Бари Айслър
Рейн-сан: Клубът на убийците (11)

9. Ливия

Ливия прекара остатъка от деня в офиса. Разрови се в базите данни, проведе още няколко телефонни разговора, но не успя да открие никакви нови следи, които да водят към изнасилвача от парка. Искаше й се да продължи търсенето, но в девет часа беше урокът, който водеше в академията по бойни изкуства в центъра Равена-Брайънт в североизточен Сиатъл. Всички местни училища искаха да я наемат. Биографията й беше впечатляваща: училищен шампион по борба, черен колан по джиу-джицу, олимпийска резерва по джудо и сиатълско ченге, обучено в тактиките на уличния бой. Щеше да е хубаво да преподава на една и съща група студенти само на едно място, но тя предпочете да работи в три различни училища, за да може да обучи колкото е възможно повече жени. Най-важните умения за всички бяха по-скоро умствени, отколкото физически — осъзнаването на ситуацията, избягването й, увереността в собствената ти ярост. Ливия беше поставила фокуса на класовете си така, че физическите упражнения бяха по-скоро път към формирането на правилното поведение, отколкото самоцел.

Имаше късмет — нямаше много трафик и успя да стигне в училището достатъчно рано, за да й остане малко време за упражнения на тепиха. Преоблече се в кимоно в съблекалнята, прибра служебния глок в раницата си и започна да загрява в ъгъла. Раницата беше подпряна до стената, така че да може да я вижда. Заради цените на имотите в Сиатъл помещението не беше голямо, но с размери осем на осем беше напълно достатъчно. И имаше всичките приятни качества, които Ливия свързваше с тренировките: лек мирис на гума, миризма на пот, падането на телата на тепиха, пъшкането, смеха и ругатните. Хорхе, покритият с татуировки бивш член на банда, който никога не се колебаеше да използва физическото си надмощие, за да се опита да се справи с нейните превъзхождащи го умения, тренираше с друг ученик с кафяв колан, но забеляза погледа й и й кимна. Освен тях на тепиха имаше и две жени — едната с лилав, другата с кафяв колан, с които Ливия тренираше понякога, защото всички заслужаваха да тренират с някой по-умел, за да научат нещо ново. Но всъщност най-много харесваше двубоите с мъже, при това колкото по-големи и силни, толкова по-добре. Изчака няколко минути, докато Хорхе победи противника си, след което започна спаринг с него. Успя да го накара два пъти да потупа в знак, че се предава, но иначе се бе оставила на тренировката да я води. Отбягваше атаките и контраатакуваше. Харесваше много хватките с ключ, но преди всичко обичаше чувството на контрол, на доминиране над някой, който се опитва да направи същото с тебе. След един час усилен спаринг кимоното й беше подгизнало, а текущата й работа и политическият нонсенс покрай „Детска игра“ отстъпиха достатъчно назад в ума й.

Малко преди девет се преоблече в шорти и фланелка в съблекалнята и се върна на тепиха. Няколко от ученичките й бяха дошли и вече загряваха. Някои се разтягаха, другите блъскаха боксовите круши с длани и лакти. Ливия погледна часовника и ги предупреди:

— Пет минути!

Ученичките кимнаха, че са я чули, и продължиха.

На пейката до входа беше седнало ново момиче, облечено в тениска и клин, което само гледаше. На пейката до него беше метнато яке, но момичето все още не беше свалило обувките си. В скута си стискаше малко кожено портмоне, сякаш се боеше, че някой ще го грабне, ако го остави. Беше красиво, с подстригана почти нула номер кестенява коса и голяма татуировка на едната ръка — озъбен черен вълк със следи от кръв по зъбите.

Ливия метна раницата си на рамо и отиде при момичето.

— Здравей! — поздрави го и отметна мокър кичур коса от лицето си. — Искаш да тренираш ли? Трябва само да попълниш формуляра и можеш да пробваш как е.

