Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (2)

Пролог

Арингтън пушеше в тъмното. Пушенето значеше много, не просто заради доставяното удоволствие, но защото знаеше какво му причинява. Приемането на включените присъщи рискове, цената на удоволствието, издигаше пушенето от просто глезене до нещо, което по-скоро можеше да се нарече наслада. В края на краищата човек трябва истински да обича, да е напълно отдаден на нещо, за да е готов да се пожертва заради него.

Въпреки това не пушеше много. Никога не бе искал пушенето да се превърне в нещо обичайно, в рутина. Трябваше да му въздейства истински. Да отбелязва момента. Да обозначава нещо специално, даже нещо извънредно.

Тази вечер беше точно такава.

До известна степен това, което бе научил току-що, противоречеше на здравия разум, защото как бе възможно нещо толкова ужасно да бъде в същото време така невъзможно хубаво? По сходен начин се бе чувствал само веднъж — на 11 септември, когато в ЦРУ научиха за атаката срещу Пентагона и първата му мисъл беше: „Кели е там!“. Кели, която само месец преди това му бе заявила, че иска развод и че се надява това да стане по взаимно съгласие, с приемливи права на посещение, така че да продължи да бъде баща на двете им малки дъщери, и с издръжка не по-голяма от онази, която се изисква от закона.

А след това тя си отиде. Загина. Изведнъж се оказа не нещастен, обеднял, разведен мъж, а вдовецът на трагично загинала служителка на Департамента на отбраната, която смъртта бе превърнала в светица. Това го направи получател на шестцифрена сума от застраховката за живот и на седемцифрена сума, която бе изплатена от Фонда за компенсация на жертвите на 11 септември. Богат вместо беден. Почитан вместо презиран.

Това беше малката мръсна тайна на 11 септември, мислеше си Арингтън. Не конспиративните теории — обвиненията, че са знаели предварително, че е било контролирано разрушение, че е вътрешна работа. Истинската тайна беше, че наред с цялостната загуба имаше и печеливши. В крайна сметка фактът, че половината бракове завършваха с развод, беше просто статистика. А разводът беше химиотерапията на брака, толкова скъпа и токсична, че двойките прибягваха към това лечение само в краен случай. И щом половината бракове бяха толкова поразени от рак, че лечението им с еквивалента на химиотерапия бе оправдано, какво говореше това за останалите? Колко ли от неразведените се бяха научили да живеят с болестта само защото лечението изглеждаше още по-лошо от заболяването?

И всички тези нещастни връзки, лошите и още по-лошите, приключиха в онази утрин. А нацията превърна в светци вдовците и вдовиците и ги обсипа с пари.

Днес веднага бе усетил сходството, но последиците бяха толкова огромни, че за да ги осъзнае напълно му трябваше време във всекидневната на дома му, при изгасени лампи, с цигарен дим, виещ се около пръстите му, и с изострено от никотина съзнание.

В началото си бе помислил, че ще е просто поредният скандал около Сикрет Сървис. Скандалите го засягаха само доколкото можеше да извлече от тях някаква политическа стойност. А след това го осени предчувствие. Една много малко вероятна догадка. Но се оказа, че е прав. По един наистина ефектен начин.

От друга страна, цялата история потвърди най-дълбоките му страхове. Страхове, които психотерапевтите на Агенцията бяха обявили за „необосновани“, сякаш един психиатър има някакви основания да изказва мнение по въпросите на геополитиката. Страхове, на които самодоволните му колеги се присмиваха зад гърба му. И които бяха използвали, за да провалят кариерата му.

Но от друга страна… разкритието не беше ли направено точно от най-подходящия човек? Кой друг би знаел как да се възползва от него, за да защити страната си? Кой друг, освен него, би имал волята и прозрението, които липсваха на всички онези хора, които му се бяха присмивали и го бяха пренебрегвали?

Правилните действия щяха да наложат някои… трудни решения. Но когато става дума за здравето на цялата гора, не можеш да си позволиш да се съсредоточаваш прекалено върху отделните дървета. Всъщност, за да се защити гората, понякога се налага да се направят просеки и да се отсекат определени дървета.

Първата стъпка щеше да е най-неприятна. Трябваше да се елиминират рисковете за сигурността. Трябваше да се опази неприкосновеността на информацията. Прекалено много хора знаеха и колкото повече протакаше, толкова по-голям проблем щеше да има. Само след броени дни, всъщност може би дори по-скоро, щеше да е прекалено късно.

Очевидно нищо не можеше да се направи от самото правителство. Защото именно правителството беше проблемът. Вече бяха проникнали в него, както винаги бе подозирал. Единствената изненада бе, че болестта беше по-напреднала и по-широко разпространена, отколкото си беше представял. Но Арингтън знаеше какво точно е нужно да се направи, за да бъдат нещата такива, каквито трябваше да са. Външна сила. Нещо като… добавка към имунната система на политическото тяло.

Загаси цигарата и затвори очи. Сърцето му блъскаше толкова силно, както когато за първи път скочи от самолет. Което, естествено, беше разбираемо. Заради високите залози почти нямаше място за грешка. Но беше убеден, че ще се справи. И щеше да доведе нещата докрай. И тогава щяха да разберат. Всички щяха да разберат.

Вдигна телефона и проведе разговора, който щеше да задвижи целия механизъм.