Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (12)

10. Ливия

Час след като Ливия се беше обадила мястото гъмжеше от хора от отдела за разследвания към полицейското управление. Началникът на смяната. Капитанът от нощната смяна. Един детектив от отдел убийства. Хора от отдела за вътрешни разследвания. От криминологията. Областният прокурор. Представител на отдела за наблюдение към Департамента по правосъдието. И адвокатът на полицията в Сиатъл. Стрелба, в която беше замесен полицай, беше пълен бардак при всички условия, но полицията в Сиатъл все още действаше под специалното наблюдение на Департамента по правосъдието, след като беше установена системна употреба на прекомерна сила. В полицейското управление се бяха научили да са изключително предпазливи както към същината, така и към външните прояви на едно задълбочено и безпристрастно разследване. Което очевидно беше нещо хубаво, но не значеше, че който и да било полицай би искал да е във фокуса му.

Ливия отговори на набор от стандартни въпроси, свързани с обществената безопасност, които й зададе патрулиращият сержант, докато отзовалите се на обаждането й полицаи се грижеха да отцепят района. „Това служебното ви оръжие ли е? Имате ли нужната квалификация да го носите? Знаете ли колко патрона сте изстреляли? Колко от тях попаднаха в целта? Какво използвахте за опора? Някой друг стреля ли?“ Въпросите на детектива от отдела за убийства и на този от вътрешни разследвания бяха по-насочени. „Знаете ли кои са загиналите? Познавахте ли или виждали ли сте преди някой от тях? В кой момент решихте, че животът ви е в опасност? Защо решихте, че са нужни десет изстрела — четири в мъжа и шест в жената?“

Много от въпросите звучаха просто като догадки, но Ливия знаеше, че медиите така или иначе ще питат много повече. Колкото и неприятно да беше, по-добре всичко да бъде проверено под натиск и по всички правила още сега. Поне адвокатът на полицейското управление се опитваше да й помогне, макар че повечето от съветите му не й вършеха работа: „Не сте се опитвали да ги убиете, опитвали сте се да ги спрете; постарайте се добре и логично да изразите с думи субективното си усещане за опасност“. Криминалистите взеха служебното й оръжие. Тя знаеше, че такава е практиката, но въпреки това се почувства обидена и уязвима, щом предаде глока си.

Ливия влезе вътре да си почине за кратко. Тъкмо седна до края на тепиха, когато влезе жена с джинси и топло яке. Отне й секунда да я познае — лейтенант Стрейнджланд, която никога не бе виждала без униформа.

Ливия се почувства неловко по някакъв странен начин и се изправи.

— Лейтенант, какво правите тук?

Стрейнджланд я изгледа.

— Сигурно се шегуваш, Ливия. Добре ли си?

Ливия кимна, отчасти развеселена от несъответствието между грубия бруклински акцент и нежните нотки в него, отчасти смутена от очевидната загриженост.

— Нищо ми няма.

Стрейнджланд поклати недоверчиво глава.

— Ела тук. — Прегърна Ливия и я придърпа към себе си. Стрейнджланд бе известна с това, че е недружелюбна. Ливия никога не я бе виждала да влиза в допир с някого с нещо повече от ръкостискане или потупване по гърба. А също така всички знаеха, че Ливия не обича да бъде докосвана извън тепиха. За миг тялото й се напрегна. А след това усети как емоциите извират в нея.

— Стига, лейтенант — дрезгаво рече тя. — Казах ви, добре съм — За да обясни треперенето си, добави: — Може би само малко стресната.

Стрейнджланд отстъпи назад, като за момент задържа ръцете си на раменете й и се вгледа в нея. Неприкритата загриженост в очите на Стрейнджланд й дойде прекалено много и Ливия извърна поглед. Откакто мъжете бяха ги отвлекли двете с Насон се чувстваше все така. Беше притъпила чувствата си почти до жестокост. Въпреки това, по неизвестни причини, добротата можеше да свали защитата й. Особено сега, когато сякаш единственият й приятел наблизо беше адвокатът на полицейския участък, който всъщност беше тук само за да си свърши работата.

