Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (15)

13. Рейн

Хортън ни подаде по една кристална чаша, извади бутилката от шкафа и ни отведе обратно на верандата, където ни настани на плетените столове в ъгъла. В хладния въздух и сред влагата на скорошния дъжд ароматът на шери се усети веднага щом Хортън извади тапата на уискито. Наля ни прилично количество, чукнахме се и отпихме.

Вдигнах чашата към Хортън в знак, че оценявам питието.

— Ако се разчуе за това уиски, „Макалън“ може да излязат от играта.

— Добре би било — усмихна се той. — По-добро е от двайсет и пет годишния „Макалън“, а струва само част от цената му.

Ларисън се огледа.

— Сега разбирам защо прекарваш толкова време тук.

Едва ли от Ларисън можеше да се очаква много повече словоохотливост. Дори при това положение поне половината от думите му служеха като прикритие на факта, че правеше тактическа оценка на сградата.

— Нямам много посетители — отвърна Хортън. — След като отдадох дължимото на родината и се отказах да бъда член на различни бордове или пък да заемам някои други постове, които ми бяха предложени, на хората им стана ясно, че от мен няма много полза.

Каза го с весела усмивка и без доловима следа от прикрита горчивина. Със сигурност изглеждаше облекчен.

— Щом толкова ти харесва спокойствието — казах, — защо се свърза с мен?

— Просто услуга на стар приятел — поясни Хортън и погледна към Ларисън. — Човек, на когото бях причинил нещо лошо и исках да поправя стореното.

— Човекът, който се свърза с мене ли?

Той поклати отрицателно глава.

— Негов познат.

Ларисън се отнесе към уискито по същия начин както към живота — изпразни чашата и премина по същество:

— Мисля, че ще е много по-лесно, ако ползваш истински имена.

— Предполагах, че ще го кажеш — въздъхна Хортън. — Искам да попитам, какво смяташ да правиш с имената, които бих ти дал?

— На твоя човек му казах, че отговорът ми е „не“ — намесих се аз. — Но той разкри малко повече, отколкото щеше да направи, ако беше предположил, че ще откажа. Възможно ли е това да се окаже проблем за мен?

Надявах се перспективата да се разбере повече какво смята да прави неговият човек, в комбинация с уискито, да развърже малко езика на Хортън.

— Предполагам, че това зависи от онова, което ти е казал. — Хортън сви рамене.

— В такъв случай е възможно да се окаже проблем за мен.

— Съмнявам се да ти е казал толкова много.

— Защо просто не ми кажеш кой е, за да мога сам да преценя?

Мина цяла минута, без никой да каже нищо. Ние с Хортън отпивахме от уискито, Ларисън оглеждаше околността. Всички изчакваха мълчанието да подейства първо на някой от другите.

Накрая Хортън се пропука.

— Не е човек, когото би искал да разгневиш. Сдържаността ми е повече за да предпазя теб, отколкото него.

— Самият той спомена нещо подобно — отвърнах. — Отговорих му, че предпочитам да имам информацията, за да мога сам да преценя.

— Разбирам. — Хортън кимна. — Но, както споменах, замесен е още един играч. И освен това не искам нова глупава война, в която да загинат хора, които не са ми безразлични. Веднъж вече изпитах нещо подобно. Не искам да го изживявам отново.

— Но ти вече го започна, когато се свърза с мен — намеси се Ларисън. — И сега искаш просто да върнеш духа в бутилката? Едва ли ще успееш.

— Трябваше да го предположа. — Хортън поклати глава. — Нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Можем ли просто да бъдем откровени? — попита Ларисън. — Хайде да престанем да се преструваме, че става дума за нечия друга защита. Става дума за твоята лична защита.

Хортън го погледна малко раздразнено.

— Едното не изключва другото, Даниъл. Искам да кажа, според мен информацията, която искаш, най-вероятно само ще създаде опасност там, където понастоящем я няма. Джон, а ти си отказал предложението на моя човек. В такъв случай мисля, че няма какво повече да дискутираме. Няма да ти кажа името му, а на него няма да му кажа, че искаш да го научиш. Така че всички можем да се върнем пак към…

Хортън се намръщи, извади от предния си джоб смартфон и погледна екрана. После вдигна очи първо към Ларисън, после към мен.

— Господа, ако не сте дошли сами, сега е подходящият момент да ми кажете.

