Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (18)

16. Докс

Докс се беше отпуснал в един от шезлонгите от тиково дърво на терасата на втория етаж на вилата си Убуд на остров Бали. Беше любимото му време от деня — влажният въздух най-сетне почваше да се охлажда, индиговият цвят над него се беше сгъстил до черно, а безлунното небе беше обсипано с толкова много звезди, сякаш някой беше разпръснал кофа пудра захар върху огромно тъмно платно. Чуваше насекомите, които бръмчаха в оризищата наоколо и в дърветата зад тях, но кохибата, която пушеше, ги държеше настрани. Трябваше да признае, че кубинските пури имаха по-хубав вкус, когато ги купуваше от контрабандистите в Щатите, но хубавата пура си е хубава пура, без значение колко силно политиците се опитваха да ги използват като залог в игричките си.

Дръпна от пурата, задържа дима за момент в устата си и го издуха нагоре, загледан в светлината от дневната стая зад него как пушекът се кълби над главата му. Чувстваше се странно. До неотдавна в такава нощ би скочил на мотора си „Хонда Ребъл“ и би отишъл в града, за да се позабавлява. Може би да послуша малко джаз в „Смеещият се Буда“ или пък да изиграе няколко партии билярд в „Котлето“. Или пък в „Но Мас“ за няколко бири „Бинтанг“ и за да побъбри с Риа, барманката, която винаги бе наричал Прелестната Риа и чието легло понякога споделяше, ако нямаше много клиенти и работата приключваше рано.

Но напоследък сякаш все повече и повече предпочиташе да се наслаждава на самотата. Винаги се бе чувствал добре в компанията на самия себе си — едва ли щеше да е кой знае какъв снайперист, ако самотната работа не му допадаше. Но също така беше вярно, че когато служеше в армията и не се намираше зад оптическия прицел, обичаше да купонясва. Не че точно в момента му се искаше да бъде сам. Но го предпочиташе пред онова, което, изглежда, за момента бяха възможните опции. Винаги си бе представял, че в един момент ще се установи, ще открие правилната жена и ще отгледа един-два малчугана, може би дори повече. Ще ги научи да ловят риба и да стрелят, да се грижат за себе си и, преди всичко, да следват увлеченията си където и да ги отведат те в това лудо препускане, наречено живот. И няколко пъти се бе изкушавал да го направи, но нещо винаги го бе възпирало.

В нощи като тази често се бе хващал, че си мисли за Лаби. Със сигурност по-често, отколкото трябваше. Лаби, която всички останали познаваха като Ливия и с която се бяха запознали, и бяха работили заедно, за да извършат справедливото убийство на онзи трафикант на хора Сорм в Тайланд. Накратко, никога преди не бе срещал друга като Ливия и наполовина се бе влюбил в нея. Всъщност може би малко повече от половината, ако трябваше да е честен. И онова, което се бе случило между тях, беше хубаво, наистина хубаво, макар и малко извън зоната, в която се чувстваше уверен. Просто беше почувствал много силна връзка с нея. Беше изпитал към нея уважение и очарование, и желание да я защити. При това без да се брои самото привличане. Не беше настоял или нещо такова, може би просто един-два пъти леко беше намекнал, докато си вземаха довиждане, но бе успял да усети, че тя знае, че му се иска да опита. Но бе усетил също и че самата тя не го иска. Беше споделила с него неща, които според него едва ли бе казвала на някой друг. Кръщелното й име беше най-дребното сред тях, въпреки че обожаваше начина, по който го усещаше в устата си, когато го казваше. „Лаби!“ Надяваше се за нея „Карл“ да е същото, защото й беше казал да го нарича така, макар никой друг освен родителите му да не го наричаше така. Но колкото и специална да беше връзката им, колкото и силно все още да я усещаше, колкото и силен да бе копнежът, с който го изпълваше самата мисъл за нея, трябваше да приеме, че това няма как да се сбъдне.

— Мамка му! — каза на глас. — Може би трябва да ида в града. Със сигурност ще е по-добре от това да се превърна в някакъв мрачен нещастник.

Телефонът в дневната зад него иззвъня. Не мобилният телефон, който ползваше за всекидневни нужди, а сателитният, чийто номер знаеха само няколко души. Канезаки, неговият човек в ЦРУ. Ларисън, самият проклет ангел на смъртта. И, разбира се, Джон. И дамата на Джон, Дилайла. По-точно бившата му дама, което лично за него беше ненужно и тъжно. Беше се опитал да накара Джон да поговори за станалото, но болката му беше толкова силна, че той просто отказа да го направи.

