Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (21)

19. Ливия

На сутринта след нападението Ливия и лейтенант Стрейнджланд отидоха на среща с Шармейн Бест, началник на полицейското управление в Сиатъл.

Ливия беше нервна. Почти не беше спала, което не беше изненадващо. Но причината не бяха само последиците от атаката. Беше напрегната до крайна степен не само поради факта, че бе останала да спи в жилището на лейтенанта, което само по себе си щеше да е странно при други обстоятелства. Основната причина за състоянието й беше възможността да я нападнат отново, ако се прибере вкъщи.

Запозна се с партньорката на Стрейнджланд — Мия, травматолог към медицинския факултет на Университета във Вашингтон. Беше й любопитно да надзърне в личния живот на Стрейнджланд. Мия я посрещна радушно, но тръгваше на работа, когато Стрейнджланд и Ливия пристигнаха, така че запознанството им се получи прибързано и неловко. Домът им беше хубав — еднофамилна къща на Краун Хил с много книги и грамофонни плочи и усещане за домашен уют, какъвто Ливия не бе очаквала от лейтенанта. Всъщност колко ли наистина знаеше за Стрейнджланд? Може би само толкова, колкото и тя за нея.

Остана будна няколко часа в леглото в стаята за гости, без да може да престане да мисли за нападението, за опасенията си какво би могло да се случи, ако разследването тръгне в погрешна посока, или пък какво би могло да се разкрие за нея, дори всичко да вървеше както трябва, за това дали наистина бяха взривили самолета в опит да прикрият следите си и какво трябва да прави по-нататък, и т.н., и т.н. Най-накрая рухна напълно и се сети, че това, което вече трябваше да е направила, е да позвъни на Карл и да го помоли за помощ. И това беше най-странното нещо — веднага щом приключиха с разговора се почувства толкова по-добре, че веднага заспа.

А след двайсет минути Стрейнджланд почука на вратата, защото имаха уговорена среща с началника на управлението и трябваше да тръгват.

Ливия никога не се бе срещала с началника, но, разбира се, знаеше за нея — първата чернокожа началничка на полицейското управление в Сиатъл, ветеранка с двайсет и шест годишен стаж и уважавана от низшите чинове. Имаше репутацията на човек, който винаги застава зад полицаите си, дори когато ставаше въпрос за непрестанните проверки след съглашението с Департамента по правосъдието или пък за изкривената представа и подозренията, създавани за тях от медиите. Което, при сегашните обстоятелства, беше известна утеха. Но все пак това бе само репутацията й. Нямаше гаранции как наистина ще се държи.

Попита Стрейнджланд какво трябва да очаква. А Стрейнджланд отвърна непривично загадъчно:

— Ще ти хареса. Но не я оставяй да ти замаже очите. Нали помниш старата поговорка: „Не вярвай на човек прехвърлил трийсетте“?

Ливия кимна.

— Е — заключи Стрейнджланд, — нека просто кажем, че всичките старши чинове са над трийсет.

Щом секретарката въведе Ливия и Стрейнджланд, Бест стана иззад бюрото си. Ливия се впечатли. Явно Бест не беше от онези бюрократи, които обичат да играят от позицията на силата с поведение като: „Няма нужда да ставам за някой като теб“. Напротив, тя се приближи към тях, прегърна Стрейнджланд и каза:

— Дона, радвам се да те видя. Благодаря, че дойдохте!

После се обърна и подаде ръка на Ливия.

— Детектив Лоун, радвам се да се запознаем. Чувала съм само похвали за вас.

— Благодаря, началник — отвърна Ливия. Не се чувстваше в свои води сред окачените по стените фотографии на Бест, застанала рамо до рамо с кмета, губернатора и разни други важни персони, а също и с изгледа през прозорците към града и залива Елиът зад него.

— Просто Шармейн. — Бест посочи дивана и креслата в ъгъла. — Защо не седнем? Искате ли нещо? Кафе?

Стрейнджланд, която, доколкото Ливия знаеше, никога не бе отказвала кафе в живота си, каза:

— Да, благодаря.

— За мен само вода — отговори Ливия, която искаше по някакъв начин да приеме гостоприемството, но и без кафе се чувстваше превъзбудена. — Благодаря.

Бест натисна бутона за вътрешна връзка.

— Лойд, донеси ни кафе и кана вода. Благодаря. — После се обърна към Ливия. — Как се чувстваш?

Загрижеността и съчувствието на Бест бяха като на Стрейнджланд. Разликата бе, че Ливия знаеше със сигурност, че чувствата на Стрейнджланд са искрени. При началника, която явно беше добра в политиката, за да се добере до този пост, всичко бе възможно.

— Благодаря, добре.

— Не, Ливия, наистина, как се чувстваш?