Ларисън отново плъзна бърз поглед по околността, а ръката му моментално се плъзна в чантата.

— Какво има?

— Някой току-що зави в алеята. Ще ги чуем след няколко секунди. Но тогава ще е прекалено късно. Ще сме обградени от другите двама, които ни приближават през гората. Предлагам да ме последвате.

Изправи се и тръгна към вратата. Ларисън измъкна картечния пистолет и понечи да го вдигне към Хортън. Сложих ръка върху неговата и го спрях.

— Не.

— Откъде да знаем, че…

— Не знам. Но скоро ще разберем.

Последвахме Хортън в къщата. Той отвори една врата под стълбището — вероятно водеше към нещо като мазе. Тръгна надолу, без да погледне назад към нас.

Ларисън погледна надолу към стълбите, после обратно към входната врата.

— Не ми харесва тая шибана история. Даде му двайсет минути да се приготви. За човек като Хортън това е цяла седмица. Не знаем кой или какво ни чака там долу.

Със съжаление трябваше да призная, че е прав.

— Така е — отвърнах. — Един от нас трябва да слезе долу. Другият да остане тук. Аз се обадих да го предупредя, така че избора оставям на теб.

— Ти върви. Ти му вярваш, а аз — не. Викай, ако има проблем. Ще направя каквото мога.

Погледнах глока.

— Като начало можеш да сложиш това чудо на полуавтоматична стрелба, в случай че се наложи да идваш да ме спасяваш.

— Върви! — Той се ухили с акулската си усмивка. — Казах ти, че ще ти пазя гърба.

Тръгнах надолу по дълго стълбище, тапицирано с мокет, което ме отведе в голо недовършено мазе — бетонен под, небоядисани стени от гипсокартон и огромен вграден сейф за оръжие, чиято комбинация Хортън тъкмо въвеждаше. Завъртя циферблата и ме погледна.

— Къде е Даниъл?

— Остана горе.

— Да не мисли, че искам да ви прецакам? Или иска да си играе на каубой?

— Познаваш го. По малко от двете.

Харисън отвори сейфа. Беше поне трийсет квадратни метра и вътре имаше арсенал, достатъчен да бъде предмет на гордост на някоя малка държана. Пистолети. Пушки помпи. Картечни пистолети. „Барет“ M107CQ — ужасяваща пушка петдесети калибър, способна да спре почти всичко с изключение може би на танк. Купища муниции, като отделните рафтове бяха обозначени с калибър и заряд, и с допълнителни надписи като „трасиращи“, „бронебойни“ и „запалителни“. Оборудване за нощно виждане. Индивидуална бронезащита. Стоманен капак на пода — предположих, че води към някакво защитено помещение под нас. И стена с плоскоекранни монитори, които получаваха видеосигнал от целия имот и околните гори. На един от мониторите видях по алеята да приближава черен шевролет „Събърбан“. Хрущенето на чакъла под гумите му се разнасяше от вградените в стената говорители. На друг монитор двама мъже крадешком се промъкваха през гората, облечени в маскировъчна бронезащита и въоръжени с автомати „Хеклер и Кох“ НК МР7А2 със заглушители. А на трети се виждаше Ларисън, който спринтираше през тревата пред къщата към гората.

— Какво прави тоя идиот? — възкликнах.

Хортън погледна към мониторите, откачи една бронежилетка от стената и ми я подаде.

— Доколкото го познавам, бих казал, че взима инициативата в свои ръце.

Ларисън успя да стигне до гората. Друг монитор го прихвана, веднага фокусира изображението върху него и го увеличи. Каквато и система за сигурност да ползваше Хортън, очевидно включваше система за следене на движение и някаква форма на изкуствен интелект.

— Не му ли е ясно? Които и да са те — ако се измъкнем оттук, вече няма начин да не ми кажеш — знаят, че сме тук. Дали е сателит или дрон, или нисколетящ самолет, те те следят и ние се намъкнахме право в капана. А ако все още ни наблюдават, със сигурност предават информацията за действията ни на наземния екип. Ето, виж там!

Събърбънът спря на алеята на петнайсетина метра от къщата. От лявата му страна слязоха двама и веднага тръгнаха в посока обратна на часовниковата стрелка, около къщата и към позицията на Ларисън.

— Можеш да му се обадиш — каза Хортън, — но се съмнявам, че ще отговори. Щом се съсредоточи върху убиването, нищо не може да му отвлече вниманието.

