Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (22)

20. Бен

Бен изчака, докато светлините на колата вече не се виждаха, после тръгна през гората успоредно на пътя. Не смяташе, че Хорт или Рейн биха тръгнали срещу него, но шибаният Ларисън беше способен на всичко.

Няколкостотин метра по-надолу пресече безлюдната улица и мина в гората отсреща. Не беше сложно да си представи как Ларисън излага доводите си пред Хорт и Рейн, как ги убеждава. Ларисън слиза от колата, снишава се в канавката край пътя…

Придвижваше се лесно през гъстите клонаци, по-навътре в гората, без да бърза и с чести спирания, за да се огледа и ослуша. Боят в джунглата му беше познат най-вече от обучението му. Истинският му опит беше почти изцяло в градска среда. Но обучението му не беше за пренебрегване, а тъмнината на нощната гора му действаше успокояващо.

„Ами ако имат очила за нощно виждане?“

Спокойствието изведнъж изчезна.

„Нямат прибори за нощно виждане. Нали казаха, че са избягали от къщата на Хорт с колата под наем на Рейн и Ларисън. Не им е останало време да вземат екипировка и не планират да ме убият. Всичко ще е наред“.

Да. Всичко щеше да е наред. С изключение на Ларисън. Винаги се чувстваше изложен на риск близо до него.

След почти два часа стигна до една височина в края на града, от която можеше да види къщата си. Седна с гръб към един насип и се загледа. Най-вероятно беше ненужно, но искаше да отдели малко време и да прецени ситуацията, в случай че бяха решили да не го нападат по пътя, а там, където знаеха, че се е насочил.

Чак сега, след като бе оставил зад гърба си необходимостта за тактическо придвижване, осъзна колко всъщност е ядосан на тези смешници, които наистина си мислеха, че ще им помогне. И какъв сериозен проблем потенциално бяха създали само със задаването на въпроса.

Истината беше, че мразеше работата си в ОГЕ. Но след „неразбирателствата“ преди няколко години относно онези тайни операции из страната какво друго му оставаше? Да, след като всичко приключи, цялата история беше потулена, така че поне никой не се опитваше да го убие или да го вкара в затвора. От друга страна, първоначалната суматоха и несигурност бяха продължили достатъчно дълго, така че вече да не може да получи допуск до строго секретна информация. Беше приключил с разузнавателната си дейност за военните или, по-скоро, те бяха приключили с него. Това не беше приятно, но трябваше да се примири. Вече не беше сред елита, не беше „свой човек“ — нямаше връщане назад.

Но какви бяха алтернативите? Личният му живот беше отвратителен. Имаше бивша жена, която не искаше да има нищо общо с него. Която всъщност бе казала на дъщеря им, Ейми, че новият мъж в дома им е баща й. Имаше брат, Алекс, с когото вече не се мразеха, но пък и нямаха нищо, което да ги свързва. Няколко пъти се бе опитвал да се свърже с него, след като му беше помогнал, но винаги се чувстваше крайно неловко. Родителите им отдавна си бяха отишли, а сестра им Кейти, която ги бе сплотявала, бе починала даже още по-отдавна.

Единственото, в което изобщо го биваше, беше да тича и да стреля. И щом вече не можеше да го прави за армията, със същия успех можеше да се насочи към частния сектор. Сред които ОГЕ бяха най-добрите.

ОГЕ поне го ценяха. Имаха служители от ЦРУ, Делта… но само той беше от военното разузнаване, така че дори сред компанията от добре обучени мъже все още имаше с какво да се похвали. Макар че понякога се чудеше дали другите не го подозират, че е бил замесен в някаква мръсна история. Беше им казал, че се е насочил към частния сектор заради по-доброто заплащане, но кой изобщо би напуснал военното разузнаване за няколко долара повече? Самият той едва ли би го направил.

А после Греъм го бе попитал какво знае за Джон Рейн, за когото клюките говореха, че е работил с Бен за предотвратяването на въпросните провокационни операции. „Истина ли е това за естествените причини — бе го попитал Греъм. — Или е просто само легенда?“

Бен беше признал, че са работили заедно. И че, да, „естествените причини“ са истина. Греъм бе останал доволен. Беше казал на Бен, че има да говори нещо важно с Рейн и ще му е много признателен, ако го свърже с него. „Става дума за нещо, на което се гради цялото бъдеще на тази компания — бе добавил Греъм. — И искам да си част от това бъдеще“.

Но, по дяволите, като се замислеше сега, уверенията на Греъм за мястото на Бен в бъдещето на компанията изглеждаха малко неясни. Може би се беше поддал на тези думи, защото много му се искаше да им повярва. Защото, мамка му, какво друго бъдеще имаше?

Така че какво трябваше да направи сега? Да каже на Греъм, че тези идиоти са го посетили? Да му каже за обвиненията им? Ако не му кажеше и Греъм разбереше, Бен щеше да излезе нелоялен.

Но ако обвиненията бяха верни, дали това, че Бен знаеше за тях, нямаше да го изложи на риск?

Трудно можеше да прецени какво да предприеме. Имаше стотици причини, поради които Греъм или някой друг можеше да се опита да нападне Хорт и Ларисън, и Рейн. Не беше нужно да се въвличат падащи самолети и детска порнография.

Помисли си отново за думите на Греъм. „Ти си бъдещето на компанията“. Ако Бен му беше повярвал само защото така му се искаше, дали тогава сам не се оказваше част от измамата за самолета и за останалото?

„Ами ако е така? Какво общо има това с теб?“

Реши, че трябва да сподели всичко с Греъм. Да му разкаже цялата история и да не поема риска да го хванат, че е прикривал нещо. „Да, дойдоха вкъщи. Дрънкаха глупости. Изслушах ги и им казах да се разкарат“.

Това беше най-безопасното решение. Най-умното решение.

Защо ли тогава се чувстваше толкова отвратително?