Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (27)

25. Докс

Докс тръгна по една буренясала пътека под южния мост на Първа улица. Веднага щом се скри от пътя и за момент се почувства в безопасност, започна да го тресе. Приклекна и започна да вдишва и издишва, докато треперенето не започна да утихва. После извади от раницата сателитния телефон и се обади на Лаби.

Тя вдигна веднага.

— Добре ли си? Чух, че съобщават за стрелба и че полицията е тръгнала към мястото.

— Добре съм, скъпа. И така, лошите новини са, че двама души те дебнеха от другата страна на реката — един снайперист и един наводчик. Добрата новина е, че вече са мъртви. Лошата е, че не мога да се измъкна оттук, защото навсякъде се чуват сирени, и ще е по-добре, ако не ме видят да бягам от местопрестъплението.

По моста над него прехвърчаха две полицейски коли с виещи сирени.

— Къде си?

— Свил съм се в храсталака близо до един лагер на бездомници под южния мост на Първо авеню. От западната страна на моста до един поток, ако това ти говори нещо.

— Саут Парк. В югозападния край на Хайленд Паркуей. Знам точно къде се намираш.

— Е, това е страхотно, защото, ако питаш мен, бих описал състоянието си като „имащ нужда от спасение“.

— Ще съм при теб след десет минути.

— След десет минути? Не искам да съм неблагодарен, но мислех, че ще си някъде по-наблизо.

— Наблизо съм. Но първо трябва да се отбия до мансардата ми.

— За бога, каквото и да ти трябва оттам, едва ли е толкова уникално. Канезаки може да ти намери практически всякакво оръжие и…

— Не е оръжие.

— Тогава какво е? Виж сега, очаквах само един стрелец до реката, но бяха двама. Не мога да съм сигурен дали още някой не те чака край мансардата ти. Или пък направо вътре в нея. Поне ми дай възможност да дойда с теб.

— Навсякъде по периметъра на сградата има камери. Не можем да си позволим да попаднеш на запис.

— Не ме е грижа. Защо си такава…

— После ще ти обясня. Просто бъди готов. Ще съм при теб след десет минути. Може би по-скоро.

— По дяволите, Лаби, защо просто не ме изслушаш за минута?

Но връзката вече беше прекъснала.

— Мамка му! — изруга той. — Защо е такъв инат?

Чу през храстите да се приближават стъпки. Не си личеше човекът да се опитва да върви незабележимо, напротив, беше доста шумен, но Докс все още беше толкова разпален от скорошната схватка, че скочи, мушна ръка под суичъра и извади уилсъна.

Но нямаше никаква опасност: беше просто старец, вероятно от хората, които спяха в палатките под моста. Косата му беше побеляла, повечето му зъби липсваха, а кожата на лицето му беше потъмняла и набръчкана като тютюнев лист на слънце.

— Здравей, мой човек — поздрави го старецът с лек мексикански акцент. — Чух аз някой да се разхожда тук наоколо.

— Здравейте! — отвърна Докс, отпусна уилсъна и прибра телефона в раницата. — Извинявам се, че съм ви обезпокоил. Скарахме се с приятелката ми и реших, че имам нужда от разходка, за да се поохладя. Приличате ми на човек, който е натрупал доста мъдрост през годините. Можете ли да ми кажете защо с жените се говори толкова трудно? Искам да кажа, обичам ги, но защо?

Старецът сви рамене.

— Защото са хора. Не с жените се говори трудно, а с хората.

Докс го погледна озадачено. Просто се беше опитал да отвлече вниманието му. Не се бе надявал в замяна да получи някакви проникновени мисли. Трябваше да се засрами, че го беше подценил.

— Трябва да кажа, че сте наистина прозорлив. Току-що се запознахме, а вече ми дадохте много материал за размисъл, за което съм ви признателен.

Старецът му отвърна с лъчезарна усмивка, макар и да се видяха предимно венците му.

— Просто си представи колко сложни им изглеждаме на тях. Трудно можеш да се поставиш на мястото на друг човек. Ако изобщо нещо съм разбрал в този живот, това е то.

Докс кимна, едновременно засрамен и впечатлен.

— Не искам да прозвучи грубо, ако ви попитам, но ако случайно сте се оказали с недостатъчно пари, за мен ще е удоволствие да споделя част от своите в знак на признателност за споделената мъдрост.

Старецът се поизправи и поклати глава.

— Няма нужда да ми даваш пари.

По дяволите, какво достойнство имаше този човек, за да откаже пари, при условие че очевидно имаше нужда от тях!

— Знам. Но искам да го направя. Ще ми доставите ли удоволствието да ги вземете?

