Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (17)

15. Рейн

След миг го чух — специфичното ритмично бръмчене на приближаващ въздушен винт.

Хортън кимна към стълбите и каза:

— Това е МН-6. — Влезе в оръжейната и щракна един ключ на стената. Стоманеният капак на пода се отвори с механическо жужене и долу се включи светлина. — Може да е въоръжен с тежка картечница или миниоръдие. Може дори да е зареден с ракети. Хайде, нямаме време!

Последвахме го в оръжейната и Хортън затвори вратата зад нас. След секунда се разнесе зашеметяващ гръм и всичко се разтресе. Последва още един. От десетилетия не бях попадал под артилерийски обстрел, но веднага си спомних разтърсващия ужас, от който зъбите ти почват да тракат.

— Ракети — каза Хортън. — По дяволите, ако знаете колко време ми отне да построя това място! Казах ви: нещата отиват на зле.

Под люка имаше стръмна стълба. Тръгнахме надолу, най-отпред Хортън, Ларисън отзад. В долния край на стълбите на стената имаше ключ. Хортън го щракна и люкът над нас се затвори.

Беше обезопасена стая, както и предполагах, с приблизително същите размери като оръжейната над нас. Беше тясна за трима ни, защото стените бяха затрупани с провизии: хранителни дажби, вода, медицински материали, противогази, още оръжия, включително портативна установка за изстрелване на управляеми ракети „Стингър“ — разпознавах я от един мой предишен живот в Афганистан. На едната стена имаше друга стоманена врата, подсигурена с четири тежки резета. Още две експлозии разтърсиха стаята. Хортън дръпна резетата и отвори вратата. Зад нея имаше тунел с голи стени, укрепен със стоманени подпори, тесен, но достатъчно висок, за да позволи да вървим изправени. Беше дълъг петнайсетина метра и водеше към пътя. По тавана имаше флуоресцентни лампи, а покрай стените тръби, които, като се имаше предвид свежият въздух, предположих, че осигуряват вентилацията.

Нова експлозия разтърси стаята.

— Мръсни копелета! — изруга Хортън, смъкна стингъра от стената, преметна го през рамо и го закрепи с привързаните към него ремъци. След това забърза по тунела.

Ние с Ларисън се спогледахме. Той сви рамене и последва Хортън. Огледах се. На стената имаше окачена пушка калибър .50 с оптически прицел GM6 „Гепард“. Бях чел за това оръжие, но никога не бях стрелял с него. Имаше огневата мощ на „Барет“, но беше относително лека и със специално конструирана цев, която по идея би трябвало да поеме достатъчно от отката, за да позволи прицелна стрелба от рамо.

„По-добре да я взема, дори да не ми се наложи да я използвам“.

Грабнах оръжието, проверих дали е заредено и видях, че върховете на куршумите са оцветени в червено и в сребърно — запалителни и бронебойни.

„Мамка му, наистина се надявам да не ми се налага да я използвам!“

Мушнах в колана си един резервен пълнител и тръгнах след Хортън и Ларисън. Последва още една експлозия, този пък не толкова шумна, защото вече не бяхме под къщата. Зачудих се защо не бяха започнали направо с хеликоптера, но се досетих, че са сметнали стрелците си за по-сигурни и определено по-незабележими. Ползването на вертолета за нещо повече от следене и разузнаване беше техния план Б.

Коридорът се разделяше на два ръкава под формата на буквата Y. Последвахме Хортън по левия тунел, който свърши след около петнайсет метра. Право нагоре водеше стоманена стълба, висока три метра, която опираше в нов люк, вероятно замаскиран отвън. Прецених, че сме на двайсет и пет метра от къщата, в самото начало на гората и може би на около четвърт километър от пътя.

С Хортън се качихме по стълбата, а Ларисън изчака долу, за да се противопостави на всеки, който може би ни бе последвал. Взривовете бяха престанали, но понеже бяхме близо до повърхността можехме да чуем хеликоптера, който все още кръжеше над нас.

— Изчакай — каза Хортън. — Прекалено е близо. Дай им малко време. Пилотът ще заобиколи, за да прецени пораженията и да види дали някой няма да излезе от сградата.

После свали стингъра, отвори прицелния механизъм и постави батерията в гнездото й.

— Как успя… — почнах, но не довърших.

Хортън дръпна двете тежки резета на люка.

— Да построя всичко това?

— Аха.

— Наех същия човек, който е съветвал картела Синалоа как да построят тунела, по който Ел Чапо избяга от мексиканския затвор със строг режим. Онзи е бил дълъг километър и половина. В сравнение с него моят беше много по-лесен.

