ще го проверявам.

— Добре. Не ме карай да чакам дълго. И без теб имам достатъчно бели коси. — Стрейнджланд прекъсна връзката.

Ливия върна телефона на Карл.

— Всичко наред ли е в офиса?

Ливия погледна телефона, сякаш за да се убеди, че разговорът е свършил. Всъщност й трябваше малко време. Доверието, което й оказваше Стрейнджланд, рисковете, които беше готова да поеме заради нея… всичко това създаваше бъркотия от емоции, с която не можеше да се справи в момента.

Успя да ги потисне за миг и подаде телефона на Карл.

— Достатъчно добре.

Карл кимна.

— А сега, ако някой няма нещо против, ще се обадя на мистър Кей. Може би има нещо, което да ни свърши работа. Дори да не е научил нищо, нямам намерение да завързвам нова престрелка, без да съм подходящо въоръжен. Джон, предполагам, че си на същото мнение?

Рейн кимна.

— Полковник, имате ли други предложения за подходящо място за среща?

— Бих казал, че винарната „Лейк Ана“ в Спотсилвания, Вирджиния, е подходяща. По това време на годината всички винарни са безлюдни, особено сутрин.

Карл набра номера на телефона и отиде до прозореца за по-силен сигнал.

— Здрасти! — започна след момент. Направи пауза и добави: — Да, всичко е наред. Тук съм с Джон. Лошата вест е, че оборудването, с което ме снабди, в момента се намира на дъното на една река, чието име не мога да произнеса. Добрата новина е, че ми спаси живота и редуцира броя на противниците с двама. — Нова пауза. — Да ще ти разкажа всичко, плюс още няколко други неща, които научих. Но защо просто не се срещнем лично? Така и така сме в твоя район. — Пауза. — О, знам, че сме се забъркали в голяма каша. Не е нужно да работиш за ЦРУ, за да го разбереш. Поради което ще съм ти признателен, ако успееш да ме снабдиш с още няколко от онези неща, които бе любезен да ми пратиш миналия път. Нека ти спестя необходимостта да ми казваш колко ще е трудно. Наистина се нуждая от помощта ти и наистина ще ти се отплатя. Искам да кажа, щом пък не искаш да научиш нещо за мрежата за разпространение на детска порнография, която функционира в Сикрет Сървис, и за операцията по прикриването й, която включва свалянето на пътнически самолет, тогава, добре, няма да те затрудняваме със знанията си. — Нова пауза. — Добре, става. Какво ще кажеш за паркинга на едно място, наречено винарна „Лейк Ана“ в Спотсилвания, Вирджиния? Ще стигнеш лесно, караш право само по шосе 95, а пък ако го организираме по изгрев, дори няма да има трафик. — Пауза. — А, викат ми Внимателния, знаеш го. Благодаря, амиго. Признателен съм ти, без майтап.

Изключи телефона.

— Добре, всичко е уредено.

— Още едно обаждане — намеси се Хортън. — Искам да проверя гласовата си поща. Може Бен да се е обаждал.

Карл погледна Рейн, не срещна възражение и подаде телефона на Хортън.

Ливия беше заинтригувана от отношенията им. От една страна, Карл действаше уверено и явно се наслаждаваше да манипулира Рейн. От друга страна, по някои въпроси явно безусловно се подчиняваше на преценката на Рейн. Каквато и да беше връзката им, явно се познаваха отдавна и бяха развили усет кога могат да притиснат повече и кога трябва да отстъпят.

Зачуди се защо Карл не бе споменал, че Рейн е отчасти азиатец. Не че имаше значение. Но и не го беше очаквала. Зачуди се дали Рейн е израснал в Щатите. Английският му звучеше като на местните. Но в него имаше нещо… не напълно непринудено. Което я накара да се замисли дали не е чужденец като нея.

— Тревън е изгубен случай — обади се Ларисън.

— Кой е Тревън? — попита Ливия.

— Човек, с когото съм работил — обясни Хортън, докато отиваше към прозореца и набираше номера. — Когото обучих и тренирах, точно както и Даниъл. И който, мисля, че иска да се върне при нас.

Заслуша се за миг, после се усмихна.

— Обадил ми се е. Точно както ви казах, проклети циници такива!

Започна да въвежда телефонен номер.

— Имаш ли нещо против да го поставиш на говорител? — каза Рейн. — Ще е по-ефикасно.

Ливия си помисли, че Хортън може да възрази, защото беше единственият, на когото Рейн оспори правото му на лично обаждане. Самата тя щеше да възрази.

Но Хортън се справи със ситуацията с финес.