Младата жена погледна Ливия и се усмихна неуверено.

— Смятах да го направя — отвърна тя. — Трябваше да започна нещо такова още преди време. Иска ми се да бях го направила. Но ми се струва прекалено.

„Психическа травма — помисли си Ливия. — Най-вероятно в резултат на сексуално насилие. Не е съобщила на никого. И все още не може да се примири със станалото“.

Разбира се, това беше просто предположение. Но имаше други издайнически признаци, които, взети заедно, го подкрепяха. Например интереса на жената към курса по самоотбрана. Нервността й. Колебливостта. Татуировката на вълка, която беше ярка и очевидно скорошна. Може би беше символично отражение на онова, което жената беше решила да бъде? И обръсната глава — дали не я бяха сграбчили за косата и не бе решила да премахне това слабо място? Дали не се опитваше да се направи непривлекателна? Или пък остриганата коса беше опит да скъса с миналото и демонстрираше решимостта й да се промени изцяло? Ливия беше виждала всички тези реакции като резултат от сексуална травма — и още много други. Много от ученичките й ги показваха. Самата тя беше изживяла няколко от тях.

— Искам да кажа, мислех да пробвам — каза младата жена. — Но може би днес само ще гледам, нали може? — Поклати глава и извърна поглед. — Чувствам се като страхливка. Но… не знам точно.

Зад Ливия някой започна да тренира на една от боксовите круши на пружина — ритмичното блъскане „туп туп туп туп туп туп“ беше в пълен контраст с неуверените думи на младата жена.

— Не си страхлива — отвърна Ливия и повиши тон, за да е сигурна, че тя ще я чуе. — Просто сама избираш колко бързо искаш да започнеш. Има хора, които са готови да се хвърлят във водата с главата надолу. Други пък обичат първо само да топнат пръстите на крака си. Ти сама решаваш кое е най-доброто за теб. Нали така?

Младата жена я погледна за миг, сякаш се опитваше да реши дали такова нещо изобщо може да е възможно, после кимна:

— Така е.

— Остани. Виж дали ще ти хареса. Ако решиш да пробваш, можеш да се присъединиш към нас. Ако ли не, просто гледай. Става ли?

Младата жена се усмихна, този път малко по-уверено.

— Става.

Ливия протегна ръка.

— Аз съм Ливия.

— Кайла — отвърна младата жена и й стисна ръката.

— Радвам се, че се запознахме, Кайла. Трябва да започвам урока, но после можем пак да поговорим, ако искаш.

Ливия се върна на тепиха. Тази вечер в групата бяха двайсет жени. Никога не падаха под петнайсет, а понякога бяха близо трийсет. Сериозно трябваше да помисли да си намери помощник.

— Окей, да започваме — заяви тя. — Контраатака на опит за фронтално душене, както започнахме миналата седмица.

От предишния клас бяха останали трима мъже, които сега слагаха лека защитна екипировка — кори на ръцете си, предпазител за гърлото, маски на лицата. Ливия ги беше подготвила за ролите им и те се справяха много добре. Разбира се, беше добре жените да тренират една срещу друга, но тренировката беше много по-полезна, когато имаха срещу себе си нещо, което приличаше на истинската заплаха.

Жените се подредиха в три редици. Първите пристъпиха напред и застанаха с гръб към тапицираната стена. Без да им е дадена специална команда, защото в истинския живот никой не дава такава, мъжете тръгнаха агресивно към тях, като крещяха обиди в лицата им и правеха всичко възможно да ги изплашат, без все още да атакуват. Често се случваше някои от новите ученички първоначално да възразят срещу това, че треньорите ги наричат „кучко“ или „курво“, или „путко“. Ливия винаги отговаряше, че е готова да промени тренировките в съответствие с чувствителността на ученичките си, но ако определени думи предизвикваха прекомерна обида по време на тренировките, как ли биха реагирали жените по време на истинско нападение? „Мъжете използват тези думи, за да ни стреснат — казваше им Ливия. — Да ни изплашат и да ни парализират. Трябва да привикнем към това, което ни смущава, за да се научим да се борим с него. За да лишим нападателите си от оръжието на техните думи“.