— Ами оборудването?

Хортън погледна стингъра и се усмихна като родител, който се гордее с новороденото си дете.

— А-а, това ли? Може би си чувал за операция „Пропаднали без вест стингъри“? Програмата за изкупуване на ракетите, които дадохме на муджахидините да се бият с руснаците и после им изгубихме следите? Аз я ръководех.

Звукът на хеликоптера започна да се отдалечава — обикаляше къщата, точно както беше предвидил Хортън.

— Сега — каза Хортън, блъсна люка нагоре и излезе. Последвах го. Бяхме в края на гората, горе-долу там, където бях предположил. Навсякъде имаше дим, гъст и дразнещ. Чуваше се бученето на пламъците. Обърнах се към къщата на Хортън. Половината беше изчезнала, останалата половина гореше.

За миг Хортън спря, загледан в руините. След това вдигна стингъра и отвори прицелния механизъм. Отстъпих настрани, за да съм сигурен, че съм извън обсега на обратния пламък. Хеликоптерът се показа иззад дима от горящата къща, тъмнозелен и бръмчащ, сякаш беше комбинация от половин яйце и половин мъртво насекомо.

Хортън се прицели и стреля. Ракетата изскочи от пусковата камера със звука на пистолетен изстрел и увисна за миг във въздуха. След това се задейства вътрешното й гориво и тя се понесе със звука на излитащ реактивен самолет. Гледката на излитащите от нея пламъци и миризмата на пушека й бяха сюрреалистични. Десетки години градски живот изчезнаха в миг и се почувствах така, сякаш съм се пробудил в една от зоните на бойни действия от миналото ми.

Хеликоптерът зави рязко и пространството зад него изведнъж се изпълни от десетината пламтящи факли на контрамерките. Ракетата прихвана една от тях и избухна в огнено кълбо. Вертолетът се завъртя лудо и за момент си помислих, че пада. Но пилотът явно беше добър, защото миг по-късно го овладя и се насочи обратно към нашата позиция. Носът на хеликоптера беше наведен надолу, за да се увеличи ускорението, но след няколко секунди картечниците му щяха да се вдигнат към нас. А също и ракетите, ако, разбира се, им бяха останали ракети след онова, което бяха направили с къщата.

Вдигнах гепарда и се наведох напред. Стрелбата от рамо с оръжие калибър петдесет е все едно да те ритне кон. Разбудената ми мускулна памет нямаше никакво доверие на прочетеното за специалната конструкция за минимален откат. Погледнах през прицела с бумтящо сърце, изпуснах дъх и дръпнах спусъка.

Разнесе се гръм като от взрив на мина. И колкото и здраво да стисках приклада, откатът беше по-силен от всичко, за което се бях приготвил. Първият изстрел беше високо. Хеликоптерът забави и започна да се изравнява, а картечниците му да се насочват към нас. Стрелях отново, но този път куршумът мина ниско. Пилотът, подплашен от стрелбата ми, макар и неточна, започна да стреля с картечниците, въпреки че носът на хеликоптера беше все още ниско. В забавеното ми от адреналина виждане забелязах как пръстта само на три метра пред нас започва да изригва, сякаш в нея се взривяваха бомби. Буци пръст, трева и камъни експлодираха във всички посоки, а писъкът на хилядите изстрели в минута се втурна в ушите и в ума ми. Не предполагах, че отново ще ми се наложи да чуя този звук. Появата му тук и сега беше ужасяваща. Бях объркан, изпаднал в някакво раздвоение между човека, който си мислех, че съм, и войника, който смятах за изчезнал.

Носът на хеликоптера продължаваше да се вдига. Картечниците унищожаваха всичко, изригващата пръст идваше все по-близо и по-близо…

И тогава ме обзе някакво странно спокойствие. Задействаха се бойните ми рефлекси — стари, но не атрофирали. Прицелих се, издишах и дръпнах спусъка! И този път куршумът проби предното стъкло. В кабината избухна огнено кълбо. Хеликоптерът се завъртя и за миг успях да видя пилота, който се опитваше да го овладее. Изстрелях още два куршума и не уцелих и двата пъти. Мислех си, че така или иначе съм го свалил, но пилотът отново успя да стабилизира машината. Гигантското метално насекомо се залюля във въздуха, обърнато със страната си към мен.