— Има сателитен телефон, но е изключен. А камерите ти? Нямат ли говорители?

— Имат микрофони, но не и говорители. Можем да слушаме какво става навън, но те не могат да ни чуят.

Навлякох жилетката и затегнах обвитите с велкро ремъци. Беше тежка, с вградени бронепластини, нараменници и защита на гърлото.

— Мисли си, че не могат да го видят, защото вече е в гората — казах. — Но ако имат дрон или нисколетящ самолет е възможно да имат инфрачервена камера. Ще открият топлинната му следа и ще насочат онези двамата право към него.

Хортън облече своята жилетка и започна да я притяга.

— Предполагам, че той разчита точно на това.

Ларисън спря за миг и наклони глава, както правят животните, когато душат вятъра за миризмата на плячката си. Погледна наляво, после надясно. След това тръгна още по-навътре в гората. Чуваше се мекото шушнене на мокрите листа под стъпките му.

— Не забравяй — обади се Хортън, докато сваляше от стената автомат М4 и го премяташе през врата си. — Познавам този човек. Аз съм го обучавал. Придвижва се като котка, чува като куче и се крие като заек. И напада като гърмяща змия. Няма да го видят, докато практически не са го настъпили.

Ларисън стигна до едно паднало гниещо дърво. Задържа за миг поглед върху него, огледа се, после клекна до дървото, разтърка ръцете си по мократа земя и размаза кал по лицето и шията си, създавайки нещо като камуфлаж. Прокара пръсти през листата до дървото и ги разбърка, все едно през тях е минал някой, отиде малко встрани, легна в нещо като дупка, изровена от дъжда, и започна да се заравя с листа и клонки. Само за секунди камерата го изгуби.

Двамата мъже се прокрадваха все по-близо, вървяха право към него.

— Беше прав за инфрачервената камера — каза Хортън, който тъпчеше резервни пълнители в джобовете на жилетката си. — Знаят точно къде е. Или почти точно. Точно както самият той се надява.

Двамата мъже продължаваха да напредват — придвижваха се бавно и внимателно. Но бяха в гората. А без значение колко се опитваш да се правиш на нинджа в гората, падналите листа, дори и когато са мокри, са гадно нещо.

— Оттам, където се окопа, може би няма да успее да ги види — каза Хортън. — Но ти гарантирам, че може да ги чуе. Което те не могат.

Двамата мъже спряха с готови за стрелба автомати и започнаха бавно да се оглеждат. Можех да си представя мислите им: „Къде е той, по дяволите? Наблюдателят каза, че е точно тук. Дали не е сбъркал? Дали не ни е пратил на неправилно място?“

А след това видяха разбърканите листа до гниещото дърво. Единият го посочи. Вторият кимна. Вдигнаха автоматите си…

Изтрещяха изстрели. Мъжете извикаха и се разтресоха от куршумите, които се впиваха в бедрата им, под линията на защитата на бронежилетките им. Паднаха на земята, но единият даде дълъг откос от заглушени изстрели. Стори ми се, че изстрелите попаднаха настрани от позицията на Ларисън, но не бях сигурен.

Вече на земята, двамата се претърколиха по гръб и понечиха да вдигнат оръжията си. Последваха още две кратки серии изстрели от глока на Ларисън. Мъжете закрещяха и се претърколиха в противоположни посоки. Надигнаха се и се опитаха да видят къде е Ларисън. Но дулата на оръжията им се олюляваха и трепереха. Вгледах се и видях защо — двата последни откоса бяха надробили ръцете им. Единият изпусна оръжието си и започна да го търси опипом по земята. Другият прехвърли автомата в лявата си ръка и го насочи към мястото, откъдето беше дошла стрелбата на Ларисън. Последва нов откос от глока. Мъжът изкрещя и автоматът тупна на земята. Ларисън изскочи от скривалището си сред дъжд от листа и със зловеща усмивка на оцапаното си с кал лице. Мъжът се опита да вдигне автомата с окървавените си ръце, но Ларисън вече беше до него. Без да каже и дума и без дори миг колебание насочи дулото на глока надолу и вкара два куршума в гърлото на мъжа, точно над линията на балистичната защита на жилетката. Другият мъж се претърколи, но Ларисън веднага се завъртя и заби два куршума във врата му, като отново прицелната стрелба взе надмощие над защитата на бронята.

