Джон Сандфорд
Лесна жертва (9)

9.

Лейн докладва:

— Събрах сведения за родителите на Алией и за брат й.

— Брат й го видях.

— Да, проповедник е. Обикаля из Ред Ривър Вали и проповядва сред фермерите. Поправя им машините, понякога работи почасово в един силоз. Но не взема никакви подаяния. Раздава всичко, което припечели, като си оставя само за храна и дрехи.

— Аз пък ще ти кажа, че май не харчи много за дрехи — вметна Лукас.

— Хората мислят, че е или луд, или светец, а най-вероятно и двете. Така е писано във вестника на Фаргоу. Има там една статия.

— За брата, а не за Алией?

Лейн кимна:

— Повечето е за брата. С една дума „луд светец, роднина на Алией Мейзън“.

— Къде е бил снощи?

Лейн му бе задал този въпрос.

— Във Фаргоу. Занимава се там с някаква безплатна кухня. Бил в нея докъм осем — осем и нещо. Върнал се сутринта. Така че е имал време да се разходи до партито и да се прибере.

— И освен това му е къс фитилът — отбеляза Лукас. — Друго?

— Друго… видях всичката помия за Алией. Въпрос само на влизане в Мрежата. Има толкова написано, че разпечатките ми са дебели пет сантиметра. И знаеш ли какво? Съществува нещо като култ към Алией, организиран от нейни фенове. Има и такива, дето я мразят. Карат се в Мрежата.

— Чух.

— Не бих се изненадал, ако науча, че някой от тях я е пречукал.

— Така ли?

— Да. Представи си как някой компютърен спец, гадняр, убиец и откачалка постепенно си създава някаква фантасмагорична представа за нея, успява да се вмъкне на парти, където е поканена и тя, добира се до нея, но тя го отблъсва безцеремонно, казвайки му, че по-скоро е готова да се шиба с приятелките си, отколкото с такъв пъпчив чекиджия като него.

Лукас се усмихна на изразителното описание:

— Спец, гадняр, убиец и откачалка?

— Може и така да е станало — сериозно каза Лейн.

— Нещо друго?

— Имам и нещо друго — кимна Лейн, — и то интересно, но няма екзотиката на предишното ми предположение за спец, гадняр, убиец и откачалка.

— Е?

— Става дума за другата мацка, Санди Лансинг. Говорих с управителя на хотел „Браун“ и се оказа, че тя не е била кой знае каква работа. Била нещо като пиколо в рокля. Водела богатите гости до стаите им и ги развеждала из околностите.

— Не е била никакъв шеф? — вдигна вежди Лукас.

— Не. Докарвала си е може би някъде към двайсет и пет хиляди на година. Достатъчно, за да не гладува. Да, ама не. Говорих с момчетата от „Убийства“, дето са ходили до апартамента й. Имала е страхотни дрехи и чудесна кола… порше бокстър, представяш ли си… и непрекъснато се движела с богати личности. И се е оправяла финансово прекрасно. Отнякъде са идвали много пари, но не можах да разбера откъде.

— Във всеки случай не са идвали от баща й — каза Лукас. — Току-що го видях. Изглежда така, сякаш няма пукната пара в джоба си.

— И аз останах с такова впечатление — съгласи се Лейн. — Затова си помислих… Тя работи в хотел. Посреща хора. Може да си ги е заработвала в леглото.

— Нещо сигурно?

— Нищо. Но на този етап това е ставало само чрез представяне. Идва някой, да речем, известен спортист или телевизионна звезда, в града и те представят. После отиваш с него в стаята му и по-късно получаваш подарък. От хотела може и да са знаели, но може и да не са.

— Тогава дай да хванем приятелите й и да ги попритиснем. Да разберем откъде са идвали парите.

— Мислех си, защо да не се заемеш ти с хотела?

— Аз? Аз съм заместник-началник на полицията.

— Да, обаче помощник-управителят на хотела, който отговаря за високите морални устои на заведението, е твой стар приятел.

— Кой е той? — попита Лукас.

— Дерик Дийл.

— Ти ме бъзикаш нещо.

— Не, не те бъзикам, господин заместник-началник на полицията.

 

 

На излизане от сградата Лукас настигна Роузмари Роу, тръгнала нанякъде по коридора.

— „Бал на лесбосливи с трупове“? — попита тя, хващайки го под ръка.