И което беше вярно за словесното нападение, важеше и за физическото. Дори когато бяха изправени пред леко насилие, много жени изпадаха в неизгодно положение, защото усещането им беше напълно непривично. Да те блъснат в стената, да те съборят на земята, да те ударят или зашлевят, или да те душат — когато се случеше за първи път, чувството беше толкова всеобхватно, че причиняваше шоково състояние. А при жените, които вече бяха нападани, неочакваното насилие връщаше старата травма и ги блокираше напълно. Ето затова, в добавка към привикването към мръсни думи, Ливия караше ученичките си да свикват да бъдат бутани и блъскани, и сграбчвани, а силата на атаките растеше заедно с привикването им към упражненията. Целта беше вместо да се смразяват пред лицето на опасността да се научат да реагират с отигран, пресметнат отговор.

Затова, след като словесните нападки не успяха да разстроят ученичките, мъжете започнаха да ги блъскат към стената и да се опитват да ги душат. Жените пренебрегваха тласкането към стените, блокираха опитите за душене със заучени движения и контраатакуваха с палци към очите и лакти в слепоочията. Залата отекваше от яростните им крясъци и от окуражаващите подвиквания от наблюдаващите. За Ливия да ходи покрай тях и сама да подвиква похвали и да дава технически напътствия беше като музика, на която никога не можеше да се насити.

Завършиха урока с една бърза серия от упражнения по зашеметяване и бягство. Ливия погледна часовника, видя, че е десет, и започна да ръкопляска.

— Окей — викна тя, — много добре, браво на всички! — Останалите се присъединиха към нея. Щом шумът стихна, Ливия продължи: — Ще се видим другата седмица. Не забравяйте да практикувате — представяте си го мислено, изразявате го с думи, обмисляте каква е реакцията ви. Дори само пет минути на ден са много по-добре от нищо.

Побъбри малко с няколко от ученичките, докато класът постепенно се разпръсваше. След това грабна раницата си, отиде в съблекалнята и се преоблече в обичайните си дрехи — джинси, фланелка и яке, и обу ботите си „Харли-Дейвидсън Хъксли Пърформанс“. Ботите не бяха най-стилните й обувки, но компенсираха това с ред качества — бяха топли, водоустойчиви, достатъчно здрави, за да кара мотор с тях, достатъчно удобни, за да ходи и дори да тича с тях.

Когато излезе в залата, Кайла все още седеше край вратата. Всички останали си бяха тръгнали. Беше очевидно, че младата жена се надява да поговорят.

— Е? Какво мислиш? — попита я Ливия.

Кайла се усмихна колебливо.

— Мисля, че искам да опитам. Иска ми се да го бях направила по-рано. Искам да кажа… по дяволите. Преди месец преживях нещо лошо. Нещо наистина лошо. Излязох с един колега. И… Божичко, защо още се боя от тази история? Изнасили ме. Изнасили ме!

Ливия усети познатия прилив на ярост. Отбеляза си да научи повече за мъжа, който го е направил. Може би можеше да се запознае с него. Да го опознае. Да излязат на среща.

Но не! Връзката щеше да е прекалено очевидна. Трябваше да е по-предпазлива. Само по този начин бе успяла толкова дълго да избегне неприятностите.

— Съжалявам — каза Ливия. Просто една дума, която да даде на Кайла възможност да продължи, ако иска.