— Взеха ли ти оръжието?

Ливия кимна.

Стрейнджланд бръкна в чантата си и извади един глок.

— Модел 26, нали? — И й го подаде с дръжката напред.

Ливия се опита да каже нещо, но не можа. По дяволите, нямаше да си позволи да се разплаче пред лейтенанта. Нямаше! Пак извърна поглед.

— Защитният спрей с лютив пипер е гадост — добави Стрейнджланд. — Почисти ли се със судекон?

Думите на лейтенанта не помогнаха особено. Но замисълът й беше толкова очевиден, че беше почти смешно. Ливия побърза да избърше сълзите си с опакото на ръката си и кимна.

— Няма нищо. Знаеш каква е процедурата. Ако полицаят е стрелял, служебното оръжие става част от разследването. Но това не значи, че трябва да ходиш невъоръжена. Вземи го, момиче. Много хора ще гледат под лупа тоя случай. И искам да ти кажа, че всички ние сме зад гърба ти.

Ливия отново кимна, после въздъхна. Взе пистолета, провери дали е зареден и го мушна в кобура на колана си. Моментално усети, че си връща контрола над ситуацията.

После се изкашля.

— Благодаря, лейтенант. Така е по-добре.

Напълно разбираемо. Ако ти трябва още нещо, не се колебай да ми кажеш. Ясно ли е?

Ливия само кимна в отговор.

Не! Искам да те чуя да го казваш.

— Ако имам нужда от нещо, ще ви се обадя.

— Точно така! Не искам да виждам по този случай обичайното ти поведение на вълк единак, ясно? Не е лесно да се възстановиш след стрелба. Не говоря само за разследването. Или пък за медиите. Имам предвид чувствата ти. Знам, че се преструваш, че нямаш чувства, което е толкова вярно, колкото и когато аз се преструвам, че нямам.

Ливия се усмихна.

— Какво? — изсумтя шефката й.

— Обещавам да не казвам на никого за чувствата ви.

— Да, по-добре недей! — разсмя се Стрейнджланд. — И без това няма да ти повярват.

— Знаете ли, лейтенант, мисля, че това е най-дългият разговор, който съм имала с вас.

Стрейнджланд се разсмя отново.

— Говоря само когато съм разтревожена. И съм разтревожена за теб, Ливия. Не ги подценявай. Последствията имам предвид. Ще се наложи да излезеш в административен отпуск…

— Административен отпуск ли? Не мога, нали разследвам изнасилвача в парка. Трябва да…

— Забрави за него. Отпускът е задължителен и дори не е мое решение. Освен това ще трябва да отидеш на психолог. Нищо лично, просто такава е процедурата. Дори няма да си губя времето да ти обяснявам, че трябва да си откровена с психолога. Искам да бъдеш откровена и с мен. Ако ти се наложи. И ако ще помогне.

При мисълта, че й бяха вързали ръцете по случая с изнасилвача в парка, и то точно след прекратяването на „Детска игра“, на Ливия й се прииска да изкрещи. Ако не успееше да го спре, ако имаше ново нападение…

Знаеше, че всичко е свързано с това, че не бе успяла да защити Насон. Винаги я глождеше мисълта, че онова, което се бе случило с Насон, е нейна вина. Но това, че го разбираше и че знаеше колко е нелогично, не помагаше особено. Чувството просто беше… постоянно. Всеки ден, по един или друг начин.

„Мамка му!“ Трябваше да измисли нещо. Някакъв начин да продължи да работи по случая с изнасилвача в парка. Да го спре.

„Точно така! Бъди умна! Бъди хладнокръвна!“

Ливия кимна и каза:

— Добре.

— Е, не беше особено убедително обещание, но предполагам, че едва ли ще получа нещо по-добро.

Влезе детективът, натоварен с разследването на убийствата — набит бял мъж, около четирийсетгодишен, с причесана назад кестенява коса и мустак в стил „порнозвезда от седемдесетте“. Как ли се казваше? Май беше Фелпс. Хората от отдела за убийства бяха децентрализирани и работеха в сграда близо до летището, напълно отделена от централното управление на полицията. Ливия не се бе срещала с него преди, макар да го познаваше по име.