И Лаби. Но едва ли. Защо ли би му се обадила точно сега, след като бе минала цяла година? Навярно беше Канезаки, който винаги се опитваше да го замеси в някакви незаконни мошеничества. И обикновено успяваше. Е, моментът беше по-скоро подходящ. Докс си помисли, че ако свърши някаква оперативна работа, ще се почувства по-малко нещастен. Въпреки че в един момент щеше да му се наложи да се заеме с прикритите елементи на кризата на средната възраст или каквото там го тормозеше, вместо просто да се бори със симптомите.

Сложи пурата в пепелника, стана и влезе в хола през една от плъзгащите се врати. Взе телефона и видя, че номерът е непознат. Е, това не беше чудно, защото хората, с които имаше вземане-даване, рядко ползваха един и същ телефон много време. Натисна бутона за отговор и вдигна телефона до ухото си.

— Да?

— Карл?

Усети да го залива такава радост, че почти го зашемети. Но беше прекалено доволен, че чува гласа й, за да се засрами от чувствата си.

— Лаби? Наистина ли си ти?

— Да, аз съм. Как си?

— Добре съм. Всичко наред ли е?

— Добре съм. Но се случи нещо и… не знаех кого другиго да попитам.

Заля го безпокойство. Лаби не беше човек, който вдигаше много шум за нищо. Всъщност беше точно обратното.

— Радвам се, че се обади — отвърна Докс. — Казвай какво става!

По дяволите. Каква беше тази история? Двама души се бяха опитали да я убият. Което според неговото професионално мнение си беше доста сериозна операция. Макар че, като се отчетеше, че се бяха провалили, едва ли имаха нивото на професионализъм, с което бяха известни той и Джон. Изслуша теориите й защо са се опитали да я убият, от които се открояваха две основни тези. Първата беше свързана с разкриването на потенциална мрежа за разпространение на детска порнография сред Сикрет Сървис. Втората — че може би е свързано с това, което бяха направили в Тайланд и което сама бе извършила там преди това.

— Което ме навежда на една мисъл — добави Линия, — за която трябваше да се сетя по-рано. Ако е било заради Тайланд, могат да тръгнат и след теб.

— Не се безпокой за мен. Откакто станах тийнейджър, все има хора, които се опитват да ме убият, и все още никой не е успял. Освен това след падането на самолета с твоя хакер мисля, че първата ти теория е по-вероятна.

— Съгласна съм.

— Така, сега трябва да погледнем на нещата сериозно.

— Защо мислиш ти се обаждам?

Докс се усмихна. Обичаше как тя винаги извърта нещата така, че да не падне по гръб, но беше също така признателен, че знае, че може да разчита на него.

— Е, в началото се надявах, че просто съм ти липсвал, но, добре, ще го преглътна. И с риск да те ядосам, защото ще си помислиш, че те поучавам, ще ти кажа, че за известно време ще ти се наложи да си промениш навиците. Изхвърли си телефона или поне го дръж изключен във фарадеева клетка, освен когато наистина ти трябва…

— Нормалният ми телефон вече е изключен. Как мислиш, че успях току-що да се свържа с теб?

Навикът й да се опитва да нанесе ответен удар беше колкото дразнещ, толкова и мил.

— Това е кодиран сателитен телефон. Освен ако някой не ни следи със самолетна система АУАКС, сигналът му не може да бъде триангулиран по същия начин, както на мобилен телефон. А също така, струва ми се, наскоро не са се опитвали да ме убият, за разлика от едно лице, което мога да назова.

Ливия се разсмя. По дяволите, обичаше да я разсмива. Не беше лесно и винаги се чувстваше така, сякаш е направил едно малко чудо.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Също така трябва да си изключително внимателна на критичните места. Там, закъдето се знае, че ходиш често, например школата по джудо, където си преподавала, когато са те нападнали. Става дума най-вече за работа и за вкъщи.

— Аз съм в принудителна отпуска, докато не завърши това разследване на инцидент със замесен полицейски служител, така че работата няма да е проблем. А и моят лейтенант мисли като теб. Накара ме да остана при нея.

— Е, това не е лошо, като се изключи, че, първо, тя е твоят лейтенант и хората могат да се досетят и, второ, току-що ми го каза по телефона.

После пауза.

— Мамка му — накрая каза Ливия, която по изключение не бе успяла да намери хаплив отговор.

— Не познах номера. Предплатен телефон ли е?

— Просто нов номер.

— Е, добре. Но няма да навреди да си вземеш предплатен телефон. В идеалния случай както постъпихме на нощния пазар, за да е наистина непроследяем. Това ще ни свърши работа, докато не намерим нещо наистина сигурно.

На нощния пазар в Банкок беше купил два мобилни телефона от някакви тийнейджъри. Никакви нови покупки, никакви нови активации на телефони, нищо, върху което да спре очи всевиждащата национална система за сигурност.

— Предполагам, ще ми кажеш, че не трябва да ползвам и кредитни карти, нали?