— Винаги го бях смятала за много приятен — продължи Кайла. — И симпатичен. Не трябваше да излизам с него, защото ми е подчинен, което прави цялата история още по-объркана. Но понякога на работа се случваше да флиртуваме и една вечер излязохме с колеги да се почерпим. Изпрати ме до апартамента ми, бях леко пияна и го поканих да се качи. Целунахме се, но след това му казах, че сме дотам, че не е добра идея заради работата, но той не спря. Той ме… опипваше, стискаше ме навсякъде и се опитах да го отблъсна, и предполагам, че го блъснах прекалено силно, защото той се ядоса и ме блъсна към стената, и си ударих главата, и толкова се изплаших, че замръзнах от страх, а след това той… ме завлече до дивана и ме събори на него, и аз толкова се боях, че ще ме нарани още по-зле, че просто… уф, мамка му, просто го оставих да го направи!

Кайла затисна устата си с ръка и се извърна. За момент Ливия беше обзета от толкова силно съчувствие и такава ярост, че почти не забеляза, че в цялата тази работа има нещо нередно.

Почти.

В начина, по който се държеше Кайла, имаше нещо неестествено. Жертвите, които поне мислено се бяха справили с травмата си, често несъзнателно правеха движения, докато преразказваха преживяното. Някои например неволно залитваха, докато описваха световъртеж. Или пък трепваха, когато разказваха за удар. Жертвите, които още не бяха осмислили травмата си, можеха да разкажат за станалото, без да показват емоции или без никакви движения. Но тази жена беше нещо между двете: изражението и гласът й се меняха от емоциите, но несъзнателните движения ги нямаше.

Едно от нещата, които Ливия набиваше в главите на ученичките си, беше мантрата „вярвай на инстинкта си“. Ако нещо не е наред, трябва да вярваш на това чувство, дори и да не можеш да определиш на какво се основава. Гавин де Бекър беше написал страхотна книга по въпроса — „Даровете на страха“. А сега не беше просто усещане. Ливия знаеше на какво се основава. Естественият й рефлекс да съчувства на жертвата й беше попречил, но все пак бе успяла да забележи несъответствията.

„Ако някой знае всичко за тебе, какво по-силно би отвлякло вниманието ти от съчувствието?“

Дори като се вземеха предвид всичките изнасилвачи, които бе поставила зад решетките, мисълта звучеше леко параноично. Но именно това беше идеята, разбира се. Да не се отказваш от инстинктивното си чувство само защото звучи „параноично“ или неуместно по някаква си друга причина.

„И докато слушаше историята й, всички ученици вече си тръгнаха. Паркингът ще е празен“.

Добре, че глокът беше само на сантиметри от ръката й в кобура на колана й. Много детективи носеха оръжие по-скоро за собствено успокоение, отколкото за да могат да го стигнат лесно. Ливия не беше от тях.

— Имаш ли визитка? — попита Ливия. — Наистина бих искала да поговорим още. Но ме чакат другаде и вече закъснявам.

— Съжалявам, нямам. Може би можеш да ми дадеш една от твоите.

Тук също нещо не беше наред. Не че беше невъзможно, разбира се, но жената бе описала изнасилвача като свой подчинен, което предполагаше определено ниво на старшинство в компанията. А старшите служители обикновено носят визитки. Ливия очакваше поне да провери в чантата си за някоя случайна визитка, преди да заяви с такава увереност, че няма.

— Разбира се — каза Ливия и измъкна една визитка от джоба на раницата си. Кайла я погледна, но не каза нищо. Дори не попита какво един детектив от сиатълската полиция, отдел „Сексуални престъпления“, смята, че трябва да бъде направено относно изнасилването, извършено от неин колега.

Ливия метна раницата на рамото си, откъдето лесно можеше да я смъкне надолу, в случай че й се наложи да измъкне глока с дясната си ръка.

— Тръгваме ли?

Кайла кимна и скочи на крака. Движението беше много атлетично — без да се подпира с ръце на коленете, цялото усилие бе съсредоточено в бедрата.

— Разбира се, не искам да те бавя.