— Такова бе заглавието — отвърна той, леко притеснен.

— С колко евфемизми си служат мъжете, за да обозначат женски полов орган? — попита го тя.

— Няма да ти е приятно да чуеш — каза Лукас.

— А кога ще заловите убиеца?

— И това…

Тя кимна:

— … е нещо, което няма да ми е приятно да чуя.

 

 

Навремето Дерик Дийл се водеше на работа в областната данъчна служба като помощник данъчен експерт. Ни повече, ни по-малко. А всъщност беше свой човек на шайка общински съветници, занимаващи се с оценки на имоти срещу заплащане. Та тази шайка веднъж пообърка конците заради Дийл, който бе решил да удари един собственик на магазин. Собственикът на магазина обаче се случи вуйчо на някакво лошо ченге. Ченгето спретна няколко мръсни полицейски номера и записа на касета как Дийл взима подкуп.

И тогава ченгето допусна грешка. Прецени, че ако просто арестува Дийл, неговите дружки и колеги, данъчните експерти, ще отмъстят на вуйчо му, като му направят крайно неблагоприятна оценка, дори и ако се наложи Дерик да лежи само шест седмици в затвора. Затова, вместо да го арестува, ченгето пусна на Дийл касетата и му предложи да се откаже. Дийл обаче не го разбра правилно и отиде да се оплаче на своите закрилници от общинския съвет. Те, от своя страна, се обърнаха към тогавашния началник на полицията, който смачка лошото ченге като буболечка. И лошото ченге се намери на улицата, събирайки глоби от неправилно паркирани автомобили.

Тогава то позвъни на своите дружки и колеги, и по-точно на Лукас. Дейвънпорт организира контраоперация, в резултат на която Дийл влезе в затвора за девет месеца. Хората му от общинския съвет успяха да се изплъзнат, обаче дружките и колегите на Дерик от данъчната служба направиха реална оценка на вуйчото, вследствие на която данъците му скочиха с петдесет процента.

Когато Дийл излезе от затвора, опита да продава коли, след това къщи, но нещо не вървеше. Той разбираше от бюрокрация и изнудване, а не от продажби. Лукас бе дочул, че бил заминал за Калифорния, и до тази сутрин смяташе, че е все още там.

— Дерик Дийл, а? — промърмори той на себе си, докато излизаше навън.

 

 

Хотел „Браун“ се намираше на една пресечка от небостъргача IDS. Отвън никак не приличаше на хотел — човек трябваше просто да го знае. Лукас кимна на портиера с бели ръкавици, който му отвори вратата, влезе и крачейки по червения килим край наредени в кръг кресла с извънсезонни бели гладиоли в центъра, се насочи към рецепцията. Зад нея стоеше спретната млада жена. Беше чернокожа, с деликатни скули, в строг костюм и носеше сребърна огърлица с малки овални камъчета.

— Да, сър?

— Трябва да се видя с господин Дийл — каза Лукас. — Дерик Дийл.

— Може ли да му съобщя кой го търси?

— Не. — Той смекчи остротата на отговора с усмивка, извади си картата и й я показа. — Искам да го изненадам. Само ми кажете къде е.

Тя протегна ръка към телефона.

— Ще се обадя на дежурния управител.

Дейвънпорт се наведе през рецепцията и сложи ръка върху телефона.

— Моля ви, не го правете! Просто ми покажете къде е работното място на господин Дийл.

— Ще си имам неприятности. — Долната й устна затрепери.

— Не, няма — каза Лукас. — Повярвайте.

Тя се огледа наляво-надясно, не откри никаква помощ, докосна устната си с език и прошепна:

— Той си е в кабинета… нататък по коридора.

Погледът й се насочи надясно, откъдето започваше дълъг и тесен коридор.

— Покажете ми коя врата.

Тя отново се огледа, сякаш управителят всеки момент щеше да изникне изпод червения килим, помълча и накрая каза:

— Оттук.

После излезе от рецепцията и пое по коридора с вдървена походка. Когато се отдалечиха от фоайето, тя забави крачка и попита:

— Загазил ли е нещо?

— Искам да му задам един въпрос.

— Защото ако не е, трябва да загази.

— Наистина ли? — попита Лукас.

— Той е гадина.