— Да, смятах да го направя, защото предпочитам да си ми ядосана, отколкото да поемаме рискове. Но явно няма нужда да го правя.

Помисли си, че може би с тези си думи бе успял да я накара да се усмихне. Това беше хубаво. Но като цяло беше притеснен. Беше я виждал в действие и знаеше на какво е способна. Въпреки това, ако теорията й беше вярна, Ливия бе изправена срещу човек, способен да свали цял шибан самолет, без да остави отпечатъци от пръсти.

— Всъщност — добави Докс — има още нещо. Носи си винаги паспорта. И повечко допълнително пари в брой. Не трябва да разчиташ на банкомати, защото не се знае кога изневиделица ще ти се наложи да напуснеш града.

— Нещо друго?

— Да, по дяволите, има ли още нещо? Познавам долни типове по високи места. А някои от тях познават дори още по-долни типове по още по-високи места. Ще разберем какво става. И ще вземем мерки.

— За Кей ли говориш? — попита Ливия. От самото начало беше нарекла така Канезаки. След това бе научила истинското му име, но по някаква си причина бе продължила да го нарича със съкращението.

— Да, за Кей. Този човек е същинска златна мина на добра информация. Но има и още един.

— Кой?

— Приятел. Който противно на всички очаквания веднъж ме измъкна от една каша с няколко изключително неприятни хора. И който знае за убиването и за оцеляването повече от всеки друг, когото познавам.

— Повече от теб дори?

— Нека просто кажем, че много от онова, което знам, съм го научил от работата ми с него. Но не ме цитирай пред него, защото понякога е непоносим, когато става дума за таланта му, а пък не искам да подхранвам комплекса му на Йода.

Последва кратко мълчание. После Ливия каза:

— Благодаря ти, Карл!

— Няма за какво. Ще се свържа с него веднага щом приключим с разговора.

— Не, исках да кажа, благодаря на тебе, заради това, което правиш.

Искаше му се да й каже, че му липсва. Истински му липсва. Че не е осъзнавал колко много му липсва, докато преди малко не бе чул гласа й. И колко се е разтревожил от това, че е попаднала в беда.

Но, мамка му, това щеше да е глупаво.

— Няма за какво да ми благодариш. Ако не беше свалила онези бандити в нощния клуб на Сорм, нямаше дори да ме има, за да се насладиш на разговора с мен.

— Ако броиш това за дълг, смятай, че вече е изплатен.

— Добре, тогава ще ти помогна просто защото не си ми безразлична. И това никога няма да се промени. Можеш ли да го приемеш?

Последва ново мълчание.

— Да — каза Ливия накрая.

Той усети, че отново се чувства глупаво, и побърза да прогони тази мисъл.

— Ще се свържа с Кей и с другия приятел, когото споменах. Според онова, което науча, може да ми се наложи да те посетя. Струва ми се, че в момента един бодигард би ти свършил работа.

— Не ми трябва бодигард — възрази Ливия. Докс си знаеше, че подобен коментар ще я накара да се наежи.

— Боже мой! Няма ли поне веднъж да ме оставиш аз да имам последната дума? Нима ще ме накараш да си призная, че това с бодигарда беше просто уловка, за да прикрия желанието си да те видя?

Ливия го награди с любимия му смях, най-вероятно защото знаеше, че в момента просто се шегува.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— Извинявам се, но падащото меню в мозъка ми току-що предложи толкова много изкусителни възможности, че той за миг спря да работи.

Ливия отново се разсмя.

— Може да не ти потрябва бодигард — продължи Докс — И знам, че не искаш да имаш бодигард. Но ще престанеш ли да бъдеш себична? Ти ми се обади и сега съм притеснен за теб. Сигурно ще изгубя съня си и ще лежа буден по цяла нощ, ако не ми позволиш да помогна.

Представи си как Ливия се усмихва.

— Печелиш — отвърна тя след миг.

Докс кимна. Беше доволен, че ще я види, и изпитваше облекчение, че бе постъпила благоразумно.

— Вземи си нов телефон. И ми се обади след няколко часа. Дотогава би трябвало да имам по-добра идея какво става.

Затвори телефона.

Замисли се за миг. Знаеше, че Ливия е прекалено горда, за да си признае колко е изплашена. Надяваше се поне малко да я утеши фактът, че може да разчита на него.

Но не само тя не искаше да си признае, че е изплашена. Хората, които бяха свалили цял самолет, за да запушат устата на враговете си, не просто разполагаха с възможност. Те бяха твърдо решени да го направят. И бяха абсолютно безмилостни.

Е, дано наистина да бяха такива. Защото що се отнасяше до него, всеки, който възнамеряваше да нарани Лаби, щеше да получи урок какво наистина значи да си безмилостен.