След кратка пауза човекът кимна и каза:

— Добре.

Докс извади портфейла си и отброи две двайсетачки.

— Надявам се да направят нещата малко по-лесни.

Старецът погледна банкнотите с ококорени очи. После премести поглед към Докс и кимна.

— Благодаря!

— Съжалявам, че не мога да ви дам повече — каза Докс. — Но може би ще имам нужда от каквото е останало.

Чуха се още сирени.

Старецът вдигна глава и се ослуша.

— Какви са тези сирени? Ушите ми не са като едно време, но ми се стори, че чух изстрели. Явно съм бил нрав.

Докс сдържа усмивката си. Слухът на стареца явно беше достатъчно добър, за да го чуе как говори по телефона.

— Да, аз също ги чух. Помислих, че са фойерверки, но може би сте прав с всичките тези ченгета наоколо.

— Просто си вършат работата. Но, трябва да ти кажа, създадох си правило да не разговарям с тях. Те си гледат тяхната работа, аз — моята. Ти ще се оправиш ли?

Докс оцени думите на стареца, които бяха колкото проницателни, толкова и искрени.

— Благодаря за загрижеността, но ще се оправя. Всъщност моята приятелка всеки момент ще дойде да ме вземе.

— Ще ти прости ли?

— Мисля, че по-скоро ставаше дума аз да й простя, но… знам ли, може би сте прав. Трябва да го обмисля в светлината на това, което споделихте с мен.

Старецът му хвърли лъчезарната си беззъба усмивка.

— Само не се страхувай да й кажеш, че я обичаш. За любовта наистина няма прегради.

— Не, работата не е такава. Искам да кажа, много съм привързан към нея, разбира се, но… ами, как да кажа, всичко е много сложно.

Старецът отново му се усмихна, този път с хитроумно изражение.

— Всички хора са сложни. Благодаря за помощта.

После му кимна изчезна в гъсталака.

Докс разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си. Двама загадъчни старчока в един ден, и двамата философски настроени. Донякъде това го успокояваше за собственото му остаряване. Всъщност, по дяволите, в момента просто беше доволен, че е жив.

След няколко минути видя една кола да намалява и да се движи бавно покрай тротоара. Джип. Промъкна се по-близо през зеленината и я видя. Лаби!

Тръгна бързо, без да тича, но и в никакъв случай без размотаване. Ливия го видя и отвори дясната врата. Потегли плавно в секундата, в която Докс се качи.

— Лаби, скъпа! — успя да каже само той. Почти беше забравил колко е красива, навярно защото толкова силно се опитваше да я изблъска от мислите си. Без грим, косата вързана на конска опашка, с дънки и суичър — не полагаше никакви усилия да изглежда красива и все пак в нея имаше нещо, от което главата му се завъртя.

Ливия стисна коляното му, без да откъсва очи от пътя. За нея това беше силна проява на привързаност.

— Какво стана? Добре ли си?

— Казах ти, че съм добре. Ами ти? Ходи ли в мансардата?

— Да.

— Имаше ли някакви проблеми?

— Никакви. Каквито и проблеми да е имало, явно вече си се погрижил за тях.

След като вече се беше убедил, че е добре, изведнъж го хвана яд на нея.

— Е, значи си извадила късмет. Какво, по дяволите, беше толкова важно, че да рискуваш да попаднеш в засада заради него?

Ливия го погледна и се намръщи.

— Не почвай.

— Какво да не почвам? Как си мислиш, че се чувствах, докато се криех в храстите, след като ми затвори телефона и си представях как се забъркваш в бог знае какво?

— Най-вероятно по същия начин, както се чувствах, когато не ми се обади, а вече бях чула съобщенията за стрелба.

Това му запуши донякъде устата, но не по лош начин.

— Това ли е твоят начин да ми кажеш, че не съм ти безразличен?

Ливия отново го погледна и той не можа да разбере дали е ядосана, или се опитва да не се усмихне. Може би от двете по малко.

— Както и да е — продължи Докс. — Ако не беше онзи стар философ да ме отвлече от мислите ми, щях да съм излязъл от кожата си.

— Какъв стар философ?

— А, няма значение.

— Някой видя ли те?

— Ами, да, видяха ме. С Боб от едноименния „Автосервиз на Боб“ вече сме почти приятели. Плюс преди това цяла бригада работници ме видяха да се разхождам покрай тях. И, разбира се, старият философ, с когото разговарях, докато те чаках да дойдеш.

— Ето затова не трябваше да идваш до мансардата ми — каза Ливия. — Едно е полицията да има описание. Съвсем друго е да имат видео, което да могат да покажат на свидетелите.