Ливия посочи към изхода, защото искаше жената да е пред нея.

— Няма проблеми.

Докато вървяха, погледна навън през прозорците, но не видя нищо в осветената от уличните лампи зона.

Щом стигнаха до вратата, Ливия спря.

— Мамка му, забравих да спра топлата вода. Собственикът ме помоли да го направя. Утре сутринта ще правят някакъв ремонт и ми каза да я спра.

— Ще почакам — каза Кайла.

Още един алармен звънец се включи.

— Недей, нямам представа колко време ще отнеме. Тръгвай си и ела пак в четвъртък. Тогава пак имам урок. Или ми се обади. Ще поговорим още.

За щастие жената не й протегна ръка. Не искаше да поема риска да влиза в схватка толкова близо до стъклената врата.

— Добре — отвърна жената. — Благодаря… че ме изслуша.

Ливия я изчака да излезе и набързо отново огледа улицата, докато заключваше. След това се обърна и тръгна към задния вход. Веднага щом се озова извън пряката видимост от предния вход измъкна глока и забърза. Ако някой се опитваше да й направи засада, щяха да я чакат да излезе от предния вход невъоръжена и в неведение за опасността. Щяха да сгрешат и по трите точки.

Задната врата беше от дебела стомана — идеална за ползване като прикритие. Ливия я открехна и надникна навън. Лявата й ръка беше на ръба на вратата, а в дясната държеше глока точно под брадичката си. Отляво паркингът беше празен. Отсреща имаше контейнер за боклук, а зад него беше оградата. Ливия приклекна с разтуптяно сърце, после за миг показа глава и веднага се дръпна назад. Отдясно също беше чисто.

Пое дълбоко дъх и се измъкна навън. Вратата беше с пружини на пантите и Ливия я придържа със свободната си ръка, за да се затвори тихо. После тръгна наляво, почти долепила гръб до тухлената стена. Вече беше хванала глока с две ръце и го движеше наляво-надясно в синхрон с погледа си. Спря и се ослуша. Чуваше се жуженето на трансформатор, капещата вода от пробит улук. Нищо друго. Пак тръгна наляво и с периферното си зрение забеляза локва и я прекрачи. Пред нея имаше тръба, от която излизаше пара. Тя пристъпи напред с намерението да заобиколи тръбата и…

Иззад ъгъла, на по-малко от два метра от нея, предпазливо пристъпи човек. Държеше в дясната си ръка пистолет до бедрото си. Явно прикриваше оръжието и не беше готов за незабавна стрелба. Видя я и застина на място, очите му се разшириха.

Ливия рязко изпъна ръце напред, втренчи поглед право в гръдната му кост и извика:

— Хвърли оръжието!

Но още преди заповедта да се беше откъснала от устните й, изражението на мъжа се промени, оръжието му тръгна нагоре, а лявата ръка се насочи към него, за да му осигури по-здрава хватка…

Ливия го простреля два пъти в гърдите и същевременно отстъпи встрани, за да удължи разстоянието, което щеше да му е нужно, за да попадне в прицела на оръжието му. Мъжът залитна, но успя да се обърна към нея. Ливия проследи движението му и изстреля още два куршума в лицето му. Оръжието изтрака на земята и мъжът падна по гръб.

Ливия направи крачка напред и ритна пистолета му настрани. Погледна назад, за да се увери, че няма никой. Уличната лампа светеше ярко право в потока от пара и я правеше практически непрозрачна. Накъде да върви? Зад гърба си нямаше прикритие. И нямаше как да разбере дали някой не се е насочил към нея зад парата.

„Продължавай да се движиш! Просто не спирай!“ Отново тръгна напред, като държеше глока близо до гърдите си.

На ъгъла на сградата спря и се вслуша. Но не можеше да се довери на слуха си заради изстрелите. Пак погледна назад. Все така не можеше да види нищо от проклетата пара.