— Това е добра идея. И нещо, към което всички трябва да се придържаме за в бъдеще.

Приключи с набирането на номера. Последва звънене, а след това се чу мъжки глас:

— Да?

— Получих ти съобщението, момче — каза Хортън.

След дълга пауза Тревън попита:

— Останалите там ли са?

— Да.

Нова пауза.

— След два дни Греъм ще е в Париж. Знае, че сте по следите му. Назначи ме за началник на личната му охрана, защото ви познавам в лице и знам какво можете да предприемете. Това е вашият шанс, ако го искате.

— Така ли? — обади се Ларисън. — И какво те накара изведнъж да смениш посоката?

Ливия не се изненада от реакцията му. Който и да беше Тревън, Ларисън вече беше показал антипатията си към него. Явно, че между тях имаше някаква стара вражда, може би професионална ревност, като се имаше предвид, че Хортън беше споменал, че е обучавал и двамата, а може би нещо друго. Освен това от четиримата Ларисън сякаш най-много обичаше да се перчи. В него имаше нещо, което излъчваше опасност, подобно на навита на кълбо змия. Интересно как Карл бе започнал да му вярва.

— Не искате ли информацията ми? — сопна се Тревън. — Няма проблеми. Оправяйте се с Греъм сами.

— Струва ми се — намеси се Карл, — че говорителите на телефоните може би са по-малко ефикасни, отколкото ги рекламират.

— Докс, ти ли си? — попита Тревън.

— Аз съм. Как си, Тревън?

— Добре съм. Ако ти или някой от другите имате още въпроси, питайте. Имам си моя работа.

— Мисля, че Карл искаше да каже „благодаря“ — обади се Хортън, без да откъсва очи от Ларисън.

— Не — каза Ларисън, — нямах това предвид. Тревън, преди два дни ни каза, че нямаме за какво повече да говорим. И че ако отново видиш някой от нас, ще се лее кръв. Така че те питам: какво те накара да промениш решението си? И, направи ми услуга, не се дръж, сякаш въпросът ми наранява честта ти или някакви други такива глупости. На мое място сам щеше да се държиш така. Или поне щеше, ако имаше малко мозък.

— Моите причини не ти влизат в работата — отговори Тревън. — Скоро ще имам подробностите. Искате ли да ви ги пратя? Попитайте ме. Не ги ли искате? Няма проблеми.

Тревън затвори.

Хортън се обърна към Ларисън.

— По дяволите, Даниъл…

— Стига, де, Хорт — прекъсна го Ларисън. — Знаеш, че съм прав.

— Въпросът беше уместен — додаде Карл. — Но мисля, че може би имаше друг начин, по който да го зададеш.

— Няма значение как беше зададен — обади се Рейн.

Всички го погледнаха, защото явно го очакваха да продължи. Ливия отново бе поразена от почтителното им отношение. Хортън беше полковник или поне бивш такъв, и беше обучил Ларисън. Но въпреки това, изглежда, че Рейн ги ръководеше по някакъв ненатрапчив начин. Не беше с чин или положение, така че явно имаше някакво неявно… признаване. Какво ли в него караше полковника и особено човек като Ларисън да го приемат като свой лидер в ситуация като настоящата?

— Единствено достоверността на информацията е от значение — продължи Рейн. — Ако Тревън не може да я гарантира, тогава, при цялото ми уважение, Хортън, може да бъде както действителна, така и постановка.

— Бих казал, че е по-вероятно да е постановка — добави Ларисън.

— Имам идея — обади се Карл. — Полковник, защо утре сам не се свържеш с Тревън. Винаги можем да се усъмним или даже напълно да отхвърлим информацията му. Но само ще ни е от полза, ако имаме повече работни данни, дори и това да ни създаде повече лъжи за разплитане. Аз пък ще се обадя отново на Кей, ще му кажа, че Греъм заминава за Париж, за да проверим дали нещо от това, което Тревън каза, е вярно. Може би Кей, в допълнение на това, което вече е събрал, ще ни даде още нещо, с което да успеем да свържем в едно информацията. Какво ще кажете?

Ларисън и Хортън погледнаха Рейн. Той кимна.

— Чудесно — възкликна Карл. — Радвам се, че имаме план. Защото утре рано сутринта имам среща и имам ужасна нужда от няколко часа почивка.

— Всички ще дойдем на срещата с Кей — додаде Хортън. — Джон е прав. Личните разговори само водят към подозрения.

Карл погледна Рейн.

— Е — Рейн сви рамене, — не може да се каже, че Кей никога не ни е правил номера.