— Момент — рече Дейвънпорт тихо и двамата спряха по средата на коридора. — Какво според вас означава гадина?

— Той тормози хората — отвърна тя.

— За пари? За секс? За дрога?

— За дрога не — поклати глава жената.

— Налагало ли ви се е да отблъсвате опитите му? — попита Лукас.

— Не точно. Малко тъмна съм за вкуса му. Освен това му казах, че ако ме тормози, брат ми ще му отреже тестикулите.

— А той повярва ли ви?

— Да. Брат ми дойде и му показа ножа си.

— Аха.

— Но имаме много камериерки тук, повечето от които са мексиканки и вероятно нямат документи. Наемат ги, за да правят икономии.

— Закачал ли ги е?

— Да. Понякога за секс. Почти винаги има една-две свободни стаи. Но в повечето случаи за пари. Гостите им дават бакшиши, десет-двайсет долара. Така че гадината прави около петдесетина долара на ден. Камериерките ги е страх да му отказват. Той им е дал да разберат, че лесно могат да загазят: нужно е само да вдигне телефона и да направи едно анонимно обаждане. Сам им го казва.

— Може би и те трябва да доведат братята си от Мексико — промърмори Лукас.

— Лесно е да се каже — поклати глава момичето.

— Знам — кимна той. — Добре. Аз ще му задам въпроса си, а после може би ще измислим нещо, за да го накараме да кротне малко.

— От хотела няма да го уволнят — бързо каза тя. — Много е добър в работата си.

— Която е?

— Да урежда разни неща. Намира билети за театър, за баскетболни мачове. Ако някой се разболее, намира лекар.

— Че това всеки го може — възрази Дейвънпорт.

— Искам да кажа, ако някоя рокзвезда се разболее…

— Защото си е натикала нещо в носа?

— И не само това. Ако е имало любовна свада и някой е изял два-три юмрука или пък има някой порязан…

— Ясно — каза Лукас. — Въпреки това, пак можем да поговорим с него за камериерките.

 

 

Лукас изчака, докато администраторката се върне на рецепцията, и тихо отвори посочената му врата. Кабинетът се оказа помещение, разделено на шест пластмасови кабинки, с високи до раменете разделителни стени. Откъм крайната кабинка се носеше отчетливото тракане на компютърна клавиатура.

Дийл беше оплешивяващ мъж с дълъг нос и месести сприхави устни, които свиваше и издаваше напред, загледан в екрана на компютъра. Бе облечен в тъмно спортно сако, чиито ревери и яка бяха поръсени с пърхот. Работеше много съсредоточено и не усети Лукас да влиза.

Дейвънпорт безшумно дръпна стола от съседната кабинка и седна по средата на коридорчето, точно срещу кабинката на Дийл. Направи го шумно и тежко и мъжът най-сетне разбра, че не е сам. Рязко вдигна глава, взря се за момент и се дръпна назад.

— Здрасти, Дерик — каза Лукас с усмивка. — Мислех, че си в Калифорния.

Дийл бързо се съвзе.

— По дяволите, Дейвънпорт, изкара ми акъла! Какво искаш?

— Чу ли за убийството на Санди Лансинг?

— Няма нищо общо с нас — бързо каза Дийл, взе някакъв лист от бюрото, погледна го бегло и го скри в едно от чекмеджетата на бюрото.

Лукас вдигна рамене с безразличие.

— Знаеш как е, Дерик. Трябва всичко да застане на мястото си. И тази мацка, Лансинг, малко ни озадачава. Няма пари, оттук й плащат двайсет и пет хиляди. Обаче кара порше, облича се от бутици…

— Даваме й пет бона на година за дрехи — каза Дийл.

— Вечерни дрехи?

— Не. Не вечерни дрехи. — Мъжът насочи вниманието си към екрана, който показваше някаква ведомост, натисна два клавиша и екранът остана празен. — Дрехи, каквито носят останалите жени тук. Строги стилни костюми за почтени жени.

— Помислихме си дали парите й не идват от това, че съблича тези дрехи. Строгите, дето викаш, за почтените жени.

Дийл поклати глава:

— Не.

— Хайде стига бе, човек. — Лукас махна с ръка, сочейки обстановката наоколо. — Тука идват и кинозвезди, и певци, артисти и какви ли не богаташи… Искам да кажа, какво прави едно момче за всичко като теб, ако на някого му се прииска да му извъртят една свирка например?