Бест наистина знаеше как да покаже съпричастност. Навярно беше била много добра във воденето на разпити. Което в момента не беше много успокоително.

— Все още… се мъча да го осъзная — отговори Ливия.

Бест кимна.

— Разбира се. Ще ти е нужно известно време. Знаеш ли, самата аз имах подобен инцидент преди близо двайсет години. Чиста стрелба при ответен огън след рутинна полицейска проверка. Беше един мъж, Елбърт Тидбъри, който се оказа издирван. Но докато мине разследването, изгризах доста нокти. И това беше много преди споразумението с Департамента по правосъдието. Но детектив Фелпс е един от най-добрите ни: методичен, безпристрастен и адски умен. Точно подходящият тип ченге да разчисти случая… и атмосферата около него.

Ливия кимна. Дори да бе чула нещо от Фелпс, Бест явно предпочиташе да не разкрива картите си.

Лойд донесе поднос с напитките, сложи го на масата и излезе.

Бест посочи дивана.

— Заповядайте.

Седнаха. Бест наля кафе на Стрейнджланд. Не я попита дали иска мляко или захар — явно я познаваше добре. Което само увеличи притесненията на Ливия. Офицерите се познаваха, имаха дълга съвместна история, докато тя се сблъскваше с всичко това за първи път. И при все че гостоприемството на Бест не изглеждаше съвсем като игра, най-вероятно зад него стоеше известна доза пресметливост. Да умееш да накараш хората да се отпуснат беше хитро. Особено ако целта е да накараш заподозрения да се разприказва.

— И така — започна Бест, докато наливаше вода, — разкажи ми по-подробно какво се случи с операция „Детска игра“. И какво ти каза агент Смит преди да се качи на въпросния самолет.

Ливия повтори отново всичко с подробности. След като свърши, Бест не каза нищо.

— Тук има нещо гнило, Шармейн — обади се Стрейнджланд.

— Съгласна. — Бест кимна.

Стрейнджланд остави кафето си на масата.

— Искам да кажа, че цялата тази история с ФБР, което прекратява обща операция, която се провежда тук, в Сиатъл и с прикачен към операцията полицай от сиатълската полиция, без и дума да ти кажат, ми се струва странна. Дори само по себе си това щеше да е достатъчно неприятно. Но двамата нападатели, които са атакували Ливия, и самолетът, който падна няколко часа по-късно? Има нещо много преебано в тази работа, извинявам се за израза.

— И с това съм съгласна.

— Добре. Благодаря ти. И така, какво ще правим сега?

Ливия погледна Стрейнджланд. Тя действаше малко прекалено напористо и може би в загрижеността си за Ливия забравяше, че разговаря с началника на полицията, а не с някой от подчинените си.

Но изглежда, че Бест нямаше нищо против.

— Вече говорих по телефона с Джей Джей Арингтън, шеф на Отдела за криминални разследвания към ФБР. Агент Смит му е била подчинена в ролята си на началник на ТПСД.

— А началникът на Международното звено към ТПСД? Най-вероятно са работили заедно със Смит, за да координират действията си със съответните звена в чужбина. Операция „Детска игра“ включваше множество чужди юрисдикции. Смит не беше единственият човек в ТПСД в състояние да хвърли малко светлина.

Бест присви устни и това беше първият знак, който според Ливия показваше някакво раздразнение.

— Разбирам как се чувстваш. Но най-добрият начин да получим съдействие от Бюрото не е като заобиколим съответното длъжностно лице. Поради което започнах с Арингтън.

— Добре, съгласна съм, но междувременно Ливия е в опасност.

Бест кимна.

— Точно по тази причина ще назнача двама полицаи от специалните части за денонощна охрана на Ливия, докато не установим с кого, ако изобщо има такъв човек, са свързани двамата нападатели.

Ливия забеляза как Стрейнджланд се намръщи. От безпокойство? Или от подозрение? Или пък самата тя проектираше върху лейтенанта собствените си опасения? Въпреки че за нейно облекчение Бест бе описала двамата като „нападатели“, не й допадаше самата мисъл, че двама полицаи постоянно ще я следват. Не искаше да бъде наблюдавана. Не искаше да я гледат.

Стрейнджланд я погледна, сякаш бе прочела мислите й.

— Ливия, дори не си помисляй да откажеш!

— Да съм казала, че може да откаже? — Бест повдигна вежди.

— Не, разбира се. — Стрейнджланд поклати глава. — Но понякога детектив Лоун се затруднява да приеме помощта на хората, на които не им е безразлична. Напоследък обаче имаме напредък по въпроса. Кое нормално ченге в нейното положение не би искало някаква защита, поне докато нещата се изяснят?