— Детектив Лоун — започна той, — търсех ви. Имам няколко допълнителни въпроса.

— Фил — намеси се Стрейнджланд, — дай на дамите да разменят няколко думи, ако нямаш нищо против.

— Здрасти, Дона. Нали знаеш, че колкото по-ефикасно действам, толкова е по-добре за всички. Вътрешно разследване, окръжният прокурор, Департаментът по правосъдието, всички наблюдават случая.

— Това ми е ясно. Само няколко минути, става ли?

Фелпс кимна и си тръгна. Ливия се изненада, защото Фелпс беше към отдела за разследване на убийства и следователно местопрестъплението беше негов терен.

— Постъпи любезно — отбеляза Ливия.

— Аха, не е гадняр. И е прав за ефикасността. Но няколко минути няма да са от голямо значение. А сега ми кажи какво, по дяволите, се случи днес вечерта.

Седнаха на края на тепиха и Ливия започна разказа си. Ако си имаше работа с цивилен свидетел, на Стрейнджланд щеше да й се наложи да насочва разговора в желаната посока, за да получи по-продуктивни подробности. Но Ливия се придържаше към очакваната линия.

Когато привърши, Стрейнджланд каза:

— От моя гледна точка едва ли би могла да имаш по-добри основания да стреляш. И го обясняваш много добре. Явно са работили в група, нападнали са те, отказали са да се подчинят на ясно дадени гласови команди, била си заслепена и си се борила да си възвърнеш контрола над оръжието си. Медиите ще питат нужно ли е било да направиш толкова много изстрели и защо не си използвала уменията си по джиу-джицу, и защо не си ги простреляла в ръцете или в краката, и други такива простотии, но това е само шум и никой няма да го вземе под внимание. Ще се възползват от случая да напомнят, че в досието ти има оплаквания за употреба на прекомерна сила, но всичките те са отпреди доста време и нито едно от тях не е било потвърдено с доказателства. И като се има предвид за какви боклуци става дума, обвиненията едва ли могат да се нарекат правдоподобни.

Ливия се зачуди дали Стрейнджланд смята обвиненията за истина. Ако беше така, явно й беше ясно, че е по-добре да не задава излишни въпроси.

— Над задната врата има видеокамера — продължи Стрейнджланд. — Нищо не е изгубено, дори да не е хванала станалото. А иначе предполагам, че просто ще потвърди разказа ти. Така че не се притеснявам особено, че отдел Убийства биха могли да стигнат до някакво друго заключение, освен че е било законна самоотбрана. И само това има значение. Простотиите на медиите са само шум в системата.

Думите всъщност задаваха повече въпроси от онези, на които отговаряха.

— Какво ви притеснява, лейтенант?

— На първо място това, за което вече говорихме. Как да се справиш с последствията.

— Ще се справя.

— Винаги се изнервям, като те чуя да го казваш. Но пък досега все си се оказвала права.

— А на второ място?

— На второ място е въпросът: кои са хората, които са се опитали да те убият? И ще пробват ли пак?

— Вероятно.

— Ливия, питам сериозно. Кои са те?

— Не знам, лейтенант.

— Знам, че имаш врагове. Всеки изнасилвач и боклук, който е насилвал деца и е бил арестуван от теб, признал се е за виновен или пък е излязъл по-рано от затвора или нещо подобно, попада в този списък. Но от това, което описа, и от това, което виждам, мога да заключа, че това покушение е било извършено много по-професионално.

— И на мен ми мина подобна мисъл. Макар че някои от онези боклуци са членове на банди. Или пък са достатъчно богати, за да си наемат професионалисти.

— Тоест мислиш, че са били „Хамърхед“?

„Хамърхед“ бяха банда, чиито членове поддържаха теорията за превъзходството на белите. Преди година Ливия ги беше разследвала, дори по-дълбоко, отколкото лейтенантът знаеше. Въпросът на Стрейнджланд прозвуча донякъде като намек. Ако Ливия захапеше примамката, Стрейнджланд щеше да реши, че се опитва да я хлъзне. И че следователно крие нещо.