— Казвам му да го духа — отвърна Дийл.

— Дерик…

Мъжът вдигна ръка:

— Чуй ме какво ти казвам. Тя не се чукаше с никого за пари. Не и тук. Знам за колата, даже я питах за нея. Тя ми отговори нещо от рода: „Имам си свои пари“. Сметнах, че сигурно татко й праща по някоя и друга пара, докато се омъжи.

— Не е богаташка щерка — поклати глава Дейвънпорт.

— Значи няма да е зле да се заемеш с истинско разследване и да престанеш да тормозиш невинните хора.

— По дяволите, Дерик, полагам всички усилия да те харесам, обаче ти упорито ми пречиш! — Той хвана страничните облегалки на стола, готов да стане. — Знаем, че отнякъде е получавала допълнително, и сексът е единственото нещо, за което можахме да се сетим. Никак не ми е приятно да си мисля, че „Браун“ е някакъв скъп бардак, но все пак ще се наложи да пратя двама-трима души да прегледат бумагите ви. Може ли да им кажа да търсят теб?

— Чакай малко, чакай малко! — Дийл вдигна слушалката, избра четирицифрен номер, изчака го да звънне и когато оттатък вдигнаха, каза: — Джийн, може ли да наминеш за минутка?

После затвори и рече:

— Трябва да обърнеш внимание на дрогата.

— Защо?

— Защото повечето пъти, когато Санди идваше на работа, а това означаваше късно следобед, страдаше от махмурлук. От партитата. Беше купонджийка и доста злоупотребяваше с коката.

— Мислиш ли, че е продавала? — попита Лукас.

Дийл отвори уста да отговори, но очите му се отместиха встрани и той размисли:

— Не знам дали е продавала. Обаче я употребяваше. И допълнителните й доходи не идваха оттук. Нито над, нито под масата.

„Нещо шикалкави“, каза си Лукас. Забеляза как очите му заиграха.

Вратата се отвори и двамата се извърнаха по посока на шума. Малко след това една млада жена надникна в коридора между кабинките и видя Дейвънпорт.

— Господин Дийл?

Дерик стана, мина покрай Лукас и се показа.

— Да, Джийн, насам.

Жената тръгна към тях и Лукас изведнъж забеляза, че е изключително хубава. Беше от закръгления тип, с кестенява коса, поръсена тук-там с руси кичурчета, сочно лице с бледосини очи и пухкава долна устна. Устните й бяха съвсем леко докоснати от червилото. Бизнескостюмът й бе строг като на администраторката от рецепцията, но с малка разлика — деколтето й беше достатъчно дълбоко, за да разкрие фините очертания на гърдите. „Изглежда хем секси, хем майчински“, каза си Дейвънпорт.

— Да? — попита тя.

— Би ли занесла този молив на Индия на рецепцията? — Дерик й подаде един жълт молив.

Молбата сякаш я озадачи, но това не й попречи да кимне послушно:

— Да, сър.

Когато жената затвори вратата, Дийл отново седна на мястото си и с едва доловим сарказъм каза:

— Ето затова Санди Лансинг не излизаше с клиентите ни.

Загледан към вратата, зад която бе изчезнала жената, Лукас помисли малко и кимна:

— Слаба е била за тая работа.

— Особено пък за заведение като това — рече Дийл, доволен от себе си. — Имаме още няколко такива като Джийн. Даже и по-добри. Не че знам какво става между персонала и гостите ни. — Той скръсти ръце на гърдите и се облегна назад. — Друго, полицай Дейвънпорт?

Лукас се наведе напред, усмихна се, протегна ръка и го потупа по коляното.

— Да. Лансинг и дрога. Откъде я вземаше?

— Не знам. — Гласът му изведнъж изтъня като на изплашено прасе. — Не съм чувал нищо за никаква дрога, не се занимавам с никаква дрога. Знаеш много добре.

— Да, така е. — Дийл явно се мъчеше да скрие нещо. — Ти се занимаваш с оценки.

— Да, щях, ако не ме беше прецакал — каза той. — Сега се занимавам с хотели.

— Не ти ли харесва повече?

— Не — твърдо отвърна Дерик. — Никак. Едно време бях някой. Сега… — Плъзна поглед по кабинките. — … сега съм в капан за мишки.