Ливия премълча, защото знаеше, че тази битка вече е изгубена. И че ще изглежда странно, ако се противи.

Но имаше чувството, че истинският път към решаването на загадката, каквато и да бе тя, минава през Литъл, а също и през Карл и приятеля му, когото бе споменал, през Канезаки и каквито там контакти имаше. Нямаше да е лесно да ползва тези канали с двама полицаи от специалните части увиснали на гърба й през цялото време.

— С какво друго мога да помогна? — попита Бест. Ливия трябваше да признае, че репутацията й на началник, който стои на страната на подчинените си, е напълно оправдана.

— Точно за това си мислех — отвърна Стрейнджланд. — Какво можем да заключим от това, че нападнаха Ливия? Според мен най-вероятното обяснение е, че някой е твърдо решен да предотврати сензационен скандал за мрежа за разпространение на детска порнография, която е действала в самата Сикрет Сървис. Мисля, че правилният начин да обезвредим мотивацията им е да предизвикаме публичен скандал с широка огласа.

Изражението на Бест не се промени.

— Не разбирам.

— Мисля, че ти, а може би дори и кметът, можете да дадете пресконференция, на която да обявите върху какво е работила Ливия и какво е разкрила, а също и че двама служители на Бюрото, с които е работила заедно, са се намирали на онзи самолет. И че смятаме, че всичко това е свързано. Така ще им е по-трудно да тръгнат отново след Ливия. Защото, ако нещо й се случи, това ще е доказателство за обвиненията. Ще привлече много внимание. Ще видят, че са изпуснали възможността си, и ще отстъпят.

Бест кимна бавно няколко пъти, сякаш обмисляше идеята, но Ливия усети, че всъщност обмисля как да формулира отказа си.

— Това е много интересна идея — каза Бест накрая. — Но можеш ли да си представиш реакцията, ако публично обвиним Сикрет Сървис — самия Департамент за вътрешна сигурност, за бога! — не просто в опит за убийство на сиатълски полицай, но и във взривяването на американски самолет, всичко това само за да прикрият съществуването на мрежа за детска порнография, за която подозираме, но изобщо не сме в състояние да докажем, че по някакъв начин е свързана със Сикрет Сървис?

— Разбира се, че мога да си представя — възрази Стрейнджланд. — Но…

— И това е само гарантираната цена. Нека я оставим за момент настрана и да разгледаме възможните ползи. Няма как да знаем дали обществената огласа ще накара тези хора да отстъпят. Дори ако всичко това не е просто съвпадение, а не знаем това със сигурност, увеличаването на ставките може да ги накара дори още повече да искат Ливия да замълчи. Може би в момента си мислят, че със смъртта на хакера, който, както разбрах от вашите обяснения, е бил в идеалната позиция, за да свърже „Детска игра“ със Сикрет Сървис, ако никой не задава повече въпроси, може би не си струва да организират ново нападение срещу Ливия.

Ливия побърза да кимне.

— Да, но те не знаят…

— Именно това искам да кажа. Не знаят колко точно контракторът е казал на Ливия. Колко голяма заплаха представлява тя. Ако попадне във фокуса на детайлно разследване, може би ще преоценят рисковете. И причината за това ще сме самите ние.

Ливия не беше напълно съгласна. Но всяка възможност да не попада в новините бе добре дошла за нея.

Стрейнджланд не каза нищо. Ливия почувства, че е разбрала загубата си и се бори с желанието си независимо от това да продължи борбата.

Бест докосна ръката на Стрейнджланд.

— Дона, храня най-висока признателност и уважение към отдадеността ти към хората ти. Към желанието ти да намериш начин да защитиш полицаите си. Но пресконференцията не е начинът да го постигнеш. Нито пък анонимното обаждане до някой състрадателен журналист, повечето от които, можеш да ми вярваш, познавам лично. Нито една новинарска компания няма да пусне толкова тънко подплатена история като нашата, а и дори да го направят, никой няма да й обърне внимание.

Това беше не много добре прикрито предупреждение: „Не си и помисляй да го направиш на своя глава! Ще знам, че си ти!“.

Стрейнджланд кимна. Ливия забеляза, че кафето й е изпито само наполовина. Едва ли можеше да си представи по-очевиден признак за душевното състояние на лейтенанта в момента.

— Знам, че не е това, което искаше — продължи Бест. — Но разследването на детектив Фелпс и моите допитвания до Бюрото, които ще ескалирам при нужда, и, преди всичко, защитата, предоставена от полицаите от специалното звено, са, по мое мнение, най-правилният подход.

Ливия разбра, че са дотук. И в случай че Стрейнджланд още не го беше осъзнала, побърза да каже:

— Благодаря, началник. Шармейн, наистина оценявам високо всичко, което правите за мен.