Ларисън приклекна и се огледа. Очевидно остана доволен, защото изхвърли пълнителя на глока, постави нов и прибра оръжието в чантата си. След това взе един от автоматите, провери дали е зареден и тръгна към алеята, където беше паркиран шевролетът.

— Мамка му, това чудо сигурно е бронирано — казах. — Дай ми барета.

Хортън вдигна барета и понечи да ми го даде, но после спря, погледна монитора и каза:

— Щом носят бронезащита, вероятно ползват бронебойни патрони. А и според мен Даниъл току-що провери точно това. Освен това е прекалено късно. Докато стигнем там, всичко ще е приключило.

Погледнах монитора и реших, че е прав. Ларисън вече беше на края на гората. Изскочи на ливадата и затича с всички сили. Шевролетът форсира двигателя си.

Хортън сложи барета на стойката му на стената и каза:

— Така и не можах да подравня тази ливада. Освен това е пълно с къртици и мишки. Даниъл сигурно го е забелязал, докато тичаше към гората.

Шофьорът включи на скорост и шевролетът се устреми към Ларисън. От десния прозорец се подаде човек със същия „Хеклер и Кох“, с какъвто беше въоръжен Ларисън. Но Хортън беше прав — джипът се тресеше, а щом набра скорост, започна да подскача още повече.

Ларисън спря толкова внезапно, колкото бе и появата му от гората. Държеше автомата високо, а поведението му беше спокойно и съсредоточено, сякаш не беше изправен пред устремения право към него джип. Стрелецът, който се беше надвесил от прозореца, навярно осъзна, че спрелият на място и напълно неподвижен противник има преимуществото на точния прицел, и побърза да пусне един откос, който разкъса тревата на метър и половина отляво на Ларисън. Със същия успех можеше да пусне и тиха музика — такава бе реакцията на Ларисън. Джипът отново подскочи високо и в момента, в който докосна земята, Ларисън пусна откос от три изстрела. Човекът на прозореца се отметна рязко назад и пусна дълга серия приглушени изстрели, всички куршуми отидоха високо нагоре. Шевролетът беше само на десет метра и продължаваше да ускорява. Ларисън се прицели и дръпна спусъка. Предното стъкло избухна, а Ларисън се хвърли наляво точно преди джипът да стигне до него. Претърколи се, скочи на крака и вдигна автомата, но джипът вече беше отминал и се носеше към гората. Блъсна се в дърветата и спря. Ларисън се втурна натам с готово за стрелба оръжие, спря на три метра и малко настрани зад колата и тегли един дълъг тегел по дължината на пътническата страна. Бронебойните куршуми минаха през метала като през кашкавал.

Останах за миг загледан в сцената. Спокойствието и точността му както винаги бяха впечатляващи.

— Това едва ли ще могат да го полират — заявих.

Ларисън заобиколи откъм шофьорската страна и я поля с едносекунден откос, който навярно вкара още десет бронебойни куршума в колата. Пусна автомата на земята, извади глока, предпазливо се приближи и погледна вътре. След това рязко отвори вратата с една ръка, хванал в другата готовия за стрелба пистолет. Каквото и да имаше вътре си заслужи по два кратки изстрела. Ларисън се огледа и тръгна към къщата, като изтупваше от дрехите си полепналите борови иглички.

Погледнах Хортън. Той се усмихна.

— Споменах ли, че аз съм го тренирал?

Миг по-късно от стълбището се разнесе гласът на Ларисън:

— Добре ли сте? Слизам.

— Всичко е наред — викнах в отговор. — Не ни остави възможност дори да си обуем обувките.

Ларисън надникна над парапета и след като се убеди, че сме само двамата с Хортън, започна да слиза. Спря и се взря в нас.

— Какъв е тоя маскарад? Като какво сте се облекли? Като войници?

„Господи — помислих си, — той е по-зле даже и от Докс!“

Ларисън пак се ухили като акула.

— Само се бъзикам. Всъщност имах нужда от тренировка. — Погледна Хортън. — Не съм се забавлявал толкова, откакто се опита да ме убиеш в Коста Рика.

Хортън кимна.

— Едва ли ще повторя тази грешка.

— Трябва да се омитаме — казах и погледнах Хортън. — Кажи кой е твоят човек. Защото и двамата знаем, че тези хора са пратени от него.

Последва кратка пауза. Ларисън наклони за миг глава, сякаш се вслушваше в нещо, после каза:

— Мамка му! Хеликоптер.