Проблемът беше, че наистина криеше нещо. Може би нападателите не бяха „Хамърхед“, но те я бяха отвели до сенатор Лоун и Ритисак Сорм — краля на детския трафик. Беше ги убила и двамата в Банкок, заедно с още цяла редица техни съучастници. Дали не търсеха разплата за това? Добре, но извършена от кого? И дори да имаше някакви теории, не можеше да ги сподели с лейтенанта.

— Едва ли — каза Ливия. — Искам да кажа, че на този етап не бих ги изключила. Но… едва ли.

— Тогава кой?

Мислите на Ливия отново се върнаха към „Детска игра“. Все така звучеше налудничаво. Но мисълта упорстваше. Което обикновено означаваше, че зад нея се крие нещо истинско. А и при всички случаи щеше да даде на лейтенанта нещо, което не беше свързано с Банкок.

— Ударната група на „Детска игра“.

— Това пък откъде го измисли?

— Просто… съвпадението във времето. Искам да кажа, тази сутрин се появява агент Смит и просто така дърпа шалтера. Каквото и решение да са взели, както казахте, не уведомиха никого, не дадоха никаква информация… Не знам. Може би е просто съвпадение, но ми се струва странно.

— Значи смяташ, че операция „Детска игра“ е доближила прекалено някаква мрежа за детска порнография в Сикрет Сървис и някой е решил да те гръмне, за да ти запуши устата?

— Така, както го казахте, звучи малко неправдоподобно.

— Но не казваш, че не е така.

— Попитахте ме какво мисля. Мисля, че съвпадението е много странно. Може и да не съм права, но все пак смятам да предупредя Тери Трахан. Той е хакерът, когото бяха взели на контракт да работи с мен. Искам да кажа, не си падам по шантавите теории на конспирацията, но ако някой иска да се отърве от всички свидетели, Тери е замесен в случая поне колкото мене. Той е разработил приложението за криптиране, което ползват членовете на „Детска игра“. И някой в Бюрото реши да прекрати цялата операция веднага след като Трахан предупреди началника си.

— Те летят в момента, нали?

— Да, с нощния полет за Вашингтон.

— Съгласна съм, цялата история звучи налудничаво и може би ще успеем да измислим нещо по-вероятно. Но все пак… ще проверя. Обади се на твоя човек, Трахан, когато кацнат. И искам да поговоря с въпросната агент Смит. Капитанът ми каза да следвам официалните канали, но това са глупости. Смит се появява и казва на един от хората ми какво може да прави и какво не, без първо да се е свързала с мен.

Фелпс влезе отново и демонстративно се изкашля, за да обяви присъствието си.

— Какво имаме, Фил? — попита Стрейнджланд.

— Още въпроси.

— Не, имах предвид както открихте?

— Е, Дона, нали знаеш, че…

— Виж, днес вечерта Ливия или е простреляла двама невинни, или е било законна самоотбрана. Ходът на събитията няма да се промени, ако й покажеш малко колегиалност. Нито пък резултатът. Но пък може да помогне на полицай, който е разследван от отдел Убийства, да спи малко по-добре, докато върви цялата история. Имаше ли нещо на записа?

Фелпс спря поглед за миг върху Стрейнджланд, сякаш беше заклещен между вродения си инат и желанието си да даде малко утеха на колега ченге. После въздъхна и погледна Ливия.

— Видеото е във ваша полза.

Ливия усети прилив на облекчение. Не че видеото би могло да противоречи на разказа й. Но с цялата тази пара можеше и нищо да не се вижда.

— Няколко полицаи търсят в околността други камери — продължи той. — Повечето сгради са жилищни, така че едва ли ще намерим нещо. От друга страна, все повече и повече собственици на жилища си инсталират видеозвънци и други системи за видеонаблюдение. Половината от времето камерите сочат право към пътя. Което технически е противозаконно, но пък помага на полицейската работа, така че обикновено си затваряме очите. Може би там ще намерим нещо.