Обърна отново глава напред. В лицето и в очите я удари поток от жилеща влага. Веднага разпозна миризмата и усещането от тренировките в полицейската академия — защитен спрей с лютив пипер. Някой, приклекнал ниско зад ъгъла на сградата, беше подал само дюзата на спрея и я беше напръскал, преди тя да успее да реагира. Задави се и отстъпи назад, за да спечели малко разстояние. В същия момент иззад ъгъла изскочи Кайла и удари с длан нагоре глока. Пистолетът се заби в лицето на Ливия и от очите й изскочиха искри. Гърлото й се беше свило и не можеше да вижда. Усети, че жената сграбчи дулото на глока и го извъртя, за да го измъкне от ръцете й, като същевременно счупи показалеца й. Ливия задържа лявата си длан върху дръжката на пистолета, а пръстите й обхванаха дясната й ръка, така че успя да надделее и започна да насочва оръжието към лицето на жената. Кайла стовари крак върху крака на Ливия с такава сила, че сигурно щеше да й счупи някоя кост, ако не беше обута с боти „Хъксли“. Ливия изохка от болка, но запази хватката си върху пистолета. Почувства, че жената вдига крак за нов удар, и отстъпи бързо, за да го избегне.

„Нападай, Ливия! Трябва да си в нападение!“

Завъртя рязко глока по посока на часовниковата стрелка. Жената пристъпи в същата посока, за да компенсира усилието, и в същото време Ливия промуши десния си крак помежду им, завъртя се и се приведе рязко в модифициран огоши — класическо хвърляне през бедро от джудото. Обикновено подобно хвърляне, без да има някаква здрава хватка или ключ, щеше да е безполезно, но в случая ръцете на жената практически бяха прилепени към глока, така че тя трябваше или да го пусне, или да полети във въздуха.

Избра втората от двете лоши възможности. Докато тялото й прелиташе в дъга над протегнатото бедро на Ливия, тя дръпна рязко глока в противоположната посока и го освободи от хватката на Кайла, която се стовари на земята. Ливия направи голяма крачка назад, насочи дулото към тялото на Кайла и като мигаше яростно, за да облекчи огъня в очите си, изръмжа:

— Не мърдай!

Жената се претърколи по корем. Очите на Линия пареха ужасно и тя не можеше да види ръцете на Кайла. От отчаяние и противно на обучението си вдигна ръка към слепоочието си и дръпна кожата нагоре, за да си отвори окото. Паренето само се усили. През потока от парещи сълзи видя, че жената присвива колене към тялото си, и си спомни с каква лекота беше станала от пейката.

Дръпна спуска на глока шест пъти, като се целеше в центъра на тялото, защото не можеше да види нищо повече. Кайла изпищя и падна. Ливия заобиколи отляво, към краката й. Сложи длан на челото си точно върху веждите си и дръпна нагоре, така че за миг успя да види, че жената не мърда. А след това зрението й отново се замъгли в нов пристъп на агонизиращо парене.

Тръгна обратно към задния вход, като кашляше и се давеше. Не виждаше почти нищо. Спомни си обучението си в полицейската академия: „Защитният спрей боли ужасно, но няма да ти причини вреда. Не го бърши. Бърсането само ще отвори капилярите и ще направи болката по-силна“. Въпреки това едва успяваше да потисне желанието да си избърше очите. Не можеше да вижда, което я ужасяваше, донякъде заради болката, но и защото не можеше да разбере дали няма други нападатели. Продължи да държи глока в дясната си ръка ниско до гърдите си в модифицирана стойка за стрелба, а лявата беше протегнала напред с разперени пръсти, за да предпази оръжието си и готова за схватка с всеки, който би я нападнал. Разбира се, ако в играта влезеше друго оръжие, едва ли биха рискували да я доближат толкова.