„Мамка му!“ Спокойствието, което ме бе обхванало, се изпаряваше. Изхвърлих пълнителя и заредих резервния. Прицелих се в резервоара и дръпнах спусъка — БУМ-УДАР! Отново високо. Стрелях пак — БУМ! Ниско.

— Свали го! — изкрещя зад мен Хортън.

— А ти какво си мислиш, че се опитвам да направя? — викнах в отговор. Прицелих се отново и изстрелях последните си три патрона — БУМ! БУМ! БУМ!

Вертолетът изригна в огнено кълбо. Миг по-късно ни разтърси гигантско БУМ! Хеликоптерът се завъртя и почти се скри в пламъците, след което започна да пада с все още работещ винт. Наоколо се сипеха пламтящи отломки.

— Даниъл! — викна Хортън към тунела. — Бързо се качвай. Трябва да се разкараме оттук преди мунициите на това чудо да са почнали да гърмят. — После ме тупна по рамото. — Чудесна стрелба с този звяр! Твоят приятел снайперист ще се гордее с теб.

Ларисън практически излетя от тунела. В мига, в който бе навън, Хортън затръшна люка. Краищата му бяха назъбени и покрити с листа, така че стана практически невидим в момента, в който се затвори.

Пуснах гепарда и се втурнах към колата. Ларисън погледна назад към горящата къща и подметна:

— Имам чувството, че днес няма да ходиш на работа в доброволната пожарна команда.

Седнах и запалих двигателя. Ларисън, който все така не се доверяваше на Хортън, се мушна отзад. Хортън бе изправен пред свършен факт, без да има време да спори, така че се метна на предната дясна седалка. В мига, в който вратата се затвори, включих на задна и настъпих газта. Две секунди след това дръпнах ръчната и рязко завъртях волана надясно. Гумите изхвърлиха настрани дъжд от чакъл. Хортън и Ларисън се хванаха за каквото докопат, за да се предпазят от удар във вратите. Малко преди въртенето да е достигнало 180 градуса пуснах ръчната и натиснах газта. Колата се стрелна към пътя. Ларисън и Хортън оглеждаха околността с готово за стрелба оръжие.

— Завий наляво — каза Хортън, щом стигнахме до пътя. — В обратната посока на полицията и, да, също и на пожарната команда.

— Къде отиваме?

— Засега? Просто далеч оттук. Тези пътища ще ни преведат през източната част на парка „Джордж Вашингтон и Джеферсън“. Където, между другото, най-вероятно са се приземили твоите куршуми петдесети калибър, в случай че си се притеснил. Добре, че скоро валя.

Истината беше, че дори не го помислих. Но беше хубаво да се знае, че куршумите имат цяла голяма гора, където да паднат. Куршумите петдесети калибър могат да летят с километри и да причинят огромни поражения. Особено когато са като тези, с които бях стрелял — бронебойни и запалителни.

Не очаквах да има много трафик, но въпреки това не исках да рискувам, така че намалих скоростта.

— А после?

— Нямам представа. Просто искам да съм сигурен, че ще имаме достатъчно време да поговорим. В къщата ще се съберат полицията и пожарната, а малко по-късно най-вероятно и ФБР. В един момент ще ми се наложи да давам някакви обяснения. Трябва да измислим как да ви държа настрани от тази история.

— Къщата беше хубава — подхвърлих. — Жалко.

— Карай. Грешката си е моя, че не предвидих какво ще се случи. В края на краищата беше просто къща. Единственото хубаво нещо, което ми остана от историята с дъщеря ми, е, че ми напомни какво има значение и какво — не. А за момента това е Оливър Греъм.

Отново Греъм — човекът, когото бях видял по телевизията да се опитва да накара хората да подкрепят идеята му за прехвърлянето на всички американски войни на „Оливър Греъм Ентърпрайзис“ — ОГЕ.

Ако зад тази история стоеше Греъм, нещата не бяха добре. Бивш „тюлен“ и основател и президент на ОГЕ, Греъм беше направил милиарди от договори с Пентагона и ЦРУ, а, както твърдяха слухове, и за разузнаването и службите за сигурност на някои други страни. Постоянно го привикваха на изслушвания в Конгреса, които никога не успяваха да докажат вината му. Явно го защитаваха от много високо място. Което, предполагам, вървеше заедно с дейността му, като се имаше предвид, че беше начело на практически най-голямата армия от наемници на света и беше готов да върши неща, които дори най-тайните сред тайните държавни служби се колебаеха да правят.

— Греъм е твоят човек? — попитах.

— Да. Същият, който току-що се опита да ни го сложи. И на който сега е наш ред да му го сложим.