Стрейнджланд протегна ръка и леко стисна рамото на Ливия.

— Нещо друго?

Фелпс сви рамене.

— Жената имаше татуировка на ръката.

— Видях я, докато говорехме — каза Ливия. — Някакъв вълк.

— Работата е там — поясни Фелпс, — че е фалшива. Временна татуировка.

Стрейнджланд погледна първо Ливия, после Фелпс.

— И какво значи това?

— Ливия, казахте, че жената е била в залата известно време, нали така?

— Беше тук по време на целия ми урок. И си тръгнахме последни.

Фелпс си погледна бележките.

— Значи са я видели, колко, примерно двайсет души? Или трийсет?

— Поне.

— Това е само предположение, но смятам, че си е сложила татуировката, за да даде на свидетелите нещо голямо, ярко и очевидно, което те да идентифицират, след като те убият. И да ни подхвърлят нещо несъществуващо, което да си губим времето да търсим.

Стрейнджланд кимна, че е съгласна с това.

— Успяхте ли да ги идентифицирате?

— Още не. И двамата нямат документи за самоличност. Нито пък нещо друго. Дори нямаше и ключ за кола.

— По дяволите — изсумтя Стрейнджланд. — Изглежда така, сякаш са се подготвяли да извършат убийство или нещо подобно.

— Определено.

— В такъв случай — продължи Стрейнджланд — си съгласен, че е било нападение. Че някой се е опитал да очисти ченге.

— Да, това е моята работна теория — потвърди Фелпс. — Но не просто кое да е ченге. Ако бяха искали това, можеха да устроят нов Лейкуд.

Препратката беше към екзекуцията на четирима полицаи от Лейкуд през 2009 година, които закусвали в едно кафе, преди да започне сутрешната им смяна. Стрелецът видял полицейските коли, спрял и влязъл вътре с единственото намерение да убие всички ченгета, които попаднат пред очите му.

— Така че, Ливия — продължи Фелпс, — време е двамата с теб да поговорим за враговете, които имаш.

Ливия погледна Стрейнджланд.

— Ще е дълъг разговор.

— И без това е време да се отправяме към сградата на отдел Убийства. Там има предостатъчно кафе. Мога да ви кажа, че в този момент моят приоритет е да приключа тази страна на разследването, която е свързана с полицая, който е стрелял, и да се съсредоточа върху възможността двама души да са се опитали да убият сиатълско ченге в извънработното му време. И че почти са щели да успеят, ако въпросното ченге не се е оказало толкова кораво и находчиво.

Ливия беше изненадана и дори поласкана.

— Благодаря, детектив Фелпс.

— Наричай ме Фил. А сега да се опитаме да разберем кой има причини да иска да те очисти.

 

 

Както бе предположила Ливия, разговорът за потенциалните й врагове отне много време. Двамата с Фелпс започнаха с престъпниците, осъдени благодарение на нея, които вече бяха освободени от затвора. След това преминаха към осъдените членове на банди, които все още бяха зад решетките, защото дори и от затвора членовете на банди можеха да ръководят извършването на престъпления навън. И накрая към арестите, които не бяха довели до присъда, но бяха причинили социални неприятности и други затруднения на въпросните индивиди. Докато приключат само с предварителния преглед, вече беше станало четири сутринта. Ако бяха в централното управление, сутрешната смяна вече щеше да е започнала.

— Тази операция „Детска игра“ — каза Фелпс. — Можеш ли да ми разкажеш повече за нея?

Ливия разтри врата си. Беше вече изморена, но все още под напрежение от атаката, която й се струваше някак нереална в осветената от флуоресцентни лампи стая без прозорци. Сама беше разпитвала достатъчно заподозрени точно в такива стаи, като им задаваше същите въпроси по различен начин, за да може постепенно да отсее истината от лъжите. Не познаваше Фелпс. Може би онова, което й беше казал — че й вярва, че е действала в самоотбрана — беше истина. А може би просто искаше да й замаже очите. В края на краищата, каквито и благозвучни думи да използваха хората за връзка с обществеността, Фелпс беше натоварен да разследва Ливия за възможно убийство. Това беше нещо много лошо само по себе си. Но за Ливия внимателната проверка беше нещо много повече. Чувстваше се в опасност. Винаги се бе старала да отделя служебния от личния си живот. Но беше чела някъде статия как подводните планини и падини оказват гравитационно въздействие върху водата на хиляди метри над тях с достатъчна сила, за да позволят на учените да я измерят и да направят карта на очертанията даже и на най-дълбокото морско дъно. Винаги бе приемала, че за хората край нея ще остане невидимо онова, което криеше дълбоко в себе си. Но никога не бе проверявала това под такова напрежение като сегашното.