Бест стана и Ливия също стана. Усети, че ще последва прегръдка, и със сила се застави да не покаже неприязнената си реакция. В полицията имаше и други хора, склонни към прегръдки, и колкото и да не обичаше близкия допир с други хора, тя бе добила известен опит в прикриването на това.

Но Бест може би имаше някаква представа, защото прегръдката беше изключително кратка. Стрейнджланд се изправи и също получи прегръдка. Прегръдките обаче бяха някак си лишени от топлината, с която Бест ги беше посрещнала.

Бест ги изпрати до вратата. Но както и прегръдките, проявите й на гостоприемство се усещаха по различен начин. По-малко естествени. По-престорени.

— Дона, ако ти потрябва още нещо — каза Бест, — искам да ми кажеш веднага. Ливия, това се отнася и за теб. Независимо дали ще мине през лейтенанта ти или директно. Знаеш как да се свържеш с мен.

Двете й благодариха и тръгнаха към асансьора. Щом останаха сами, Ливия каза:

— Благодаря, лейтенант. Опитахте.

— Не ми харесва тази работа — изсумтя Стрейнджланд.

— Бест е права — възрази Ливия. — Началникът, кметът… всичките са политици. Никога няма публично да обвинят Сикрет Сървис, че прикриват мрежа за разпространение на детска порнография. Не и без много по-сериозни доказателства от това, което имаме.

Влязоха в асансьора. Стрейнджланд натисна бутона за затваряне на вратите, но не избра етаж. Явно искаше за момент да останат сами.

Вратите се затвориха. Бяха само двете.

Стрейнджланд се обърна към Ливия и попита:

— Какви са шансовете да намериш такова доказателство?

Ливия не беше сигурна какво точно цели лейтенантът.

— Искате да кажете… Литъл?

— Да, точно него имам предвид. Чу ли нещо от него?

— Още не.

— Аха. Чудех се дали не разговаряше с него тази сутрин. В гостната.

Мамка му! Имаше предвид разговора й с Карл. Дали бе чула какво си казват? Все пак нали се бе постарала да говори тихо.

— Не чух какво говореше — продължи Стрейнджланд. — И не съм те подслушвала. Стените на тази къща са толкова тънки, че двете с Мия ползваме слушалки, ако едната гледа телевизия в хола, а другата се опитва да спи. Но чух, че говореше, и нещо в тона ти ми направи впечатление. Човек, който може да помогне ли беше? Не питам нищо повече от това.

Ливия се поколеба, после каза:

— Да, мисля, че е човек, който може да помогне. Поне ще се опита.

— Това е добре. А сега ми кажи с какво аз мога да помогна.

Ливия не беше сигурна какво точно има предвид лейтенантът.

— Вече ми помогнахте.

— Не ми хареса как се развиха нещата с началника. Да, съгласна съм, че тя добре се обоснова защо трябва да запазим мълчание. Но ако съберем всичкото заедно, се оказва, че просто се опитва да си прикрие задника. Да сме минавали през каналите на Бюрото. Да не публикуваме нищо, дори посредством анонимно обаждане, което тя лесно може да уреди, като се имат предвид връзките й. А пък полицаите от специалните части могат да бъдат колкото бодигардове, толкова и надзиратели. Ако ти потрябва малко поле за действие, как ще се справиш, при условие че през цялото време те наблюдават?

— Мислех, че ги искате. Нали казахте…

— Казах каквото трябваше да кажа, за да накарам началника да се почувства победител. Щеше да стане подозрителна, ако отстъпех прекалено лесно. Накратко, не, не искам през цялото време да те следят двама копои, които са подчинени на началника. Това, което искам, е да си в безопасност. Ако е нужно да изчезнеш за известно време, както направи в Банкок миналата година, тогава действай! И без това си в принудителен отпуск. Фелпс изглежда твърдо решен бързо да приключи разследването си, но ако се наложи, мога да го накарам да се замотае. Да ти даде малко време.

Ливия само поклати глава. Беше напълно озадачена. Банкок? Колко ли знаеше лейтенантът? Или пък подозираше?

— Лейтенант… Не съм съвсем сигурна какво точно ми казвате.

Стрейнджланд натисна бутона за техния етаж и асансьорът потегли.

— За бога, Ливия, буква по буква ли да ти го кажа? Не смятам, че тук си в безопасност. Мисля, че на гърба ти е нарисувана мишена и двамата полицаи от специалните части може би ще затруднят нападателите, но няма да ги спрат. Или поне не изцяло. Мисля, че трябва да се махнеш от града. Бих препоръчала да се скриеш, но това не е в стила ти, а и няма да реши проблема ти. Това, което искам и от което мисля, че имаш нужда, е да се заемеш със случая. И да го разплетеш.