Докс се замисли. Обикновено изобщо нямаше да се замисли за нещо подобно. Не за първи път установи, че загрижеността му за нея го кара да забрави за себе си. Трябваше да внимава по този въпрос. Нямаше да й е от голяма полза, ако го убиеха. Но пък го стопли мисълта, че навярно ще й липсва.

— Права си — каза Докс. — Но дали труповете, които оставих, няма да се превърнат в проблем за теб? Искам да кажа, при тези обстоятелства е очевидно, че е нещо свързано с теб, нали? Двама мъртви, снайперска пушка, изглед през реката право към жилището ти. Мамка му, досега не се бях замислял, но дали няма да се окажеш нещо като заподозряна?

— Когато са чули изстрелите, бях в едно заведение, наречено „Хангар Кафе“, което е на километър и половина от мансардата ми. Там съм постоянно и познавам собственика, Джъстин. Използвах кредитната си карта. Освен това пет минути по-късно камерите около жилището ми са ме регистрирали с отбелязано точно време. Не бих могла да имам нищо общо със стрелбата. Поне не пряко.

Докс се усмихна.

— Всичко си била премислила предварително, нали?

— Ти как мислиш?

— Не исках да прозвучи снизходително. Казах го като чисто възхищение.

— Просто внимавам. Но си прав, сиатълската полиция ще свърже телата с хората, които се опитват да ме убият.

— Това хубаво ли е, или лошо?

— Не съм сигурна. Хубаво е, защото съм под разследване като полицай, който е открил огън, и в този момент ще стане недвусмислено ясно, че просто е било самозащита. Но е лошо, защото… Просто не искам да привличам внимание върху себе си.

— Знаеш ли, повечето от големите полицаи детективи може би щяха да кажат: „Лошо, защото значи, че някои много сериозни хора са твърдо решени да ме убият“.

— Да, и това.

Беше странно, че повече я притесняваше вниманието върху нея от възможността да бъде убита.

— Както и да е — продължи Докс, — надявам се това, което си взела от жилището си, да си е струвало всичките бели косми, които ми причини.

— Струваше си. — Ливия кимна.

— Ще бъде ли прекалено нагло да запитам какво ли би могло да е по-важно от моя общо взето младежки цвят на косата?

— Лаптопът, който използвах във връзка с разследването на „Детска игра“. И едно дело. Един сериен изнасилвач, който не е местен. Действа из парковете. Два пъти в Сиатъл през последните няколко седмици и скоро очаквам нов случай. Най-вероятно следващия път, когато завали. Открих някаква повтаряща се зависимост и съм съвсем близо до намирането на начин да го спра. Записките ми по случая бяха в мансардата.

Част от него искаше да извика: „Върнала си се там? Рискувала си живота си? За някакви записки?“.

Но, от друга страна, това отговаряше на цялостната му представа за нея. Или поне на всичко, което усещаше в нея. И на всичко, от което се възхищаваше.

Така че просто каза:

— Знаеш, че за мен ще е удоволствие, ако мога да помогна по някакъв начин.

Ливия го погледна, кимна и върна поглед върху пътя. Докс усети, че се бори с напиращите сълзи. Това беше едно от нещата, които бяха толкова трогателни в нея. Беше една най-коравите жени, по-скоро даже една от най-коравите хора, които беше срещал. Но изпитваше дълбоки чувства, някои от които много по-близо до повърхността, отколкото разбираха хората.

— Добре — добави Докс. — Готова ли си за път?

Ливия го погледна и се усмихна.

— Накъде пътуваме?

— Ами, нали ти казах за моя приятел — между другото, казва се Джон Рейн, макар че предпочита името му да не се споменава дори по криптирана телефонна връзка, това си е проява на параноята му. В момента е в района на Вашингтон. Заедно с няколко други приятели, с които трябва да се запознаеш. Канезаки също е там и е готов да помогне. Най-общо казано, не мога да се сетя за други хора, с които ще си в по-голяма безопасност.

Надяваше се да е прав. Искаше му се да го повярва. Но колкото и добре да познаваше Джон и останалите, те нямаха ресурсите да свалят самолети или да изпращат бойни хеликоптери, или пък да местят по дъската снайперисти, сякаш са шахматни пешки. Самият Докс беше попадал в различни ситуации, някои адски трудни, но сегашната му се струваше много по-сериозна. Може би заради онова, на което бяха способни ОГЕ. Може би защото този път не той беше мишената.

Е, на каквото и да бяха способни, дано да си струваше да умрат заради него. Защото щеше да избие много хора, преди да позволи нещо да се случи на Лаби.