„Спокойно! Жената беше предвидена само като част от постановката, поне първоначално. Иначе нямаше да използва защитния спрей. Нямаше да се хвърли върху теб. Иначе тя или третият нападател щяха да имат оръжие. И ти щеше вече да си мъртва“.

Тази мисъл не беше чак толкова успокояваща, колкото й се искаше. Но все беше нещо.

Успя да вкара ключа в ключалката, влезе и затвори вратата. Чуваха се сирени. Някой бе чул изстрелите.

Тъкмо навреме. Не искаше да се разхожда с пистолет в ръка, да се дави и да кашля, без да може да говори, когато дойдат полицаите, извикани заради стрелбата.

Приклекна, остави раницата си на пода, отвори ципа и бръкна вътре. Опипом намери комплекта за първа помощ. Патрулиращите полицаи винаги го носеха със себе си. Детективите често губеха този навик, но ако Ливия някога умреше след престрелка, това нямаше да бъде защото кръвоспиращите превръзки или турникетът са й се сторили прекалено тежки за носене.

Дръпна ципа на комплекта и започна да рови в него, докато не намери това, което й беше нужно — судекон, мокри кърпички против действието на спрея. Разкъса опаковата със зъби и започна да попива горящите си очи. Болката почти мигновено стана по-поносима. Почисти носа, устата и езика си, като внимаваше само да попива и се противопоставяше на желанието да се избърше, което щеше да втрие капсасиновия дразнител по-дълбоко в кожата и в капилярите й.

Извади мобилния си телефон и натисна предварително запаметения телефон на полицейското управление в Сиатъл, за да се свърже с детективите, които разследваха случаите със стрелба. Продиктува им името си и номера на полицейската си значка, адреса и накратко описа какво се е случило. Каза им, че е почти напълно сигурно, че наоколо няма други от „лошите“. Но очевидно полицаите щяха да приближат с повишено внимание.

Сирените вече се чуваха съвсем наблизо. Ливия вече се чувстваше почти в безопасност. И в същото време осъзна, че е била на косъм от смъртта. И се разтрепери. Това, разбира се, не й се случваше за първи път. Но никога не го беше изпитвала в ролята си на полицай. Тогава беше действала като ловец. Беше съвсем различно.

„Ако не бе заподозряла нещо в тази жена.

Ако мъжът държеше оръжието си вдигнато, а не до бедрото си.

Ако не носеше ботите «Хъксли».

Ако в тима им имаше още един човек.

Не. Ти направи всичко както трябва. Точно както трябва. Вслуша се в инстинкта си. Беше логична. Победи. ТИ ПОБЕДИ! Те са мъртви. Ти не. Измъкна се, момиче! Успя! Колко пъти си казвала на ученичките си, че трябва да се радват на такъв развой? Само глупости ли приказваш, или съветът ти е истински?“

Това я накара да се почувства по-добре. И треперенето отслабна… малко.

„Окей, каква беше цялата тая история, мамка му? Кои бяха тези хора?“

В главата й мигновено узря мисъл: „Детска игра“.

Звучеше налудничаво. Но тя знаеше, че трябва да се доверява на полицейското си предчувствие. Най-често първият отговор беше верният.

„Значи, така. Операцията беше прекратена тази сутрин. Цялата история едва ли е започнала от вчера.

Операцията току-що беше прекратена. Решението за прекратяването е било взето… кой знае кога. Планът да ме отстранят е бил съставен предварително“.

Изглеждаше параноично. Но, ето пак — същото инстинктивно чувство и желанието да го пренебрегне. Точно това, за което постоянно предупреждаваше ученичките си.

Реши, че поне трябва да предупреди Трахан. Вероятно в момента летеше, според онова, което й беше казала агент Смит, но щеше да му се обади веднага щом кацнеше.

Основното беше, че непосредствената опасност вече не съществуваше. Или поне беше отминала. Това можеше да се приеме за вярно.

Онова, което трябваше да разбере сега, бе кой стои зад всичко това. И защо.