Напомни си, че е съвсем естествено и неизбежно за полицай в нейната ситуация да е нервен. Никой не би го възприел като нещо необичайно или уличаващо.

Облегна се в пластмасовия стол и погледна Фелпс.

— Никога ли не се изморяваш?

— Не и когато мисля, че някой току-що се е опитал да убие ченге. Ами ти?

Тя му се усмихна с неохота. Всъщност й се искаше Фелпс наистина да е искрен. Което, разбира се, беше онова, към което се стремеше всеки добър следовател — да накара разпитвания да го приема по този начин.

— Виж — започна тя, — искам да ме разбереш правилно. Не казвам, че прекратяването на операция „Детска игра“ по някакъв начин е свързано със снощните събития. Знам, че след всеки случай, когато е стрелял полицай, следва задължителна психиатрична проверка. Бих предпочела да не го правя, ако хората мислят, че нося шапка от фолио.

— Разбирам — разсмя се Фелпс. — Най-вероятно е само съвпадение.

— Именно!

Ливия забеляза, че й беше подал съвсем същата дума, която беше използвала самата тя по-рано, докато му разказваше за станалото. Беше същият следователски прийом — начин да се изгради връзка със заподозрения, за да се извлече повече информация. Нищо чудно, че браковете на полицаите се проваляха толкова често. Вероятно партньорите им постоянно се чувстваха манипулирани.

— Все пак — продължи Фелпс, — идеята е, какво — че има мрежа за разпространение на детско порно в Сикрет Сървис и че хакерът на ФБР, с който си работила — погледна бележките си, — Трахан, нали? И Трахан го е забелязал, защото са използвали неговата програма за криптиране на данни. И след това Сикрет Сървис са се опитали да те убият като част от операцията по прикриването на следите си. Така ли е?

— Ти го казваш — отвърна Ливия. — Аз само казах, че съвпадението е странно.

Фелпс кимна.

— Мисля, че ще е по-плодотворно, ако се съсредоточим върху изнасилвачите, които си пратила в затвора. Върху маниаците, които имат основания да те мразят.

Ливия беше склонна да се съгласи, но не виждаше какво би спечелила, ако просто се съгласи, така че каза само:

— Разследването си е твое.

Телефонът на Фелпс иззвъня. Той погледна екрана и каза:

— Твоят лейтенант.

— Стрейнджланд?

— Вероятно се обажда, за да провери дали не те мъча много. — Фелпс се усмихна. — Не се безпокой, обажда се на мен, защото знае, че не бива да звъни на теб. И по този начин може да заобиколи правилата. С Дона се познаваме отдавна. Тя не би го признала, но понякога е много грижовна.

Натисна бутона за отговор и вдигна телефона до ухото си.

— Ало, Дона. Все още работим по въпроса. — Замълча за кратко, после добави: — Виж, преди направих изключение, просто като един професионалист на друг, но сега трябва да…

Последва нова пауза, този път по-дълга. Фелпс се намръщи.

— Виж, няма нужда да ми държиш такъв тон. Ние сме от един отбор, макар и на различни позиции. Но, хубаво, печелиш. Чакай малко.

Сложи телефона на масата и натисна бутона на говорителя.

— Чуваш ли ни? Тук сме Фил и Ливия.

— Здравейте, лейтенант — обади се Ливия.

— Пуснете новините — каза Стрейнджланд. — Самолетът на Трахан и специален агент Смит. Нощният полет за Вашингтон. Паднал е в езеро Мичиган.